Бавна литература
Иван Станков. Спомени за вода. Фабер, Велико Търново, 2014
Това не е роман, който може да бъде четен в самолета, във влака или между другото. Ако обичате бързото и напрегнато действие, повествователните перипетии, ясните идеи и отчетливия рисунък, това изобщо не е вашата книга. И авторът честно предупреждава от дълбинно синия фон на задната корица: „Представлява бавен литературен реквием в реминор... практическо несъгласие с бързата литература. Главен герой в нея е реката Дунав, най-бавната българска река... Опит да се осмисли един личен път през времена, книги и музика.“ От първо впечатление изглежда като сборник с дванадесет разказа; всеки разказ е назован с някакво елементарно присъствие на природното или човешкото битие – „Мляко“, „Дъжд“, „Камъни“, „Числа“, „Хляб“, „Вода“... В действителност жанрът е неопределен, но не защото не може, а защото не иска да бъде назован. Сборник, цикъл разкази и роман биха били еднакво приложими понятия. Книгата разказва разцвета и смъртта на едно крайдунавско село от българския северозапад в продължение на няколко десетилетия преди и след „демокрацията“. Картината може да бъде само апокалиптична, настроението – носталгично минорно, музиката – траурна, защото става въпрос за края на един и раждането на друг, но не по-добър, свят. Умира не просто едно (до края неназовано) село, дори регион, а може би и държава; умира целият „бавен“ начин на умението да се пребивава в света. Впрочем краят на селото с неговия „естествен“ живот е тема, която тревожи българската литература повече от столетие, откъм 90-те години на XIX век насам. Има нещо протяжно и нескончаемо в тази смърт, която все настъпва, но и все не може да дойде; причината според мен е там, че селото се разбира/рисува като модел на доброто и автентично съществуване, като алтернатива на лошото във всяка епоха.
Селото на Иван Станков е омагьосано. В него слънцето пече по-силно, цветовете са по-наситени, Дунав е най-могъщата вода на земята, а детството – време, в което приключенията не свършват. Разбира се, омагьосан е погледът на разказвача, това е част от бавната стратегия на живеене в нашия разомагьосан свят. Всичко изглежда като видяно през някакво гигантско увеличително стъкло: случките сякаш отнемат години, детайлите са толкова огромни, че поглъщат потребността от панорамен обзор, движенията понякога застиват в толкова бавен каданс, че всяко трепване на светлината се превръща в събитие. Мерните единици на времето и пространството са се превърнали в начин да се измерва емоционалното преживяване. Това е начинът, по който тече само едно време в човешкия живот – времето на детството. Иван Станков е превърнал детството в мярка на умението да бъдеш щастлив. А щастлив е човекът, който живее – с всяка клетка на тялото си, с всяко трепване на съзнанието, с всеки мирис, довеян отнякъде... Впрочем тялото е точно толкова главен герой, колкото и реката – напрегнатото, извънмерно, екстатично в своите пориви младо тяло. До онази апокалиптична картина в „Суша“, където Дунав пресъхва, огромните риби издъхват сред кръв и кал, а от дъното изпълзяват удавниците на селото, за да населят пространството на живите хора, които още не знаят, че животът е започнал да изтича от тях и от домовете им, и връщане няма. Когато идва „демокрацията“, се ражда последното дете, селото започва да се топи „като ледена висулка в мъглива мартенска утрин“, докато остава неговата последна жителка, Вергина, за да измоли спасение за селските грешници във финалната картина на Страшния съд. Време е да си спомним, че преди да направи този дебют в белетристиката, Иван Станков беше известен като поет с няколко добри лирически книги. И тук той разказва лирично, ако с този неясен термин се опитам да означа изтънчената чувствителност, изяществото на словото, прецизността на стила... без изобщо да споменавам асоциативните подмоли на литературната ерудиция и настроението на великите балади от класическата епоха на рока. Все пак не бих пропуснала влиянието на творец като Мирча Картареску, чийто преводач и популяризатор на български е авторът на тези спомени в ре-минор. От него – по-скоро като съпреживяване, отколкото като подражание – идват детайлната скрупульозност и пищната разточителност на описанието в метафоричната образност на телесно-предметния свят.
Оформлението на книгата е луксозно и стилно, то допълва цялостното естетско излъчване, което сякаш съзнава способността си да надживее „селския“ свят. И в това виждам нещо оптимистично.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
