Русия, изречение по изречение
Здравка Петрова (1946) е преводач. Завършва руска езикова гимназия в Пловдив и руска и английска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. От 40 години активно се занимава с превод на руска проза. Дълги години е била редактор в Издателство „Христо Г. Данов“. Преподавала е „Стилистика на превода“ в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”. Сред най-популярните преведени от нея книги са тетралогията „Децата на Арбат“ от Анатолий Рибаков и новият превод на „Ана Каренина“ от Лев Толстой. Превела е „Живот и съдба“ от Василий Гросман, пиесата „Платонов“ от Чехов, „Малкият демон” от Фьодор Сологуб, „Герой на нашето време” от Михаил Лермонтов, творби на Корней Чуковски, Владимир Набоков, Даниил Гранин, Виктор Конецки, Анатолий Приставкин, Юрий Трифонов, Василий Аксьонов, Едуард Лимонов, Анатолий Корольов, Людмила Улицкая, Саша Соколов, Александър Литвиненко, Виктор Суворов и др. Носител на Награда „Пловдив” и няколко пъти на наградите на Съюза на преводачите в България.
Разговор със Здравка Петрова
- След „Ана Каренина” на Толстой преведохте и публикувахте в издателство „Сонм” и нов превод на „Герой на нашето време” на Лермонтов, посветен на 200-годишнината от рождението му. Какви са особеностите на вашата работа в този случай?
- Езикът на предишния превод на „Героя”, естествено, е поостарял, това са поне 60 години. Просто си е редно дори на 30-40 да се правят нови преводи. А особеностите на моята работа... Те са аз. Аз на тази възраст, с този опит, с днешното си светоусещане. Имала съм нужда да предложа свой прочит, да предам на днешния български език характерното, което съм усетила, да си доставя едно щастливо изживяване с “Ана” преди 20-ина години, после с “Малкият демон” на Фьодор Сологуб и още едно с “Героя”. Всичко в класиката е чисто и благородно, да ти е драго да го предаваш чисто и благородно на своя език.
А с какво се срещнах при работата по “Героя” на Лермонтов... Гогол е казал: “Никой още не е писал такава правилна, прекрасна проза.” Неговия отзив повтаря и Лев Толстой, като включва в “никой” и себе си. Повтаря го и Чехов: “Аз не познавам по-добър език от този на Лермонтов. Бих взел негов разказ и бих го анализирал, както се прави в училище, изречение по изречение, по части на изречението. И така бих се учил да пиша.” Лермонтов тук се е отказал от романтичния стил, сближил е езика на прозата с разговорния общолитературен език. Същевременно целият разказ на Максим Максимич за Бела има лирична окраска и не винаги остава в рамките на “щабскапитанския” изказ. Лермонтов е трябвало, от една страна, да запази тоналната разлика между двамата разказвачи, а от друга - да създаде единство на авторския повествователен стил, без да го раздробява на отделни езици: на пътуващия офицер и писател, на стария щабскапитан, на разбойника Казбич, на хлапака Азамат, на Бела и на самия Печорин. И всичко това трябва да звучи като произведение на един автор - онзи, който е “измъкнал историйката” от Максим Максимич и после я е “записал”. Трябваше да предам и майсторското използване на словото при създаването на пейзажите, онова, което прави “Героя” шедьовър на руската и световната литература. Сложна простота в езика - това е то “Героят”, това са особеностите на Лермонтовата проза, които съм се опитала да запазя в превода. Дали съм успяла, читателят ще прецени.
- Как остаряват изобщо преводите?
- За разлика от оригинала, преводите остаряват. Те са опити да отчетат начина, по който дадена епоха и дадена култура възприемат съответния текст.
Първо, езикът-цел не спира да се развива. Постепенно езикът на стария превод започва да изостава от живия днешен. Преводачът живее и попива именно него, днешния, с неговия ритъм. Ще ми простите принизяването, но ако преводачът е напълно на “ти” с изходния език и толкова обича своя, че педантично изследва възможностите му, той е нещо като машина... Е, добре, като музикален инструмент, долавящ всяко потрепване на пръста или лъка. Важно е преводачът да попадне в резонанс с автора. Същото е и с получателя на текста, с неговия читател, той подсъзнателно изпитва нужда да му предадеш и най-фината особеност на звученето му. Не че винаги успяваме. Един ден някой ще я предаде по-сполучливо, с нов превод. Стремежът винаги ще е: този текст да се чете като написан от автора си на твоя език.
Мисля си впрочем, че би било чудесно, ако се интересува от някой автор, човек да разполага с два-три-пет различни превода, та да се зарови, да спори мислено. Но единици могат да си позволят такова естетическо разнообразие.
В България почти нямаме теоретици, които да ви отговорят на този въпрос, на много въпроси. Дали с новите преводи се постига по-пълно възпроизвеждане на смисловото съдържание и стилистичното своеобразие на оригинала, или те дават просто друга негова интерпретация, по-съвременно звучене? И на много други. Няма ги тези теоретици, при нашите условия вероятно е нормално да ги няма. А е тяхна работа. Аз съм прост изпълнител, онази машина...
- Значи не намирате синхрон между преводите на съвременната руска литература и тяхната критическа рецепция у нас?
- Макар че през последните 20 години повече превеждам, отколкото чета чужди преводи, определено знам, че преведените текстове напоследък значително изпреварват критическото им приемане. Лично на мен окото на критика върху моите преводи крещящо ми липсва. Струва ми се, че най-доброто, което се прави днес по въпроса, го прави Съюзът на преводачите със своите прегледи на преведеното през 2-3 години. Компетентните оценки от тези прегледи обаче не стават достояние на широкия кръг читателска публика, която има нужда да оформя критериите си. Преди няколко години на такъв преглед чух два твърде умни доклада. После така и не успях да ги намеря, за да ги прочета по-задълбочено. А от интернетски форуми научих, че читателите се интересуват от подобни оценки.
Издателите се ориентират на кого да възложат превод по преценката на един-двама свои колеги, които разбират от изходния език, или пък просто ги задоволява добрият български на превода. Истината е, че те нямат време и пари да редактират. Затова съвестните търсят преводач, на когото да вярват, да разчитат.
А преводът може да бъде анализиран и оценен адекватно само от сериозни специалисти. И на тези специалисти им е писан къртовски труд - да сравняват, да преценяват. А този труд трябва да се заплаща достойно, простете за прагматизма. При това, те би трябвало и да са практикували превод. Всичко това липсва у нас. Заплашени сме да изгубим критериите. Заплашени сме и читателите да загубят интерес към качеството на превода.
- Кои речници са най-близо до вас на бюрото ви?
- Имам си цяла отделна библиотека с речници. От най-обикновени до най-екзотични. Ожегов, Дал, Фасмер, Речник на народните географски термини, Справочник по физическа география, Речник на крилатите думи, Речник на съкращенията и абревиатурите в руския език - всичките те руско-руски; Седемезичен военен, Шестезичен на лечебните растения, няколко на пословици и поговорки... Но един от най-ценните ми е Руско-българският фразеологичен на Кира Андрейчина.
Днес с помощта на интернет е значително по-лесно. Някои от онези, книжните речници, са толкова тежки, че - не е шега, са ми нанасяли чисто физически травми... Има и неща, които никой речник не може да ти предложи. Тогава питаш специалисти – театрали, латинисти, музиканти, лекари... Сравняваш, например, едно тайнствено растение в сайта „Руската флора онлайн” с вариантите му в „Българската флора онлайн”. Варианти няколко, но питаш хората и накрая се намира благодетел, дето е хапвал плодовете му като малък и му знае името – от времето, когато авторът го е описвал.
- Кои са героите на нашето време в полето на езика. На българския... На руския....
- Предполагам, че това, което ни дразни в езика напоследък, дразни и носителите на други езици. Езикът се изражда, постепенно се превръщаме в цивилизация на картинките, на движещите се изображения, които са много по-достъпни за мозъка от текста. Текстът е шифър и когато четеш, трябва да задействаш въображението си, прибягваш до опита си, което картинката по принцип не изисква, ако не е изпълнена от авангардист. Препуска антилопа – виждаш я как препуска. А когато четеш, си я представяш. Дали обеднява въображението и следователно речта, или обратното - защото нуждата от нея намалява с наличието на телевизия - няма значение. Мисленето става все по-елементарно, неизбежно това се отразява на езика. И обратното, впрочем.
Свидетели сме на нивелиране, тъй като в езика навлезе безличност: от вестниците, от ниско грамотния телевизор. Расте недоверието към правилния говор. Появява се илюзията, че само с псувня можеш да изречеш истината. Политиците пък с тяхното огромно самочувствие неизбежно налагат неграмотност в изказа, налагат излишни чуждици: визия вместо виждане, интегриране вместо приобщаване... И накрая - причина за нивелирането на речта, може би най-важната, е компютърът. Твърде мързеливи станахме с него. Изчезват дългите развълнувани писма, говорим си по телефона “Здрасти, к’во става?” Докато по-рано общуването – и устно, и писмено – беше почти произведение на изкуството.
Аз нямам нищо против новите думи. Но когато, заради употребата под път и над път на нови значения на старите, се отнема първоначалното, това е вбесяващо. Говоря например за „яко” или пък за “гювеч”, за “задръстен”, за „прекарвам”, за „чукам”, прости ми, Господи...
- Като преподавател по стилистика на превода, кои бяха най-големите ви ползи от досега със студентите? Може ли преводът да бъде преподаван?
- Дълбокото ми убеждение е, че преводачът създава сам себе си – от люлката до гроба. Но по онова време, 90-те години, заради студентите, влязох в неприсъщата ми роля на критика, на теоретика. Опознаването на поколението и донякъде на себе си като професионалист ми бяха ползите. Мисля, че преподавателят не бива да предлага решения на преводачески проблеми, а по-скоро да създава ситуация, в която студентите да ги решават сами. И ние заедно се опитвахме да я създаваме. Обсъждахме готови преводи, подбирах и добри, и лоши, изслушвах как те сравняват оригинала с преведения текст, спореше се за едно или друго негово подобряване. А най-полезното за тях, разбира се, беше да видят своите редактирани от мен десетина страници.
От онези деца поне две-трети имаха способности. Ала по-важен е продуктът. Иска се желание, организираност, дисциплина, изключително трудолюбие, за да овладяваш и непрекъснато да усъвършенстваш езиците, лингвостранознанията... В крайна сметка, това, което може да се преподаде, са професионалните навици – при продължителна работа с големи текстове. А и, както се казва за занаятите - те се крадат. Крадци на преводаческите умения малко обаче. Твърде неблагодарна е професията.
- Как във всекидневната ви работа се съчетаваха професията на редактора и професията на преводача? Кои са най-ценните ви спомени от издателство „Христо Г.Данов”?
- За мен това бяха плодотворни години. Четене, четене, четене, избиране на възможно най-доброто от океана рускоезична литература, ежегодни срещи в московски издателства и редакции на списания. Имаше дори съспенс, конкуренция! Дебнехме се с “Народна култура”, получи се малка разпра, когато Анатолий Рибаков даде правата за “Децата на Арбат” на нас. А той ни ги даде, защото преди това бяхме издали неговия наистина стойностен роман “Тежък пясък”. Радост беше да те ръководи Иван Николов. Трагично за мен беше уволняването му. Имаше и уроци, получавани от преводите на великолепни професионалисти, от общуването с Борис Мисирков, Симеон Владимиров, Пенка Кънева, Венцел Райчев... С тях и да търсиш теле под вола си беше разкош. И нещо много ценно - ежегодни прегледи на издадената преводна литература. Специално на издадената при нас. Отделно от прегледите на Съюза на преводачите. Внимателно аргументирано се отчитаха успехи, грешки, недоглеждания. Все уроци.
Имаше и цензура. Още пазя изхвръкналия буквално от печатницата, с техническите бележки, ръкопис на превода ми на “В търсене на жанра” на Василий Аксьонов, когато авторът замина за Щатите през 1980 година. А ние издебвахме недоглежданията на цензурата. Така издадохме „Гола година” на Борис Пилняк и „Хулио Хуренито”, „Тринайсетте лули” на Еренбург...
За себе си успявах да открадвам за превод творби, които най-много ми допадаха. Превеждането беше друга планета. Планета, на която ставаш актьор. Аз съм силно внушаем човек, потъвам в автора. То е като влизане в друга сфера на съзнанието. Живея си в него щастливо, бързам да не изтърва атмосферата му. Не мога да превеждам бавно. Превеждам като читател, любопитно. А и гледам да си оставя достатъчно време, за да се откъсна от себе си (автора) и да редактирам българския текст с окото на останалите, непознати за мен читатели.
- Дали, според вас, перестройката беше златното време за преводачите от руски език?
- Да, определено беше. Когато дойде перестройката, хората, които в петък не си пускаха телевизора, се нахвърлиха да четат “Литературная газета”, “Огоньок”, “Аргументи и факти”... А там излизаха откъси, отзиви, бележки, припомняния за забранени дотогава автори и книги, на книги от чекмеджетата. Тези книги станаха издателска цел на всички. Лидер, разбира се, беше списание “Факел”. Платонов, Бели, Булгаков, Солженицин, Бродски... Щастлива бях, че още от 1981-а работех за списанието. Във „Факел” по онова време направиха първите си стъпки и утвърдени днес преводачи. Щастливи бяха и моите колеги от предишното време, втурнахме се да работим, много.
- Какво е мястото на списание „Факел” за развитието на преводаческата традиция у нас?
- Гении като Платонов, Булгаков, Манделщам, Цветаева, Пастернак, Гросман, Бродски, Солженицин, Венедикт Ерофеев, Войнович, Аксьонов за 30 години неизбежно превърнаха списание “Факел” в другото име на високата култура у нас, възпитаха няколко поколения в добър литературен вкус. Тези автори заслужаваха висококачествени преводи и Борис Мисирков, Георги Борисов, Пенка Кънева проявяваха добър нюх, търсейки съответните преводачи, самите те превеждаха много. Летвата тук беше вдигната много нависоко, трябваше да се преодолява предубеждението на читателя въобще към руското, дотогава сведено у нас само до съветското.
- Струва ли си човек да общува с авторите, които превежда?
- Много си струва. Кореспондирала съм си с няколко, задавала съм въпроси. Авторите с удоволствие обясняват. Сприятелих се с Анатолий Рибаков, посетих го в Переделкино. Такъв прекрасен човек. Накрая ми подари авторските си права върху „Децата на Арбат”. Общувах интензивно с Дина Рубина, с Анатолий Корольов...
По-трудно е с онези, които вече ги няма. Тогава питаш техните изследователи. Това ме подсеща за едни големи разлики между глаголните времена в руския и в българския език. Ние сме богати в това отношение, имаме няколко минали времена за разлика от руския, имаме си и преизказност. Напоследък превеждах един доста авангарден автор, сред чиито кратки разкази има такива, които ти иде отвътре да преведеш в преизказно наклонение. Питам един от най-авторитетните му изследователи: кой от тези, според вас, трябва да е в преизказно, като старателно обяснявам що е то. Не ме разбира! Не се е замислял! Такъв е той, руският език. Иди, че обяснявай, ако авторът не ти е под ръка. Гледа те отгоре и иска да си му верен.
- Кои са най-големите ни „слепи петна” в отношението към съвременната руска литература?
- Аз съм само един от преносителите на руската литература в България, трудно мога да съдя. Мисля, че повечето професионалисти открай време не винаги превеждат това, което са искали най-много, издателите също не винаги издават това, което искат. По-рано имаше идеологическа преса, сега - финансова, последната дори е по-страшна. Навремето все някак промушвахме покрай очите и ушите на цензурата някой и друг автор, сега не става - харесва ти, но няма да се продаде! Освен това, руската литература е океан. Човек опитва да се ориентира, да речем, по наградите. В Русия днес има много награди: Руски Букър, Голяма книга и т. н. Но и при тях не знаеш доколко литературни са им били съображенията, както и в нашата мила родина, впрочем. Съветва те познат за някой автор - и тогава не си сигурен дали просто не му е приятел. Много четене се иска. На мен лично ми липсват в България първите 30 години на ХХ век. Липсват ми Тинянов, Бунин, Леонид Андреев, Вересаев, Куприн, Замятин, Ремизов, Брюсов, Мережковски, Бели, та ако щете, и самите Чехов и Горки. Липсват ми Олеша, Бабел... Перестройката наистина направи за руската литература у нас един огромен скок, извадиха се от чекмеджетата книги от 50-те - 70-те години, но онези от началото на века, които поради небрежност или напълно умишлено се забравяха, така си и останаха забравени, та чак до днес, 25 години след промените.
Въпросите зададе Марин Бодаков
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
