Оправдана необходимост
Фестивал „Моцартови празници” - Правец 2014
А защо не?! Геният принадлежи не само на мястото, където е творил, нито единствено на родината си, а на цялото човечество. Затова не е нужно да се дава отговор на причудливата наглед приумица „Моцартови празници - Правец”, още повече, когато тази проява чества вече своя десетгодишен юбилей и притежава ясно очертан облик в летния културен календар. Оригиналната, смела идея хрумва на мецосопрана Снежинка Аврамова, изявяваща се в Германия, която заедно с имения диригент Павел Балев през късното лято на 2003-та поставя с млади таланти „Така правят всички” в читалище „Заря 1895” като резултат от своеобразна академия, посветена на Моцартовия вокален и музикален стил... През 2004-та се учредява официално общинско сдружение, чиято цел е ежегоден фестивал, популяризиращ наследството на слънчевия гений. Фестивалът придобива нов облик с помощта на Христина Ангелакова, която става творчески директор. Концепцията е разгърната в мащабна програма, включваща, освен опера, поставена вече на открито, също и балетно представление, симфонични и камерни концерти, съпътстващи събития, а от тази година и майсторски клас за млади оперни изпълнители.
Дните между 13-17 август са посветени на чара на класическата музика. След „Сватбата на Фигаро” с Бургаската опера и „Аида” от Верди с Опера – Русе, на откритата сцена при езерото с оркестъра и хора от крайдунавския град бе осъществен и „Дон Жуан”. Постановката е поредният опит на Русенската опера да създаде спектакъл с модерна артистична визия, който да оформи лицето на фестивала и да е ориентиран към една по-широка, но и по-взискателна публика. Общото впечатление е добро и личи задълбочена музикантска работа. Диригентът Мартин Пантелеев започва самоуверено в акуратно темпо и с много настроение, но в протежение на действието се появяват много нелогични и бавни темпа, които се отразяват на певците и придават вялост на акустичната картина, лишават от блясък, острота и остроумие ту палавия, ироничен, ту наситено драматичен и дори трагичен характер на партитурата. Още повече, че и в оркестъра има проблеми - веднъж поради факта, че се гради звукова сфера в отворена среда, и втори път поради очевидната борба на музикантите със стари и бързо разстройващи се инструменти. Приятна изненада поднесе Деян Вачков като Лепорело. Неговият бас е колкото внушителен, плътен и кадифен, толкова и пластичен и богато тембрист. Вачков демонстрира ясно чувство за моцартов стил и артистично умение да овеществява драматургическата логика с подходяща вокална оцветеност. Струва ми се неоснователно, че изпълнител с подобни качества няма адекватна сценична реализация у нас. Като Дон Жуан се изявява Валдис Янсонс, опитен певец, залагащ на стилистичната мяра. Въпреки очевидното вокално майсторство, неговият Дон Жуан не предизвиква емоционална емпатия. Латвийският баритон така и не успява да намери по-плътни и тъмни обертонове, а търсеното изсветляване, така нужно в любовните сцени, изглежда напълно неподходящо в по-драматичните. Запомняща се е красивата Дона Анна на Вера Гиргинова, която през 2010-а направи успешен дебют като Баронеса Ирене в София от операта на Хайдн „Истинското постоянство”. Музикалният й инстинкт й подсказва подходящото за героинята благородство и мекота. Гиргинова е много стабилна в двете арии и ансамблите от първо действие, но във второ има известни колебания. Йоана Железчева тълкува Дона Елвира в една не винаги добре премерена емоционално-вокална превъзбуденост, докато Мазето на Пламен Димитров е по-скоро твърде безличен. В своята режисьорска стратегия постановката на Огнян Драганов се опира на комическите обертонове, на забавата и подчертава образа на Дон Жуан като особа с невероятен апетит за несекващи прелюбодеяния. Затова може би най-впечатляващата и нетрадиционна сцена в постановката е тази на пира, когато на масата е сервирана в блюдо гола жива златна жена. Пирът е всъщност вакханалия, героят е потикван към действие от неутолим танталов глад за нова и нова плът. Да, у Моцарт могат да се намерят аргументи за подобен прочит, но някак липсва по-дълбок поглед, разпознаващ в Дон Жуан, освен съблазнител, и дързък скептик, отчаян смъртен, утешаващ своите страхове със забрава в безчетни наслади.
Като юбилейно издание, в програмата са включени, освен симфоничен и гала концерт, и музикално-театрален спектакъл „Моцарт и Салиери”, колаж върху операта на Римски–Корсаков и пиесата на Пушкин с Калин Врачански - Моцарт и Асен Блатечки - Салиери. Не на последно място е изявата на Римския национален балет с триптих по Рихард Щраус на хореографа Тучо Ригано.
Амадеус споделя, че когато композира, събира „звуци, които се обичат”. Удивителното на Моцартовия гений е в непостижимото умение да се долавя хармонията отвътре във възхитително многообразие от емоционални приливи, отливи и проблясъци. Затова усилието на екипа на Христина Ангелакова и Моцартовия фестивал в Правец изглежда не просто каприз, а оправдана необходимост днес, когато трябва да се научим отново да се възхищаваме и вслушваме в себе си, в другите и в света.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
