Барабанен чар
„Камшичен удар” (Whiplash), 2014, САЩ, 106 минути, сценарист и режисьор Деймиън Чазел, продуценти: Джейсън Блум, Хелън Естабрук, Дейвид Ланкастър, Майкъл Литвак; оператор Шарон Меир, в ролите: Майлс Телър, Дж. К. Симънс, Пол Рейзър, Мелиса Беноист, Остин Стоуел и др.
Награди и номинации: Голямата награда от Сънданс 2014 и на публиката, 3 BAFTA, „Златен глобус” за поддържаща мъжка роля на Дж. К. Симънс, 5 номинации за „Оскар” и др.
Не съм допускала, че филм с барабани може да е магнетичен.
На So Independent го изпуснах, но пропускът е наваксан.
Андрю Нюман (Майлс Телър) е 19-годишен джаз барабанист в престижната консерватория Shaffer в Ню Йорк. Виждаме го от първия кадър – в далечен план с приближаване на камерата. Но първо чуваме лудешките му барабани.
Андрю живее с баща си (Пол Рейзър) – учител, не успял писател, благ човек. Двамата ходят на кино. Андрю е амбициран да не повтори бащината си маргиналност и да постигне славата на кумира си Бъди Рич. Слуша го непрестанно на диск. Чете и книга за него. Барабаните са смисълът му.
Забелязан е от митичния учител по музика Флечър (Дж. К. Симънс) – с гола глава и демонично излъчване. Да попаднеш в неговата джаз банда е привилегия. Да станеш титуляр – мъченичество. Взема Андрю. Оттам нататък, покрай перфекционизма на Флечър, спечелени и изгубени конкурси на бандата, помежду им се развиват отношения с грамадни последици. Учителят има мракобесна методика, да е недоволен от темпото е неговата стихия, „по-бързо” е адска повеля. Ученикът притежава устрем до кръв. Нещо повече – „искам да съм велик” се превръща в гибелна обсесия, заради която не само е чужд сред колегите си, но изоставя и милото момиче Никол (Мелиса Беноист).
Успехът на всяка цена се оказва кошмар за Андрю. И все пак, идва часът за неговата виртуозност.
От времето на „Птицата” (1988) на Клинт Истууд на Чарли Паркър не са посвещавани толкова минути във филм – една от любимите истории на Флечър е етимологията на прякора на великия джазмен. И той, естествено, е сред идолите на Андрю.
Младият Деймиън Чазъл (1985) има специално отношение към джаза – свирил е в училищна банда и режисьорският му дебют „Guy and Madeline on a Park Bench” (2009), на който е и оператор, разказва за тромпетист. Усетил, че късометражният му филм „Камшичен удар” (2013) има потенциал да се развие в пълнометражен, той рискува. И печели. И хазартно, и талантливо момче. Заложил на едрите планове и острите ракурси, Деймиън Чазъл е конструирал филма си от къси монтажни фрази, динамично и щуро – като бесен барабанен ритъм на лица, партитури, инструменти, палки, ръце, сълзи, пот, улици, микрофони... Дали Андрю репетира до изнемога, дали се разхожда из Манхатън или яде пица, и той, и публиката сме изцяло в плен на музиката. Върховно преживяване.
Щедро се раздава младият Майлс Телър с невинно лице, все по-ожесточен поглед и френетични ръце, но Дж. К. Симънс е доминантното присъствие във филма – груб, страховит, маниакален е неговият Флечър, повелителят на успеха. След толкова много награди, съвсем уместно ще бъде да получи и „Оскар” за поддържаща мъжка роля.
Що се отнася до българския превод на заглавието, той е коректен и по някакъв начин адекватен, ала е просто неуместен – все пак, става дума за пиесите Whiplash и Caravan, които студентите свирят.
Филмът едва ли ще се пребори за големия „Оскар”, но мястото в престижната осмица е напълно заслужено.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
