Мигът, в който времето се свива
Гайто Газданов. „Призракът на Александър Волф“. Превод и послеслов Даря Хараланова. ИК „Аквариус“, 2014. Цена 13 лв.
За Гайто Газданов (1903-1971) не може да се каже, че приживе е останал неизвестен: дебютният му роман е благосклонно посрещнат от Бунин, Горки и Ходасевич. И младият осетинец, пишещ на руски, бързо се превръща в една от значимите фигури на бялата емиграция, а след Втората световна война го превеждат на големите европейски езици. Но за известен период след смъртта му над неговото име наистина се спуска забвение, а мощното му преоткриване в Русия през 90-те комай не получава отклик в бързо отдалечаващата се от руската орбита Източна Европа. Най-известният му роман, „Призракът на Александър Волф“ (1948), се появява за пръв път в български превод чак сега, в същия момент, в който това става и в Румъния; любопитно е, че македонците са ни изпреварили, издавайки друга негова книга през 2006.
Особена литературна съдба, а животът на самия Газданов е още по-особен, напрегнат и авантюристичен. Още юноша, той се сражава в армията на Врангел, с остатъците от нея напуска Русия и попада за кратко в България, за да завърши гимназиалното си образование в Шумен. След това отпътува за Париж, където дълго време работи като шофьор на такси, но успява и да пише; по време на войната участва активно в съпротивата, а по-късно става журналист в радио „Свобода“ (рускоезичния аналог на „Свободна Европа“).
Особен, най-сетне, е и „Призракът на Александър Волф“: роман, чийто герой, белоемигрант, разказва за извършено убийство по време на гражданската война и как отмъстителният спомен сякаш възкресява призрак от онова време, който злокобно надвисва над една нечакана бурна любов и беглата надежда за щастие. Може би първото, което поразява при прочита му, е колко силно писането на Газданов лъха на едно много по-ранно време, как в целия стил, до постройката на изреченията, отзвучават романтически интонации и как този пишещ на руски осетинец от средата на ХХ век изглежда много по-близък до По и Хофман, отколкото до литературата на своето време. Това е донякъде измамно впечатление, както ще стане ясно след малко, но пък и така да беше, навярно не би било лош избор: По и Хофман са много по-живи днес, отколкото множество тачени навремето автори от средата на ХХ век. Наистина, цялостната атмосфера на романа е почти готическа с този подмолен, сподавен ужас, с това Unheimlicheсъвпадение, което поставя началото на сюжета, със задъханото очакване на някакво надвиснало бедствие; а начинът, по който героят се самоизследва и разсъждава върху особеностите на душевния си живот, също сочи към споменатите автори и във всеки случай - към писане отпреди Флобер и Хенри Джеймс.
Но, от друга страна, „Призракът на Александър Волф“ е прицелен в някои от най-съществените тревоги на своята епоха; стъпил е както в проблематиката на Достоевски (психологията на убиеца, поставил се със своето действие сякаш над другите хора), така и в тази на съвременния му екзистенциализъм, с интереса към празнотите в битието и с представянето на един стоически възглед към живота. Готика плюс екзистенциализъм? Чудновата комбинация, пък и не е честно да се лепят етикети на този роман. Колкото и да е кратък, той е изключително богат: разказва за любовта, за смъртта, убийството, нещастието; за двойника, преследването и вледеняващия ужас. И за квантовата физика. Да, без нито веднъж да споменава директно за проблемите, които вълнуват физиката през ХХ век, „Призракът на Александър Волф“ е истински пронизан от тях. Защото в дълбочина неговият разказвач се измъчва от следното: как така във всеки един миг могат да се случат безкрайно много неща и все пак се случва само едно от тях? Чудото, с което безкрайните възможности се свеждат до единичността на факта – то задава сюжетната рамка на романа, то изпълва и размишленията на героя. И в мига, в който схванем това, изведнъж забелязваме виртуозния начин, по който този герой отбягва както понятието „случайност“, така и понятието „съдба“. Някоя друга книга, разказвайки такава история, неминуемо би се изкушила от тези думи. Но не и тази, която, неусетно облъхната от питанията на физиците и обсебена от усещането за нещо неумолимо, може да стигне до следното: „И изведнъж ми се стори, че времето се сви и изчезна, отнасяйки в това невъобразимо стремително движение много години от моя живот“.
Пределната сингуларност, най-единичното възможно нещо – това е смъртта, защото слага край на всичко, което е било, и прекъсва всички възможни развития насетне. А пред средоточието на смъртта човек като че ли може да отвърне само с удържането на илюзиите, които го крепят. Но дали е така и какви са илюзиите на героите в този завладяващ роман – ще ви оставя да разберете сами.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
