За живия и мъртвия театър...
- Спомняте ли си къде бяхте на 10 ноември?
- На репетиция в НДК, там беше първият адрес на Сфумато. Малко преди това бяхме започнали „Чайка” на Чехов – първият спектакъл на Театралната работилница. В това имаше и едно намигане към Станиславски и Немирович Данченко – нали с „Чайка” е започнала и биографията на Московския Художествен Театър, чайката дори се е появила като емблема на завесата на театъра. Годината беше 1989, голяма мизерия, даже цигари нямаше, пушехме някакви мухлясали БТ пакети с малки червейчета между тютюна... и там, трябва да е било в някоя почивка или някой ни е повикал... и видяхме по телевизора на Тодор Живков смаяната физиономия. Тази физиономия, този плъх, попаднал в капан – това е за мен тази дата. Някакво сбъркване: какво е това, как стана, как така стана, откъде накъде? То си приличаше на вътрешнопартиен преврат. И какво да ликуваш? Виждаш, че някой, така да се каже, е изместил шефа. Но това си беше тяхна игра. По-късно, точно по време на премиерата, в антракта ни съобщиха, че в Румъния са разстреляли Чаушеску. Нашата „Чайка” полетя в такива атмосферни условия. Биографията на Сфумато започна с биографията на Прехода... А преди това група интелектуалци с автобуси ни закараха в Бояна. Имаше някаква много тегава сбирка. И си спомням как като попикан горкият Любо Левчев излезе, беше там, и нещо го драха заради сина му около „Глас“ и „Мост“ – и той гледаше като ошмулен как върху него се изсипва „другарският” гняв, прословутата поляновска партийна храчка...
- Вероятно това е било свързано с подготовката на поредния конгрес на културата... А кога усетихте, че наистина става нещо, нещо друго?
- Когато бях на митинга на Орлов мост... Преди това имаше някакви съмнение: „Абе знам ги, те няма да оставят нещата така, преживяхме Унгария, Полша, пражки пролети и т.н., всичко това няма да го оставят да мине“. И чак когато видях тази огромна маса хора, които стоят и вярват, и са повярвали, че нещо може да се случи – чак тогава ми стана ясно, че връщане няма да има. Аз бях ходил на митингите, където трябваше да скачаме, за да не сме червени, но така някак си още ми се струваше, че това... не е много читаво... На митингите пред „Св. Александър Невски“ – гледам, говорят едни хора, на някои от тях просто не мога да им повярвам, съмнителни. После се оказаха наистина такива; някои от тях и с досиета. Но когато видиш тази огромна маса от хора - това изведнъж ти казва: „Стига си се съмнявал!“
- И след съмнението какво?
- Според мен, на всеки един нормален човек му се иска да има алтернатива, да има промени, да има възможност нещо друго да стане. 45 години стигат, точно така, достатъчно. Оттук нататък почваме нещо друго да правим... И естествено, че много бързо почнах да усещам, че някак си същите хора, пък изведнъж нещо се измениха, като че ли са други, а продължават да се представят за същите; в същите структури стоят; почнаха да крадат. И всичкото това все повече затъваше в т.нар. приватизация... Започнах да разбирам, че живеем не в Промяна, а в Подмяна. Че нещо се подмени, нещо започна да се измята, нещо започна да се изкривява, докато се стигна до появата на мутрите с власт. Първоначално като силови групировки, като бодигардове, после постепенно взеха да излизат начело.
- За да станат министър-председатели.
- За да стигнат дотам, да.
- Това всъщност не е ли краят на един цикъл? Или начало?
- Край на една илюзия, че можем, че имаме ресурс – интелектуален, граждански - да променим нещата към добро. Ние можем да променяме май само към по-лошо...
- Говорите, като че ли двата периода – предишните 45 и сегашните 25 години – са някак си симетрични?
- Да, по някакъв начин. Имаше такъв израз даже, като анекдот – как да променим нещо, без същински да го променим, как да го изменим, без да го променяме по същество. Е, такова нещо. В този смисъл, ако така разбирам въпроса ви за симетрия – има някакъв такъв момент на огледален образ. Фасадата е, разбира се, по-шарена. И окичена с един куп лозунги и термини, с които да блъфира, така да се каже, европейски модел, да имитира европейски образ. Но това, което се случва напоследък като някакви проявления, когато провиждаме кукловодите, когато провиждаме конците, които дърпат нещата – ами това е същото, същата партия ръководителка. Олигархията по някакъв начин така дърпа нещата, както ги дърпаше и ги държеше партията ръководителка.
- Обаче не съществува цензурата.
- Така е. Какво обаче се създаде, за да се парира свободата на словото... Толкова много жълто се плещи, че в това блато от думи, блато от жълти новини, от бельо, от гадости – всичко потъва. Фонът е толкова брутален, толкова агресивен, че думата, свободната мисъл някак увисва и се губи, потъва. Компрометирана е, девалвирана е. В този смисъл – да, всичко може. В Европа има големи вестници, които от век насам удържат някакво ниво. Тяхната дума, тяхната присъда, това, което те ще кажат, то е важно, по някакъв начин има „златно покритие“. Това, което ще напише „Монд“, това, което ще напише „Либерасион“, то има тежест, не е случайно... Да, има куп други жълти вестници, но те са плявата, те обслужват някакви елементарни нагони и любопитства. Ако искаш да разбереш за какво става дума, вземи чети онези, сериозните вестници.
- От 1989 г. насам, освен всичко друго, върху главите ни се стовари и културна революция. Жълтото е част от тази културна революция.
- Така или иначе, ние имахме някакъв модел – Полша, Чехословакия, там водеха интелектуалците... Промените тръгнаха някак си от културата, минаха през културата. И у нас, мисля си, при промените на всички ни се искаше хората на културата да водят. Но интелектуалците много бързо се дръпнаха. Или се промениха, почнаха да стават като нормалните политици, които стоят в партиите и така, трупат стаж и опит. Тези, които се озоваха в парламента в първите години, не бяха хора, които искаха да водят, които можеха да водят. Това ми се струва, че е една от бедите на нашата културна революция, на нашата „нежна” революция.
- Но не мислите ли, че тази немощ, да я наречем, на хората на културата, тя беше зададена още от времето на Тодор Живков? Тази културна прослойка не беше ли още тогава абсолютно развратена?
- Е да, спомняме си как ги сбираха край Варна всякакви – писатели, кинодейци; и този слугински манталитет, който е възпитаван, който се е просмукал, предава се от поколение на поколение, от баща на син. Да, това не може да се изчисти, не можеш да го махнеш като член първи. Не може да го извадиш от съзнанието, от душицата му. И това си каза думата. Просто като видя какви хора започват нещо уж да правят, за да уж променят нещо... и когато съм получавал покана да се включа, винаги съм казвал: „Не, благодаря. Имам много работа, аз си гледам театъра и т.н.“. Наистина нямахме интелектуален потенциал, за да оглавим истинската промяна... Да поведем, да водят интелектуалците, културните хора да водят процесите. Почнаха да ги водят някакви други. Иван Костов, който е счетоводител. Аз си спомням момента, в който моят приятел д-р Михайлов се включи, влезе „в политиката”. Спомням си неговата реплика: „Кой, ако не ти? Кога, ако не сега?“. Но когато влезе вътре в партийната структура и видя какво става, той просто излезе омерзен. Дръпна се ожесточен, дръпна се отровен.
- Мнозина имаха илюзията, че може отвътре някак си да моделират нещата; оказа се, че не може. Но проблемът е може би, че отсъстваше критична маса от хора, които да мислят независимо; и които да налагат дневния ред на обществото.
- Навсякъде случайни хора започнаха да се издигат, да се налагат като ментори. Навсякъде. Посредствеността започва да води. И към какво води? Води към това да правим театрална реформа, чийто главен хоризонт, главен патос е: повече билети, повече човекобройки. Колкото повече, толкова по-голяма работа, толкова по-велико произведение. Колкото повече се играе, колкото повече продадени билети, значи толкова е по-добро. Е, това ни е мярката, това ни е критерият за развитие... Единствено обслужването на публиката - да си припомним любимия лозунг на Тодор Живков: „По-близо до народа, повече сред народа“. Това е патосът на така наречената театрална реформа. Но това ни води към популизъм, към обслужване на тълпата, невежествената тълпа, която става все по-чалгизирана. Тази публика седи в театъра и едва ли не се оглежда - ако може да вземе пуканките и да плюска пуканки, докато гледа театър, както гледа кино в мола.
- Ами нали пазарът е всичко. 25 години само това слушаме.
- Да, така е. Това се наложи и това е проблем не само при нас, това е проблем и във Франция, която горе-долу познавам. Когато започнеш да налагаш пазара като норма, да гледаш на произведението на изкуството като на стока, като на чифт обувки, който трябва да се продаде – това е духовно изпадане. Жалко за всичко онова, което европейската култура е дала като модел, като личности, които гледат по-нататък от пълния салон.
- Но тази европейска култура не е ли в голямата си част създадена „срещу течението”? И срещу пазара включително?
- Разбира се. Срещу течението е, да кажем, прословутият, почти анекдотичен случай с Бекет. На премиерата на „В очакване на Годо“ след първо действие половината салон си излиза, връщат се половината – и Бекет казва на режисьора: „Тия пък защо ли се върнаха?“; а малко по-късно, когато половината от тази половина възмутено напуска, репликата на Бекет е: „Тия глупаци какво са очаквали? Че нещо ще се промени? Следващата пиеса, която ще напиша, ще бъде такава, че още след първото действие всички да си излязат“. И пише „Краят на играта“. Това е – да правиш изкуство, означава да минаваш оттатък нормата, оттатък онова, което вече е станало догма. Да прекрачваш, да рискуваш, да не повтаряш предишния си успех. Това е мантра на всеки истински художник – да не повтаря онова, на което вчера са му ръкопляскали; да не го прави пак такова, за да му ръкопляскат; да изненадва, да ги удиви тези, които са долу. А не да си кажат: „А, това сме го гледали, това го знаем“. Това беше формулата и на Питър Брук за мъртвия театър. „Мъртвият театър – казва – е този, който седи срещу своя зрител и му казва това, което той вече знае.“ За да покаже, че го уважава, че той е много начетен, че разбира всичко. Не му казва неща, които той не знае, не го удивлява, не го изненадва, не го обърква. След което се появи и прословутият текст на Хандке „Оплюване на публиката“. Но са ми казвали хора, които са гледали спектакъла в Германия – те ги плюят, нали, и казват: „Вие сте тъпаци, какво гледате, какво тука слушате, какво чакате?“. А тези долу седят и се забавляват... Я виж ти...
- Няма ли някакъв парадокс в това, че за да прекрачваш граници, искаш държавата да те подкрепя?
- Това Жак Ланг във Франция го е реализирал. Да, когато имаш такъв един просветèн министър, той може да подкрепи, да даде рамо точно на тези, които искат да минават чертата, да минават нормата, да я прекрачват. Той е измислил няколко институции, които да подпомагат такива неща. А не тези, които поддържат статуквото, конвенцията, конвенционалния театър. Това е възможно и това именно трябва да бъде задачата, целта на една държава, на Държавата – да подпомага това, което отива нататък. А не: дай да подпомагаме, да поддържаме нещата такива, каквито са. Такива, каквито са, те загниват; стават все по-такива, каквито не трябва да бъдат. Провинциалните театри загиват, защото стоят в структурите си отпреди 60 години. Какво е това с тези щатни трупи? Това е пълен нонсенс. Какви са тези щатни театри, в които стоят някакви щатни актьори...
- Смятате, че трябва да се върнем към времето на аркашките?
- Абсолютно, това е живият модел, това е моментът, в който оцелява най-доброто, оцелява истинското. И може да се създава истинско изкуство. А щатната трупа е мъртвило, щатната трупа е крепостни селяни.
- И сега този модел, макар и изкривен, съществува: софийски звезди от телевизионните сериали ходят по провинцията, сглобяват някакво представление и изтръскват касите на театрите.
- Да, софийски звезди, които напуснаха щата. Защото, като играят в Народния театър ролите си, те получават хонорари и така събират такива пари на месец, каквито никога не биха видели като щатни. Но те са звездите. Това роди този изроден модел, това създаде той. Това съществува, това процъфтява. А нещо истинско – страшна мъка е да го осигуриш, да му намериш лимита и с малко пари да направиш програма. Както, да кажем, е при всеки проект на Сфумато - това е скърцане със зъби и мъкнене какво ли не, за да направиш читав проект. В който, естествено, че няма и помен от това да е комерсиален; да бъде такъв, който ще пълни на всяка цена салоните.
- Всъщност, Сфумато се разви тъкмо през последните 25 години. Взаимодейства ли той с другия тип театър? Има ли някакви преливания в едната или в другата, или в двете посоки?
- Имаше един дълъг период, в който бяхме като някакви маргинали. Някакви там нещо си правят, както се изразяваше един, дето се съдихме с него: „Вие и на Луната да отидете, пак толкова публика ще имате“. Дълго време беше така. Постепенно с Маргарита Младенова създадохме няколко поколения актьори, някои от тях са водещи актьори, на щат са в други театри, някои и в Народния – т.е. постепенно отношението към Сфумато като към нещо, което държи някаква мярка, държи някакъв гард, не слиза, не се поддава, не иска да се овъртоли в посредствеността, която е станала знаме на повечето театри, стана друго, появи се респект. И трябва да ви кажа, че това промени много и вниманието, и интереса към работата на Сфумато. От друга страна, ние започнахме да си сътрудничим, да правим спектакли в други театри, където работим с нашите си мерки - както казваме, където отидем, ние правим Сфумато, носим Сфумато. Удържаме сфуматовските мерки. Така е било и във Франция, където сме работили. И в момента много от театрите, даже и провинциалните, започнаха да се опитват да вземат нещо от Сфумато. Да вземат от онова, което ние в продължение на 25 години удържаме, 25 години проповядваме – театърът... какъв трябва да бъде живият театър. Разбира се, за тези години много неща се промениха и в нас самите, но това да не слизаме, да не се връщаме назад, да не сваляме летвата, от него не сме се отказали.
- Вие отваряте сцената за хора, за идеи вън от „мейнстрийма”. Дали сте в състояние да убедите младите, че това има смисъл? Или те опитват... и после отиват там, където е лесното? Какво мислите за новите поколения?
- Мисля, че в тях има единици, които са фанатици. Които, веднъж като са проумели, като са били в Сфумато, били са край нас, били са наши ученици, участвали са в ателиета, разбрали са разликата между това, което означава Сфумато, и конвенционалния театър – някои от тези хора стават фанатици. И виждаш как упорито започват и там, другаде, да се опитват да правят това. Доколкото им позволяват условията; доколкото намират хора, с които да го правят; доколкото намират директори, които да ги поощрят, които да им дадат възможност да правят това. Но да, има, разбира се, и много хора, които наистина правят при нас едни неща, след което отиват в другия театър и там правят като че ли точно обратното, сякаш отрицание на това, което са правили или са опитвали да правят в Сфумато. Има, разбира се, и грешки, и недоразумения. Понякога някой, който би могъл да се нарече „сфуматовец”, се оказва, че не е такъв. И даже в Сфумато прави нещо, което е приблизително, което е по-скоро булеварден театър. Ето, най-четливият, най-красноречивият и популярен пример - Владо Пенев, който е наш, който започна в Сфумато като много млад актьор. Даже в Народния аз правих с него „Спомен за една революция“, направи там страхотна, невероятна роля. Особено в „Поръчението“ на Мюлер имаше един феноменален монолог към финала. Този актьор мина през Сфумато, през много спектакли в Сфумато, изгради се като мислене, като вкус. След което, ето го в сериал, в желанието все повече и повече да бъде в такива формати, където той обслужва публиката, където е един усмихнат сладур, който ни забавлява; тук е, за да ни забавлява, да ни прави удоволствие, шоумен. И същевременно той още продължава да стои в някои от спектаклите на Сфумато, като „Мъртвешки танц“, например. Как при него става това – може би трябва да се разговаря с такива хора – как... Защото това е шизофренично. Как стоиш в Сфумато и наистина се опитваш там да удържаш онези мерки – и как правиш и точно обратното? Като знаеш, че това, точно обратното, за него Иван Добчев и Маргарита Младенова биха се поболели и биха те изгонили от сцената.
- Това, през което мина Сфумато за тези 25 години, не може да не ви е накърнило, наскърбило, наранило... Но удържахте вашето място. Системата обаче не го толерира особено.
- Системата стои в едни много мощни инерции. И, да кажем, това най-четливо, най-видимо се проявява в Театралната академия. Това е страшна инерция – как е било, как се е правило, какви са били програмите, какви хора там преподават, кои стават преподаватели, как те стават доценти и професори – всичко това е някаква много мощна инерция, в която старата мярка, старите норми, старият начин на мислене се налагат, там няма милост. И много често сме си говорили с Маргарита – когато направим тази пристройка, тази нова база, която ще бъде с перспективата на стане международен център – ние да създадем там школа. Да излезем от тази Театрална академия и да направим нещо друго. Защото там непрекъснато се сблъскваме с друго мислене, старо мислене. Със заварена някаква структура, заварени някакви положения, които работят срещу това талантът, уникалното да бъде открито, да бъде развито, да бъде изведено – а напротив, масовата посредственост, тя е толерирана, тя се налага. А има и други театрални школи в държавата. Има места, където приемат да се учи за артист човек, който си плаща. Просто защото си плаща, а не защото има някакви особени качества. И ти го приемаш, какво да правиш, иначе няма да съществува такава школа. Питам нашата Снежина Петрова, която преподава там: „Какви са тези хора? Какво правиш с тях?“. „Ами, това е пожелало да кандидатства, това се е записало, платило си е таксата и аз трябва да работя с него“. Как да работиш с него, то няма нищо в себе си. За да стане някой артист, трябва нещо да има, да има някакъв дар от Бога, да има някаква природа. Като няма...
- Защо, според вас, има такава криза в режисурата?
- Според мен то е свързано. Свързано е с това, че не може дълго време да стоиш в това разкрачено положение – да обслужваш бройката зрители, да мислиш как ще напълниш салона и да мислиш истински, да мислиш в някакви високи мерки. Повечето отстъпиха и преминаха тотално в положението „обслужване”. Оттам се появиха и много актьори, които почнаха да поставят - на тях им е много по-ясно как да обслужат. Ние имаме няколко класа със завършили вече режисьори - опитваме се да им създадем вътрешна настройка срещу това да се предават, да стават обслужващ персонал. И, да кажем, ето един пример – Явор Гърдев, който е мой ученик, който започна блестящо и има невероятни спектакли, много силни и някои от тях истински авангардни – и той започна да се ослушва, да съобразява, започна да измисля формули и техники, с които да става популярен, да се харесва все повече и повече. Аз имам претенции към това, което той подбира като драматургия, пристрастието му към някакви текстове еднодневки. Той започна с Хайнер Мюлер, Петер Вайс, а сега се забавлява с „Нощта на пеперудата“ или тази, последната, „Жана“. В това най-четливо се чете кризата на режисурата...
- Трябва да признаем обаче, че и талантливи хора гледат на броя продадени билети като на мерило за техния труд.
- Така е. И същевременно... не знам, може би това е въпрос на нагласа... Аз съм от оцелелите, които това не ги блазни. Карам автомобил, който купих на втора ръка, мисля, че е произведен преди 10 ноември 1989, като ме видят с него, някои актьори като Асен Блатечки с неговите „Нисани” сигурно ме мислят за голям смотаняк. Мисля, че това е непоправимо при мен. Талантливите хора как да мерят таланта си? По броя на продадените билети, по скъпите коли, които карат, по фенките, които се редят на опашка за „селфи” с тях? За мен това е пошлост. Гротовски говореше за беден театър, а това, което у нас сега се вихри като мейнстрийм, си е новобогаташко оливане, пълна бездуховност и чалга вкус. Нещо се случи с героя на нашето време, епохата на консумеризма, в съзнанието му е само видимото, няма вече сетива за Невидимото, за Духовното... Преди година и нещо Явор ми се похвали, че са го поканили да прави холивудски вариант на „Тезей“. Където неговата роля като режисьор е сведена до нещо като обслужващ персонал; същински проектът се води от продуценти, от някакви там сценаристи. По техните правила. А него това го блазни, това му се струва, че е голяма чест. Аз никога не бих се хванал с такова нещо, това за мен е пълна глупост, абсолютно объркване, сбъркване на нещата, сбъркване на смислите. Какъв смисъл има това за един истински режисьор? Защо да го прави? Да прави кич.
- Тясно му е вече тук.
- Не знам... Много се зарадвах на реплика на един норвежки поет, Ларс Кристенсен, беше във вашия вестник– „Аз съм горд, че сънувам на норвежки“. И аз съм горд, че сънувам на български.
- Явор Гърдев е режисьор, който знае занаята. А сега излизат едни, дето май не знаят как се прави нещото, наречено театър.
- Да, има и такива. Но повечето не че не знаят занаята. Напротив, те знаят занаята; те знаят трикове, те усвояват и са им преподавани клишета. Точно занаятчии излизат, а не излизат търсещи хора. Режисьорът трябва да е търсещ, режисьорът трябва да е оттатък тия теркове, както е казал Леонардо: „Жалък е онзи ученик, който не надмине учителя си“. Да минеш оттатък онова, което са ти задали като някакви правила, в това ги възпитаваме. Явор е един от примерите за някой, който можеше и може да минава оттатък, оттатък клишетата. А много от режисьорите, които излизат от тази Академия, са семпли занаятчии. Те знаят занаята, но това е нещо, с което се прави мъртъв театър.
- Защо тогава стават режисьори? Защо им е, ако нямат в главата си един друг свят, който искат да произведат?
- Не мога да кажа какво ги мотивира. Може би суета. Аз да съм лидер на нещо, да давам интервюта, името ми да го пише на афишите. Може би някои от тях това ги блазни, това ги привлича.
- Суетата не е ли по принцип една от чертите, присъщи на режисьорите, въобще на хората на театъра?
- Не. За мен има всякакви такива митологии... А моята философия за това какво прави режисьорът, каква е функцията на режисьора е следната: той трябва да събира, да прави група, да прави екип, да зареди хора, които започват да вярват в едно нещо, а не да ги командори. Имаш лидерската роля, но лидерската роля е като на Учителя, който събира учениците и ги води, и им отваря сетивата за невидимото. Но това не е командорене. Командоренето е някаква сбъркана представа или, как да кажа, наследство отнякъде си, където видиш ли, режисьорите са едни такива кресльовци, които викат, хвърлят пепелници по сцената, защото искат да се налагат като водещи, като ръководители на процеса. Аз наистина водя всичко, аз водя и осветлението, аз водя и това как се правят, как се строят декорите, какъв да бъде реквизитът, какъв да бъде костюмът, какъв да бъде гримът. Всичко трябва да мине през мен. Там трябва да бъда и аз; по някакъв начин трябва да имам отношение, да мога да го споя, да стане едно единно нещо. Иначе не може да стане нещо единно. Какво обикновено се прави в занаятчийския, конвенционалния театър – декорът си стои сам по себе си като художествено оформление, като илюстрация; музиката е дявол знае каква, някаква тапетна музика, която от време на време се пуска и създава настроенийце като в дискотека; да не говорим костюмите какви са, да не говорим за грим.
- А защо, според вас, за 25 години в България не се роди, не се създаде един социален театър? Като структура (примерно като Сфумато), като репертоарна насоченост, като идейна насоченост, с търсене на собствена стилистика...
- Моето допускане – не съм сигурен, че е точно така – но моето допускане е, че това, за което в началото си говорехме, това бързо разочарование от революционните... форми на протест, форми на промяна – тази деморализация, това дръпване, то всъщност показва, че от такъв тип неща няма смисъл. Като че те репродуцират някаква лъжа, репродуцират някакви фалшиви ценности, фалшиви лозунги; някакви тези, които са компрометирани вече. Защо да правиш такъв компрометиран (и в съзнанието на публиката) театър... Сега в момента с Георги Тенев пишем текст, който е свързан точно с хората, които като дисиденти са напуснали България и сега се събират като че ли отново с намерението да се върнат, за да... За какво да се върнем, какво да правим? Каква е тази нова утопия, социална утопия, която да прегърнем и която да ни задвижи? Няма такава, всичко се компрометира. И това е може би следствие и на глобализацията. Някак си изведнъж всичко стана толкова относително.
А и за да е социално ангажиран театърът, има нужда от съответни текстове. А няма текстове, няма точно такива сериозни, истинни текстове. Текстове, които не просто да дъвчат социалното като журналистически някакви разкрития, а една такава социална, злободневна политическа тема да я превърнат в произведение на изкуството, да я превърнат в драматургия, която да има своето значение. Да кажем, за мен – ако трябва да бъда конкретен – такъв тип социална драматургия е примерно „Одисей пътува за Итака“ на Коста Илиев. Това е една социална пиеса, която много мощно, много радикално бърка и се опитва да анализира генезиса, как се е стигнало дотук, как се е стигнало до тази мизерия, до тази мръсотия, до тая дивотия, в която е изпаднал героят. Такъв тип текстове няма. Няма, да кажем, едно такова мощно бъркане, мощно посягане, каквото има в големия роман на 2014-та - „Една и съща нощ“ на Христо Карастоянов,. Бъркане, в което отново да прочетеш Гео Милев, отново да видиш този, истинския Гео Милев, не онзи, който са ни го показвали. Да покажеш Шейтанов, да покажеш такива личности, които много брутално да застанат срещу нашето време. Срещу нашето ниво, срещу нашата посредственост. Защото Гео Милев е един такъв пример на човек, който идва и носи със себе си цялата европейска култура, носи със себе си модернизма. А ситуацията, в която един Гео Милев би дошъл днес, е същата като културно ниво. Също такава една полуазиатска посредственост. Нещо са понаучили, гледат някакви телевизии, някакви европейски неща, а европейци ли са вече? И всъщност, повечето гледат турска телевизия и турски сериали.
- Даже при социализма имаше някакви пробиви, опит да се преодолее вторичността на българската култура... Един Леон Даниел, това е феномен в режисурата, в европейската режисура. За съжаление, той ще си остане само български феномен...
- Аз съм тръгнал от Леон Даниел и непрекъснато настоявам – това е човекът, който ме е научил на театър, който ми е показал пътя в театъра. През който съм се научил да правя театър, който ме е създал като режисьор - като мислене, като философия за правенето на театър.
- При него има усилие за надскачане, докато сега такова усилие почти не се наблюдава – с едно-две изключения само. Всичките тези български т.нар. „инсталационисти” са толкова вторични, че ти става неудобно да ги гледаш...
- Да, вторичността започна да се налага, аз си спомням през годините как са минавали покрай мен такива хора, които лесно, бързо грабват нещо и го усвояват, и го мултиплицират, и почват да произвеждат такива едни - и спектакли, и текстове, и филми, и инсталации, и всичко – и, според мен, това е световна мода, това е световен феномен, това не става само у нас. Тази вторичност на постмодернизма се вижда навсякъде, наблюдава се навсякъде.
- През последните 25 години телевизията до голяма степен замести живото зрелище. Въпросът е, че отвори място за други неща - и това не винаги се осъзнава. Казано най-едро, унищожавайки традиционния театър, тя всъщност отваря място за другите типове театър. За тези, които дразнят, които бодат, човъркат и т.н.
- Това особено последните поколения много силно са го усетили. Те не гледат телевизия. Те искат среща на човек с човека, среща на живо, където може да усетиш дъха му... Това е пистата, това е нещо, където може да се развива театърът, истинският театър. Днешният млад човек знае цената, знае стойността, знае вкуса на срещата на живо. Това се получи като ефект от многото телевизия. Телевизията масово е завладяла бабите, дядовците, майките, лелите, но децата казват: „Не ни харесва това - тези хора са като зомбирани, стоят и гледат сериали.” Децата бягат от телевизията. Да, Фейсбук е друго. Но това, че искаме да се срещнем, да бъдем на живо, да участваме в хепънинга, това е нов вкус за живота. И в това е надеждата.
Разговора водиха Копринка Червенкова и Христо Буцев
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
1 - 22.03.2015 12:22
От: Камен Костов
http://boxoffice.bg/title/%D0%9A%D0%9D%D0%98%D0%93%D0%90+%D0%97%D0%90+%D0%98%D0%97%D0%93%D0%90%D0%A0%D0%AF%D0%9D%D0%95/372/
Всичко това е чудесно, но, Иване, кога ще се саморазкаяш, че стана член на БКП в името на кариерата?!
Всичко това е чудесно, но, Иване, кога ще се саморазкаяш, че стана член на БКП в името на кариерата?!
