Антигона – събитието
„Антигона“ от Жан Ануи, сценична редакция и постановка Иван Добчев, сценография Станислав Памукчиев, костюми Петя Боюкова, музика Христо Намлиев, скулптура Стоян Делчев. В ролите: Дария Симеонова, Ириней Константинов, Каталин Старейшинска, Асен Мутафчиев, Невена Калудова, Николай Върбанов, Силвия Петкова, Йорданка Любенова, Николай Димитров, Иван Спасов, Росен Белов. Спектакъл на Театър „София“.
Има спектакли, за които ти се ще не да умуваш, а просто да кажеш: вижте това – то е театър с главна буква! Спектакли-събития. „Антигона“ на Добчев е такъв без съмнение.
Добчев е човек на натрупванията. След „Завръщане във Витенберг“ в неговите работи все се усещаше някакво клокочене, някакво търсене – както лавата търси път към кратера. За да стане „Антигона“.
Налице е дръзка, категорично не тривиална визия, прокарана строго и безкомпромисно. Добчев е опитен театрал и знае, че поставянето на антична трагедия „едно към едно“ е дело, осъдено на провал. Античният театър има за цел да препотвърди Закона, отъждествяван с Природата и Космическия принцип, чрез показване на ефекта от нарушаването му. Съвременният театър, дирещ персонално поставяне в гранична ситуация, се срива в опитите да прочете „актуално“ тези текстове, съхранявайки смисловото им ядро и съответната му стилистика. Същевременно Добчев иска да „въведе своята публика в храма на трагедията“, както пише в текст към постановката.
Затова се посяга към модерна адаптация, но правена от вещ драматург – Жан Ануи. Налице е сетно потвърждение на факта, че дори текстът да е само повод за театралното, той задължително трябва да е на не-дилетантско ниво. Посяга се критично обаче. Ползва се „снемането“ на проблема в персоналната екзистенция и освобождаването от днес кухо звучаща патетика. Но безмилостно се изрязват евтините асоциации със съвремието – в името на „суровите трагически закони“ (Добчев). Така построената рамка позволява на „сценичния редактор“ да внедри едри парчета от текста на Софокъл, преодолявайки леко „булевардното“ звучене на Ануи.
Резултатът е стряскащо ясна линия, прокарана радикално, без странични шумове. Тя се полага чрез строга, концентрирана екстатичност, постигаща отиване към катарзис, ала не в античния му ключ. Тя именно е много мощно подкрепена от внушителната сценография, както и от всичките визуални и звукови компоненти. Вратите на Тива, едновременно порти и опнати на слънцето кожи, задават тип монументалност, прецизно откриващ и приютяващ екстазите на Антигона. На сцената се заковават в изчистен вид „забранените“ въпроси за смисъла на човешкия живот, за характера на щастието и достойнството, за човека, казващ „не“ на щадящата и обезличаваща рутина, „коректност“, конюнктурност. Трагиката на тази „нездравословна етична анормалност“.
Антигона при Добчев се гради чрез саморазрушение. Радикално безкомпромисна, тя с „хулигански“, някак безгрижен жест зачертава онова, което масовият човек не би си позволил да загуби. Тя не иска „трохички щастие“: иска „всичко“ – дори с цената на живота си. Характерът на този антропологически тоталитаризъм и катастрофичността на сблъсъка му с добронамерения „здрав разум“ – това е епицентърът на „Антигона“.
Категоричността на режисьорското решение бива леко дисбалансирана на сцената: ефект от трудната му посилност за актьорите и следващата оттук тяхна неравностойност. Може даже да се твърди, че моментите на колебание следват най-вече от две стряскащо високи постижения, много трудни за догонване.
Най-напред трябва да се говори за Дария Симеонова. Нейният „Хор“, изграждането на този уж „резоньор“ изисква специален анализ и изучаване. Помитаща експлозия на психосоматична мощ; шеметна интелектуална, вербална и телесна пластика. Нейното сценично действие би могло да бъде и самостоятелен спектакъл. Симеонова доминира безвъпросно пространството „Антигона“.
Хорът, въпреки че се превръща в център, по-силен от очакваното, не би могъл да води до явни отклонения в тълкуването. Това прави друго лице – Креон. След колеблива първа сцена, Ириней Константинов изригва по начин, несравним с нищо сценично при него напоследък. Внушително овладян, многопластов, сложно нюансиран Креон, добронамерено загрижен за общото благо. Един вразумяващ и умоляващ властник, желаещ всеки да оцелее, отнасяйки своя дял щастие. Недоумяващ пред тоталните претенции на Антигона. Един човешки, твърде човешки тиран, който така измества агоналния баланс, че – цитирам един много компетентен експерт – тази пиеса би могла да се нарече и „Креон“.
Каталин Старейшинска е досущ Антигона, каквато иска да изведе Добчев: и по визия, и по темперамент, и по реакции. Неслучайно избрана със свиреп кастинг. Има няколко сцени, слава Богу, решаващи, в които се развихря и доказва правилността на избора. Не винаги е обаче така. Актрисата се оказва крехка за много тежката роля. Не я издържа докрай – къде емоционално, къде чисто физически. Има моменти, в които заглъхва, отстъпва, не реализира потенциала си. Във всеки случай, с Антигона тя прави сериозна заявка: една актриса, чийто път следва да се следи.
От хоризонта на безжалостния режисьорския план претенции трябва да се предявят и към други. Имам предвид Силвия Петкова (Исмена), Невена Калудова (Дойката), Йорданка Любенова (Евридика), Росен Белов (Вестителя). Всеки от тях по своему издава един или повече фалшиви тонове, които няма как да се скрият из жестоко чистата хармония на постановката. Но пък и не успяват да я нарушат, не са пречка пред големия открит урок на Иван Добчев, казващ, редом с останалото, своето „не“ на театралната конфекция и масовия вкус.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
