За туй, че съм Шарли, виновен е Волтер*
Богохулството на големите умове е по-приятно на Бог от заинтересованата молитва на простака.
Ернест Ренан
Откакто живея и работя във френскоезичен град, в петък обикновено си купувам три седмични издания: Куриер ентернасионал, Мариан и Шарли Eбдо. Миналия петък обаче трябваше да си тръгна от кварталната вестникопродавница само с първите две. Бях отишъл късно, едва по обяд, и това ме лиши от привилегията да разлистя собствен екземпляр от първия Шарли след разстрелването на неговата редакция от братята Куаши. Продавачката, бивша моя студентка, ми сподели, че този път получила петнадесет вместо обичайните пет екземпляра и ги продала светкавично, докато „при нормални обстоятелства“ й се налагало да връща един-два на разпространителя. Стана ми криво и усетих, че започвам да завиждам силно и неблагородно на онези мои съграждани, които бяха проявили извънреден интерес към любимия ми сатиричен седмичник. Купувайки го навярно за пръв път в живота си, те се бяха сдобили с най-новата икона на западната свобода, всъщност – точно с това, което бяха пожелали да притежават. Аз пък за пръв път трябваше да потърся последния брой на Шарли в библиотеката. Единственото, което потискаше частично завистта ми, беше мисълта, че съм спестил пари за три големи кафета в Тим Хортънс. С малко потребителски късмет, тези пари можеха да стигнат и за далеч по-малко дефицитните в града тениска, чаша или молив с надпис JesuisCharlie.
Днес, две седмици по-късно, вече нямам нужда от такъв късмет: вълната на солидарност с Шарли Eбдо постепенно утихва и, в съответствие с неумолимия пазарен закон за търсенето и предлагането, цената на индустриално опредметените й форми пада. Спокоен съм също така, че идния петък никой няма да ми отнеме удоволствието да разлиствам собствен брой на вестника и да се кикотя на спокойствие у дома или в кабинета си.
Междувременно научавам от един канадски всекидневник, че масовият потребителски интерес на свободолюбивото френско гражданство се е насочил към Трактат върху толерантността на Волтер. Отпечатаните от издателство Галимар 120 хиляди екземпляра в колекцията „Фолио 2 евро“ били буквално разграбени през последните десетина дни.
Допускам, че съществена заслуга за това имат онези журналисти, блогъри и медийни интелектуалци, които припомниха на широката публика следните уж излезли изпод перото на Волтер думи: „Не съм съгласен с това, което казвате, но ще защитавам до смърт правото ви да го казвате“. В случая няма никакво значение, че тази формулировка принадлежи не на големия френски просветител, а на посредствената английска писателка Ивлин Беатрис Хол, известна най-вече като автор на публикувания през 1906 г. биографичен очерк Приятелите на Волтер. Не е толкова важно и това, че в нея е резюмирано отношението на Волтер към социалния физикализъм на Хелвеций и неговото осъждане от католическата църква, т.е. към един конкретен скандал. По-важно е, че извадена от нейния контекст, тя може да бъде схващана като изразяваща универсалния принцип на свобода на словото и съвестта и произтичащото от него изискване за религиозна толерантност.
От друга страна, очевидно става въпрос за една, така да се каже, изключваща универсалност. Извън нейния обсег остават всички вярващи, които не просто не признават друга истина, освен тази на своята религия, но и се стремят по един или друг начин да я наложат на всички останали, били те различно вярващи или просто невярващи. Именно с тях толерантният трябва да бъде готов да се бори до смърт. Тук е мястото да се позовем и на самия Волтер: неговите антиклерикални писма често завършват с призива „Смачкайте гадината!“.
По същество, това е призив на един талантлив, образован и предприемчив човек – същински self-mademan, както обичаме да казваме днес – за безпощадна война срещу религиозния фанатизъм, разбирай, срещу всички религиозни вярвания, институции и практики, затормозявали по негово време икономическия просперитет на третото съсловие. Религията, смятал Волтер, е безвредна само тогава, когато не напуска границите на индивидуалната съвест и, съответно, на частния живот. И бил убеден, че тя трябва да бъде удържана в тези граници от една просветена, но деспотична светска власт, която да бди над правото на хората да бъдат щастливи и да не се колебае да репресира проповядващите спасение, благоденствие и мир за грешния човешки род едва в отвъдното (в случай, разбира се, че техните слова започнат да звучат твърде силно извън стените на катедралите, джамиите и синагогите). Такива репресии ще престанат да бъдат необходими в деня, в който всички членове на обществото се поклонят на един универсален светски бог и то започне да функционира подобно на Лондонската борса, където „юдеинът, мохамеданинът и християнинът беседват помежду си така, сякаш изповядват една и съща религия, и наричат неверници само изпадналите в състояние на банкрут.“[2]
Ето какво ни предлага Волтер като модел за просветено, свободно и толерантно общество. Ако го наречете „банален израз на ранно буржоазната политическа мечта“, вие ще сте го казали. Аз ще се задоволя да отбележа, че той представлява семето, от което покълва френският лаицизъм с всичките му добродетели и пороци. Имам предвид идеала за национално единство на основата на конфесионално неутрални принципи и ценности[3]. Само в това отношение Шарли Eбдо може да се разглежда като едно от многото отрочета на волтерианския дух.
Този дух е преди всичко дух на непримирима интелектуална съпротива срещу облеченото във власт мракобесие, независимо дали тази власт е светска или духовна. Всяко суеверие го дразни, всеки предразсъдък го изправя на нокти, но той става особено невъздържан, когато мракобесието започне да се представя за самата разумност. Например, когато някой светски или духовен авторитет вземе да ни убеждава, че не е разумно да задаваме публично въпроси, които ни изглеждат разумни, защото истинската разумност не е разумността на нашия ум; или пък – че всички обосновани идеи и съображения са разумни, но някои са по-разумни в един момент, а други – в друг, защото в крайна сметка разумността е толкова по-разумна, колкото е по-гъвкава, т.е. – по-зависима от определени икономически и политически интереси. В такива случаи, усетил мощта на атаката срещу човешкия разум и осъзнал слабата ефективност на една защита с арсенала на чисто разсъдъчната логика, волтерианският дух контраатакува с повече или по-малко силен присмех, който обикновено се отлива в жанрово разнообразни форми на комичното. И стожерите на мракобесната „разумност“ са принудени да покажат истинското си лице: свъсват вежди, запретват ръкави и се хващат за своите изпитани през вековете оръжия: цензура, съд, екзекуция.
Казвам „принудени“, защото те действително нямат друг избор: естетически овладеният присмех не само връща достойнството на унизения човешки разум, но и изправя унизилите го пред реалната заплаха да излязат от зоната на интелектуален комфорт, в която пребивават, да се поставят под въпрос и в крайна сметка да се променят. Строго погледнато, мракобесието се крепи на един вид умствен и емоционален автоматизъм, а автоматизмът, както показа Анри Бергсон в блестящото си есе върху смеха, е главната мишена на всеки интелигентен присмех. „За да се убедим в това, е достатъчно да забележим, че комичният персонаж е общо взето комичен точно в степента, в която не знае какво представлява. (...) Сякаш използвал пръстена на Гиг наопаки, той става невидим за себе си и видим за всички останали. (...) Но веднъж усетило своята смехотворност, смехотворното започва да се променя, поне външно. (...) Нека го кажем още отсега: именно това се има предвид, когато се казва, че смехът бичува нравите. Той ни кара да се мъчим да изглеждаме такива, каквито би трябвало да бъдем и каквито един ден, без съмнение, действително ще станем.“ [4]
С други думи, стига да не скъса връзката си с волтерианския дух, превръщайки се на свой ред в ефект на умствен и емоционален автоматизъм, присмехът е явление едновременно от рационален и от нормативен порядък; той е призван да ни вразумява всеки път, когато нашите вярвания и поведение излязат извън руслото на социално санкционираните норми за разумност. Дали това ни харесва или не, присмехът е по самата си природа перформативен и като такъв, не е и не може да бъде безобиден.
Означава ли това, че той е винаги обиден? И да, и не. Ако приемем, че всяка обида е в същността си проява на неуважение, волтерианският присмех винаги проявява неуважение към нещо и невинаги – към някого. Когато се присмивам на даден човек, аз обикновено визирам нещо конкретно в неговия морален или интелектуален профил, но мога да бъда справедливо обвинен, че проявявам неуважение към неговата личност, доколкото личността е по дефиниция цялостна и неделима. Но когато се присмивам на представи, вярвания, практики и т.н., аз проявявам неуважение към тях, а не към някого в качеството му на личност със собствено име и биография. И ако някой се обижда от един такъв присмех, то е защото сам се идентифицира с неговия обект, като колкото по-пълна е идентификацията, толкова по-силна е обидата.
Но ако личността е цялостна и неделима, а идентификацията с дадени представи, вярвания и практики – пълна, не излиза ли, че проявявайки неуважение към тях, аз неизбежно проявявам неуважение и към самата личност? Точно така излиза. Не виждам обаче никакво рационално основание да бъда обвинен, че моето съзнателно намерение е било да обидя тази или онази личност. Просто аз няма как да знам еди-кой си с какво точно и до каква точно степен се идентифицира. Мога, разбира се, да бъда упрекнат в липса на чувствителност, но това ще е по-скоро комплимент за волтерианския дух; неговият присмех постига най-силен ефект тъкмо когато чувствителността е изцяло потисната в полза на рационалността. В противен случай, той не би могъл да разчита на успех в схватката с онези добри души, които „се грижат котелът на жертвоприносителите, или свещеният казан, да ври постоянно и домакинството да е наред.“[5]
Само че, през последния четвърт век придоби публичен авторитет схващането, че трябва да уважаваме всички културни представи, вярвания и практики, в това число и религиозните, дори когато намираме някои от тях за мракобесни, абсурдни или просто глупави. Това било „разумен компромис“ в името на нашето живеене заедно, а и имало неща, чието дълбоко разбиране и оценяване по достойнство надвишавало способностите на нашия културно ограничен ум. Иначе казано, изискването за уважение към различната култура измести по-старото и по-скромно изискване за религиозна толерантност.
Съгласен съм, че умът ми е културно ограничен; на един по-малко рафиниран език това означава, че не е всеяден. Съгласен съм също така, че просветителският рационализъм е само една от многобройните действително съществуващи и още по-многобройните възможни перспективи към света, при това далеч не най-широко скроената. От друга страна, осъзнаването и признаването на тази ограниченост представляват, струва ми се, реален интелектуален прогрес и същевременно реалистичен предел на нейното разширяване. Всяка крачка отвъд този предел носи за нея риск от влизане в режим на неразумно самокомпрометиране и постепенно самозаличаване.
Някои ще рекат, че няма нищо лошо в един такъв режим. Нали всичко тече и се променя, ражда се и умира. Защо да се кахърим за една интелектуална традиция, ако й е дошло времето да се разтвори в потока на вечното ставане на човечеството? Що за тесногръд консерватизъм! Още повече, че на сметката на тази традиция са записани, и то не без известно основание, редица заслужаващи да потънат в забрава изобретения от рода на колониализма, империализма, расизма и т.н.
Да си призная, не съм готов със стройна и убедителна апология на просветителския рационализъм. Още по-малко съм готов да попреча на неговите еманципирали се синове и дъщери да го разглобяват и разпиляват с постоянно нарастващо усърдие чак до деня на Второто пришествие. Единственото, което съм готов да направя тук, е да защитя правото на неуважение към превърналото се в политика мракобесие, като вървя по стъпките на Волтер и Шарли Eбдо. Само това би ми позволило да продължавам да заявявам с чиста съвест: JesuisCharlie[6].
Правото на такова неуважение е правото да не смиряваме ума си, да не забулваме лицето си и да не кастрираме езика си пред развихрилия се в съвременния свят интегризъм. Независимо в каква конкретна конфесионална или светско-доктринална форма се явява, той винаги цели едно и също нещо: да унищожи политическото общество, като лоботомира и последния просветен, т.е. морално автономен и критично мислещ, гражданин.
Но нека не прибързваме със заключението, че интегризмът е зло. Напротив, неговите агенти са убедени, че се борят със злото от името и в името на доброто. И е твърде възможно да са прави. В края на краищата, техните смъртни врагове са трите свободи (на мисълта, на съвестта и на словото), които вдъхновяват човека за съпротива срещу всяка абсолютна власт, в това число и абсолютната власт на доброто под едно или друго исторически конкретно име. В този смисъл, никак не е честно да искаме от интегристите да се примирят със съществуването на посочените свободи. За тях това би било равносилно на унизителен компромис с просвещението или, което е същото, на морално самоубийство.
Същия тип самоубийство биха извършили издания като Шарли Eбдо, ако се откажат от наследството на Волтер и престанат да се присмиват на интегризма. Но нима не ги склоняват точно към това онези ръководени от най-благородни граждански чувства мили хора, които ги обвиняват в безотговорност? „Убеден съм, – заяви на страниците на Монд Ахмед Жабала, бивш председател на Съюза на ислямските организации във Франция (UOIF) и директор на Европейския институт за хуманитарни науки (IESH) – че свободата на словото само печели от употребата й с уважение към достойнството на другия. Всеки от нас е бивал възмутен от изказвания, които вредят на нашето живеене заедно, без ни най-малко да нарушават закона. Как в едно общество на различието да упражняваш свободата си, без да вредиш на живеенето на неговите членове заедно и без да обиждаш достойнството на другия? Ето един основателен въпрос, който трябва да се обсъди сериозно.“[7]
Бих се подписал под тези думи, ако бяха изказани в контекста на северноамериканския дебат върху политиките на признаване на различията. Но отнесени към френската действителност, те ми звучат като внушение за необходимост от конституционна промяна, каквато на този етап не би могла да бъде извършена по демократичен начин, т.е. с одобрението на мнозинството френски граждани. Основание за това твърдение ми дават проведените на 11 януари манифестации в Париж и още десетки големи и малки населени места във Франция. В тях участваха близо 4 милиона човека, за да почетат паметта на 17-те жертви на раздадената от братята Куаши и Амеди Кулибали кървава „справедливост“; за да се противопоставят по мирен начин на джихадизма; и – най-вече! – за да заявят своята подкрепа за лаицизма като държавна политика на Френската република в съгласие с член първи от нейната конституция. И трите момента в тази комплексна мотивация свидетелстват за солидарност с духа на Шарли Eбдо.
Някои се усъмниха в искреността на една така мащабно проявена солидарност, като припомниха колко самотни са били накрая Шарб, Кабю, Тиню, Волински, Оноре, Чичо Бернар и Елза Каиа. „Те бяха изоставени сами срещу една прогресивно нарастваща, предвидима опасност, която не можеше да се осуети само с кураж. Откакто Шарли Eбдо се солидаризира през 2006 г. със заплашените със смърт датски карикатуристи, тази опасност ставаше от ден на ден все по-голяма. Процеси, сплашвания, разрушаване на техния сайт, пожар в редакцията им. Те понесоха всичко това и продължиха битката смело, но в самота. И така до деня, в който бяха избити.“[8]
Други се оказаха по-великодушни и предпочетоха да гледат напред с надеждата, че най-сетне Франция се е събудила от своята глобалистко-комунитаристка дрямка и отново ще прегърне здраво лаицизма като конституционен израз на идеалите за свобода, равенство и братство. Както написа в първата си редакционна статия след 7 януари Жерар Биар, главен редактор на Шарли Eбдо, само лаицизмът „позволява пълна свобода на съвестта; свобода, която по-явно или по-неявно – в зависимост от маркетинговото й позициониране – отрича всички религии веднага, щом напуснат сферата на строго интимния опит, за да излязат на политическата сцена.“[9]
Освен това, като отказва политическо признание на различните религиозни и културни идентичности, лаицизмът признава политическото равноправие на всички граждани по далеч по-недвусмислен начин в сравнение с прекалено гъвкавите, т.е. склонни към заигравания с логиката на интегризма, мултикултуралистки политики на признаване. Оттук следва, че той привилегирова индивидуалните мнения и позиции за сметка на формулираните от името на дадена етническа, културна или религиозна общност. И най-сетне, за него съществуват само три вида достойнство – личното, гражданското и националното. Това пък обяснява юридическото му безразличие към въпроса за обидените религиозни чувства.
Колкото до моралната страна на този въпрос, изведена на преден план от г-н Жабала и от всички, които упрекват редакционната политика на Шарли Eбдо в безотговорност, аз мога да я обсъдя само в сравнително тясната рамка на рационалната морална философия. Както вече подчертах, от строго деонтологична гледна точка, аз накърнявам достойнството на другия, само когато го обиждам в качеството му на морално автономна личност със собствено име и биография. Ако той лично ми сподели, че се засяга от приказки и действия, профаниращи неща, към които се отнася с чувство за святост, т.е. с които се идентифицира по съществен за личностния му интегритет начин, аз съм морално задължен да не си позволявам такива приказки и действия.
Нищо обаче не ме задължава да си ги спестявам по принцип. Императивът „Не богохулствай!“ не може да се превърне в универсална максима в един свят, населяван от християни, мюсюлмани, будисти, индуисти, евреи, езичници и атеисти, тъй като наличието на различни схващания за богохулство излага всяка публично изказана мисъл на риска да бъде възприета като богохулна, дори и да се отнася към най-обикновени неща от всекидневния бит. Докато императивът „Богохулствай!“ не би издържал предложения от Кант тест за универсалност само в един въображаем свят, в който се почита един-единствен бог: ако всички обитатели на този свят се задължат да богохулстват, самото богохулство ще се банализира и обезсмисли.
Излиза, че в реалния свят правото ми да богохулствам може да бъде ограничено по морално приемлив начин само от условия на общуване, поставени ми от конкретни личности, и то обърнати с лице към мен, както би казал Левинас. Всеки друг опит за ограничаване на това мое право е грубо посегателство върху свободата ми да изразявам мислите си на глас. А това е неморално не само от гледна точка на безусловно дължимото уважение към моето човешко достойнство, но и от гледна точка на утилитаристкия критерий за достоен живот. Общество, което държи да бъде свободно, не би имало голяма полза от мен, ако живея в постоянен стрес да не изтърва някоя богохулна мисъл.
Остана да преценим аргументативната стойност на прагматичното съображение, според което било безотговорно да се присмиваме публично на религиозните чувства на интегристите, защото по този начин сме ги провокирали да убиват хора. Това съображение беше изтъкнато от редица коментатори, в това число и български, което, разбира се, не го прави по-малко нелепо, отколкото изглежда още на първо четене. Най-напред, то очевидно няма нищо общо с уважението към религиозните чувства. После, в него се съдържа внушението, че всички религиозни интегристи са потенциални убийци, което е силно преувеличено. В крайна сметка, самият папа подсказа, че не бива да се отива по-далече в наказването на обиждащите религиозните чувства от един милостив юмрук в лицето, а в православна Русия се задоволиха със съд и затвор за богохулничките от Пуси Райът. Вярно е, че в редица ислямски държави богохулството се наказва с обезглавяване или лапидация, но това си е по техните закони, за чието съществуване богохулниците в останалата част от света нямат никаква вина. Тези пък, които в арабските държави „колят като пилета бели заложници, поставени на колене“[10], ще продължават да го правят като необходим момент в един кървав бизнес с петрол, оръжие, наркотици и разни други благини, дори ако изобразяването на пророка Мохамед се забрани със закон навсякъде по света. Още повече, че този бизнес се върти с благословията и под контрола на благочестиви (поне външно) християни, мюсюлмани и евреи. „Терористичните организации – сподели наскоро в едно интервю Луиз Шели, специалистка по въпросите на глобалната корупция от университета Джордж Мейсън – се превърнаха в мултинационални компании с диверсифицирана дейност, които, макар и да поставят на преден план идеологията, функционират преди всичко като фирми. (...) Анализирайки заловени документи на Ислямска държава, виждаме едно методично водено сложно счетоводство. Това са сръчни бизнесмени, мислещи в дългосрочна перспектива, разнообразяващи печалбите си и разработващи стратегии за разрастване на бизнеса си.“[11] Именно за тях и за партньорите им в сититата на световните бизнес-столици икономистът Бернар Марис, подписващ статиите си в Шарли Ебдо с псевдонима Чичо Бернар, обичаше да казва, че се конкурират за приза „най-богат покойник“. Не изключвам вероятността той и неговите колеги да бяха разстреляни и заради богохулства от този род, с каквито вестникът им изобилстваше.
И накрая, нека припомня, в противовес на благоразумния прагматизъм, многократно поставяния от екипа на Шарли Ебдо риторичен въпрос: докъде да отстъпваме пред интегризма, без риск да се откажем окончателно и безвъзвратно от всичките си свободи? Преди малко повече от две години, когато външният министър на Френската република Лоран Фабиюс размаха пръст на сатиричния седмичник от Кайро, след като се бе срещнал с ректора на ислямския университет Ал-Азхар, Стефан Шарбоние (Шарб) му отговори по следния начин: „Ако трябва да се съобразяваме с международния контекст, той никога няма да бъде благоприятен за осмиване на радикалния ислям и на религиите изобщо. Ако трябва да се съобразяваме с контекста, трябва да млъкнем завинаги, да позволим сатиричната преса да бъде осъдена на смърт и всичко да отиде по дяволите.“[12]
Шарб не беше нито расист, нито ксенофоб, нито ислямофоб. Той се определяше просто като френски комунист, т.е. като последовател не на постмодерната, постмарксистка, пострепубликанска, посткапиталистическа, постхуманистична, с една дума, постдействителна левица на Франсоа Оланд и компания, а на левицата на Жан Жорес, която упорито не се отказва от дръзкото си волтерианство. Едни я наричат безотговорна, други виждат в нея „последния защитен вал пред нашите свободи“ (Елизабет Бадантер)[13]. Така или иначе, за радост на религиозните интегристи и пазарните фундаменталисти, сезонът за отстрелване на нейните представители е открит. А те и без това са на изчезване.
[2] Voltaire, Lettres philosophiques. Traité sur la tolérance. Derniers écrits sur Dieu, Paris, Flammarion, Le Monde de la Philosophie, p.32.
[3] Изчерпателен сравнителен анализ на различните интерпретации на този идеал може да се намери в следната публикация: Jocelyn Maclure, Charles Taylor, Laïcité et liberté de conscience, Montréal, Boréal, 2010.
[4] Henri Bergson, Le rire. Essai sur la signification du comique, Paris, Petite Bibliothèque Payot, 2011, p.45.
[7] http://www.lemonde.fr/idees/article/2015/01/15/certains-usages-de-la-liberte-d-expression-sont-offensants_4557241_3232.html
[8] Éric Conan et Martine Gozlan, «Pourquoi étaient-ils si seuls?» // Marianne, № 925, Du 9 au 15 janvier 2015, p. 8-10.
[9] Gérard Biard, «Est-ce qu’il y aura encore des «oui, mais»? // Charlie Hebdo, № 1178, 14 janvier 2015.
[11] Louise Shelley: «Les organisations terroristes sont des multinationales» //Le Point, № 2209 du jeudi 15 janvier 2015, p. 75.
[13] http://www.ledevoir.com/international/europe/429289/plint-chaud-charlie-hebdo-dernier-rempart-de-nos-libertes
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
