Ходене по буквите
Борис Минков. „Презапис или Другият куфар в Берлин”. ИК „Жанет 45”, Пд, 2013, цена 14 лв.
Неотдавна видях пътен знак „Спри! Пропусни колоната!”. С романа си преди година Борис Минков позволи на пакетираната популярна литература да го изпревари по пътя към аудиторията, но с него, озадачаващ дори умели журита, автентичният експеримент става база за вътрешното движение на литературата изобщо. Интелектуалната стилистика на белетриста, без ни най-малко да е имитативна, далеч по-плътно се вписва в немскоезичната културна среда, като ревностно пази другостта си и спрямо нея, отколкото да се вгражда в тукашната лесна литература. Преди всичко, Минков забавя - до нормализацията му - времето на своя разказ, обезпокоява със съзерцателност и рефлексивност, трудно позволява идентификацията на читателя с неговия автофикционален персонаж. Той разчовърква - нито удоволствено, нито болезнено - мига. Носталгията е по ума. Историята се превръща в протокол, който с изискан педантизъм следи блуждаенето на „Борис” в Берлин и формите на неговата свобода (самота според другите). Той внимателно, на места притеснено обхожда културната археология на града, присвоява назад и навътре, докато героят му преценява уместността на своите действия. Всъщност, може би именно потребността от уместност назоваваме култура. Писането на Борис, като всяко истинско писане в чужбина, връща тежестта на думите. Нещо повече: „(...) на чужд език се говори не това, което искаш да кажеш, а онова, което можеш да кажеш”. Цитирам това знаменателно изречение, за да си обясня не само обсебващия интровертен стил на „Презапис”, но и мълчанието на критиката около роман, който не иска да ни прелъстява, нито можем да го сведем до нещо познато, камо ли до илюстрация на теоретичните търсения на автора му в „Град – междинни полета”. Бавна, четивна и увлекателна, книгата се съпротивлява на преразказите, до които сведохме критиката. А в нея говори не само той, но и разнообразни инженерни и бюрократични езици, чрез които Минков със забележителна дистанция и още по-забележителна прецизност описва своето психическо сливане с Берлин. И така разпознава своето минало на българско момче, става още по-жив, (само)ироничен и скрупульозен. Тук говорят много културни времена – списъкът на позоваванията и есеистичното им преработване в емоционална плът е дълъг. (Поне аз през цялото време си представях как каня арх. Чавдар Мутафов да напише рецензия за тази удивителна, объркваща и несводима до модернизъм или постмодернизъм книга... Или дори Бенямин.) Всъщност, може би самият Борис Минков ни отказва от търсене на отговор: той споделя, че може да се научи паролата, но никога няма да бъде научен почеркът. Почеркът му не може да бъде пробит. Защото е съставен от онези неясни страхове, които те карат да спреш и да картографираш всеки миг, пропускайки колоната на литературните пароли, да станеш сам почеркът на невъобразимия и реален Берлин и неговите хора. (Да припомня на читателите, че финалът на романа е коледен разказ, написан преди години специално за читателите на „Култура”.)
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
