Два концерта на Софийската филхармония
Започвам направо с първата творба на първата вечер - "Вълшебното езеро" наАнатоли Лядов. Приказната картина за оркестър - както самият композитор я е нарекъл - прозвуча пред софийската публика за втори път само в рамките на една седмица (в събота с нея откри руската си вечер Симфоничният оркестър на БНР). Едновременният интерес към Лядов може да бъде обяснен с отбелязването на 100-годишнината от неговата смърт, но може би меломаните в столицата заслужават повече многообразие и по-малка повтаряемост. Тук спирам с "мрънкането" и продължавам към прекрасната интерпретация на тази приказна творба, поднесена от голям диригент, който "боравеше" с възможностите на Софийската филхармония много умело и взискателно. Наричат "Вълшебното езеро" на Лядов уникален образец за руски импресионизъм (премиерата, забележете, е била през 1909, но "ескизите" композиторът е започнал да пише 20 години по-рано за сцената с русалките за един нереализиран балет). И именно така беше претворена тази приказка от Урош Лайовиц - с деликатно, но ярко подчертаване на хармониите, на интригуващите съчетания между отделните инструменти в този така прецизно подбран от Лядов състав на оркестъра.
В концерта за пиано на Григ ми липсваше "специалното" отношение на иначе невероятно техничния и осъзнаващ собствената си класа Александър Синчук към фразата, към отделни тонове, които при Григ трябва да бъдат обгрижени, обичани и дори поставени на пиедестал. Имаше прекалено много "метал" в звукоизвличането и твърдо "влизане" в някои фрази, сякаш Синчук все още не е намерил своя път към Григ. Имаше, разбира се, и завладяващи моменти - като плътността и наситеността на кулминациите в първа и трета част, но онази северна топлота, която съставлява парадоксалната красота на музиката на Григ, не беше в пръстите на Синчук. И преди да продължа към Рахманинов, не мога да не отбележа чудесно направлявания от Урош Лайовиц оркестър, който партнираше, следеше солиста, отдръпваше се, когато трябва, допълваше, подпомагаше и внасяше нужните елементи на красота в музиката на Григ.
За финал на вечерта словенецът с австрийски паспорт Урош Лайовиц си беше избрал последната творба наСергей Рахманинов - Симфоничнитанци оп.45. Те са писани три години преди смъртта му, през 1940 година, когато светът е във война. Тази витаеща във въздуха заплаха, съчетана с усещането за несигурност, намира отражение в едно различно, по-близко до Прокофиев звучене с много важната роля на ритъма - все пак, става дума за танци. Творбата всъщност е трябвало да се нарича Фантастични танци и трите части да носят названията на различни моменти/състояния на деня и нощта, но самият Рахманинов променя името на Симфонични. За да се изградят, за да се намери точният баланс между познатите рахманиновски елементи и тази новопоявила се гротескност, и всичко това да се "удържи" на плоскостта на танца - за това се иска диригент с опит и знание, с репертоарни натрупвания и зрялост. За щастие, именно такъв е Урош Лайовиц, с когото Софийската филхармония има щастието да работи сравнително често. Той "водеше" танца овладяно, но и достатъчно експресивно, за да не позволи на слушателите нито за момент да се "откъснат" от това, което се случва на сцената. Носталгия, поглед в бъдещето, валс на прага на разрухата... и една трептяща, скрита под много музикални пластове от житейска мъдрост надежда - всичко това успя да ни накара да преживеем Урош Лайовиц за една вечер. Безценно.
---
Така се случи, че в рамките на един месец София се срещна и със Сара Брайтман (дълго време съпруга и муза на Ендрю Лойд Уебър), и с Реквиема на така прочутия британски композитор. Реквиемът на Ендрю Лойд Уебър е представен за първи път пред столичната публика през 2005 година, отново от Софийската филхармония.
Сега творбата прозвуча в цикъла „Между замята и времето“ в сезона на 70-годишния юбилей на Филхармоничния хор „Светослав Обретенов“. Публиката не беше много, явно все още съществува известна подозрителност към не съвсем познатите заглавия, макар и от познат композитор като Ендрю Лойд Уебър. Сигурно затова Реквиемът беше „комбиниран“ с ведрата, цветна и жизнерадостна „Кубинска увертюра“ на Гершуин, по време на която и оркестърът, и Найден Тодоров на пулта постепенно „набраха скорост“. „Кубинската увертюра“ можеше да бъде и още по-колоритна и увличаща публиката, имайки предвид темпераментната същност и потенциала на Найден Тодоров. Но с всички заложени в партитурата предизвикателства – и ритмични, и темпови, и темброви – оркестърът се справи.
И сега за творбата, с написването на която Уебър иска да премине в територията на „сериозната“ съвременна музика. Премиерата на неговия „Реквием“ е през 1985 г., реакциите – крайни. Творбата му носи „Грами“ през 1986-а в категорията за най-добра съвременна класическа творба, но много музикални критици са скептични и иронични - даже един от тях възкликва – „Уебър и Реквием?! Това е все едно Силвестър Сталоун да изиграе Крал Лир“.
В зала „България“ творбата прозвуча овладяно, добра беше координацията между оркестъра и хоровата капела, получиха се контрастните емоционални състояния. Избраните солисти (Мария Цветкова, Мария Павлова, Даниел Дамянов) не дадоха повод да бъдат запомнени и това лиши вечерта от част от очаквания блясък (Мария Цветкова все пак подсказа, че красивият й глас би могъл да „поведе“ публиката към моменти на емоционално съпреживяване). Блестеше националният филхармоничен хор (с миниатюрни разминавания при някои встъпвания в пианисимо), който има все по-интересни задачи (тук, разбира се, е и заслугата на неговия диригент Илия Михайлов). Софийската филхармония пък обича да музицира с Найден Тодоров, оркестрантите работят с желание и това се видя в Реквиема, подготвени са, реактивни са, стараят се. Получи се хубав концерт, в който някои компоненти блестяха повече от други, но който допринесе за богатството на софийския музикален пейзаж. И все пак, аз тръгнах с непреодолимото желание да се прибера и да си пусна Реквиема на Моцарт.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
