Предчувствие за време
Екатерина Григорова. „Дъска върху мокрия пясък”. Издателство Ерго, С., 2014
В края на XIX век д-р Кръстев пише за поезията на Стоян Михайловски: „Ако неговите думи не трогват читателя, то е затова, защото у него въобще нищо не трогва ... защото говори на ума на читателя, а не на неговото сърце“. Истинската поезия според д-р Кръстев трябва да трогва. А това може да стане, само ако поетът говори на своите читатели лично, откровено, с емоционален ангажимент; поезията е разговор между две сърца. Макар че вярва в перспективата на модерното мислене, бащата на българската критика проявява литературен вкус, възпитан в примерите на романтическата традиция. Той отказва да види, че писането на Стоян Михайловски има други корени и друга поетика, че добрата поезия не е една. С малки изключения българската литература продължава да споделя неговите възгледи почти до края на XX век. Независимо от промените в тематиката, от завоите в идеологията и от новите художествени похвати принципът на развълнуваната интимност си остава все така валиден като критерий за качество. Постмодернизмът на 90-те сякаш направи опит да убие тази инерция, но собствената му обсебеност от желанието да се съпротивлява на всичко го привлече обратно към патоса (на неприемането и бунта). Едва с началото на XXI век разпознахме появата на поети от нов вид: тяхното писане сякаш идва от друга традиция, влияе се от други примери, провокира друг тип читателско отношение. Сред тези автори попада Екатерина Григорова с наскоро излязлата й втора стихосбирка „Дъска по мокрия пясък“. Още заглавието дава заявка за странност – то не подсказва нищо, което читателят би могъл да съпреживее със силите на собствения си опит. Метафоричният смисъл може да бъде докоснат евентуално след прочита на едно стихотворение, в което „Деца се плъзгат с дъска по мокрия пясък след вълната./ Пробегът е около петнайсет метра в щастливия случай./ После телата отскачат и пробягват с високо коляно още пет.“ Дали пък, можем да си помислим, поезията не е като тази дъска? Тя се плъзва по пясъка на ежедневието, след като вълната на чувствата е отминала; тогава идва времето да тичаш „с високо коляно“? По-скоро обаче заглавието не внушава никакъв смисъл; то изглежда застинало в някакво знание, достъпно само за него. Стихосбирката е съставена от пет цикъла, които включват около петдесет стихотворения. Заглавията са или саморазбиращи се като „Американски дневник“ и „Сняг“, или метафорично непропускливи като „Дашек в курника“, „Проклятието е трик на професионалистите“ и „Всичките дървета с птиците“. Липсва обичайното впечатление за разточителност на словото; пестеливи на обем, внимателно подредени стихове. Лирическият изказ може да стресне читателя, възпитан с идеята за съкровена интимност. В повечето стихотворения говори един без-личен лирически субект. (Всеки опит да се напише съчинение върху преживяванията на лирическия герой в този вид поезия е провален предварително.) Това е глас, който изговаря уж-познатия свят, но неговите думи не рисуват картина – нито на света, нито на себе си. Този глас по-скоро разпада картината, която знаем, преобръща познатото в непознато, отчуждава привичните емоционални състояния от явленията, които обичайно им съответстват. Впрочем тази книга, а и нейният вид поезия използват стратегията на отчуждаването – от познатото, от привичното и удобното. Светът тук изглежда парадоксален, нелогичен, фрагментарен; в поетиката откриваме елементи на сюрреалистично изображение. Когато се мерне картина, тя веднага бърза да се саморазпадне – сякаш целостта е порок. Читателят се лута между образите като сред стените на лабиринт. Едно нещо обаче е сигурно – в тази стихосбирка не ти е скучно, спасен си от бедата да слушаш монотонните саморазкрития на някакъв нарцистично взрян в себе си лирически субект.
Поезията на Екатерина Григорова е интелектуално предизвикателство. Тя разчита на интелигентни читатели, които могат да се ориентират в сложно кълбо от културни асоциации и внушения – макар и само за да избягат от тях в усещането за нещо по-важно, за някакво благословено незнание, което се случва във вечно-сегашно време. „Защото – казва ни книгата – няма по-точно предчувствие за време от незнанието на нещата, че са на най-доброто си място.“
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
