Даниела Олег Ляхова (1967 – 2014)
След дълга и безшумна борба с рака (при нея всичко беше деликатно), ни напусна изключителният сценограф и художник Даниела Олег Ляхова. Тя е ученичка на проф. Георги Иванов, а това значи много. Дебютира през 1994 г. - още преди да е завършила Художествената академия, като първите й работи са съвместни с нейния състудент Никола Тороманов. От 1995 г. работата й се свързва преди всичко с Театралната работилница „Сфумато”, където работи до последните си дни. През тези отпуснати й от съдбата 20 години тя работи с най-големите ни режисьори: Иван Добчев, Маргарита Младенова, Явор Гърдев, Крикор Азарян, Юлия Огнянова, Иван Станев, Галин Стоев…
Даниела пристъпва тихо и босоного в нашата сценография. Още първите й проекти са ярки, зрели, запомнящи се. Започва така деловито, сякаш я делят много години от дебюта й. Безспорният й професионализъм, съчетан с дарбата й да бъде всеки път различна, винаги интересна и неочаквана, отдадеността на работата и човешката ненатрапчивост й печелят уважението на съсловието. Тя е носителка на многобройни награди „Аскеер” и „Икар”, но по-важно е, че авторитетът й в съсловието е безспорен.
Не сме били близки, но покрай работата й в „Сфумато” винаги съм имал усещането, че нещата ще се оправят, че всичко ще бъде в последна сметка наред, щом тя е там. Вярвам, че човешкото обаяние на талантливи хора като Даниела може да поукроти беса на света около нас, да го направи по-съсредоточен в най-важното, в онова, без което останалото няма смисъл. За нея това беше театърът.
Дано примерът на Даниела е заразителен, защото именно от такива хора има нужда театърът ни.
Никола Вандов
*
Не мога да мисля за Дани в минало време – и не искам. Сърцето боли и думите не стават за нищо.
Превъртам денонощно отново и отново дългия двайсет години филм на нашата среща. Не откривам нито кадър, нито миг на сянка, разминаване, свикване, отчуждение.
Виждам само: двойно удоволствие от ново начало, удвоено видение, съвпадане в смисъла, езика, посоката.
Виждам как всеки път – през различен маршрут – двете вървим към нашата приказка „точно така”.
Виждам Дани на монтировъчна заедно с момчетата, в гардероба заедно с актьорите; по летищата сред театралния багаж…
Виждам малките й пръстчета как нещо местят по изящния миниатюрен макет…
Дани – благородник по кръв и дух, дете и мъдрец. Естет. Деятел. Светлина без сянка.
Рицар на доброто, който някак леко и естествено извършва най-трудните човешки жестове – преобразява света около себе си, избистря неговата мътилка, смекчава острите му ръбове, тихо го заклина да бъде по-смирен, по-щедър, по-смислен. По-възможен за понасяне.
Такава я знам – такава ще я нося в сърцето си – до последно.
Маргарита Младенова
*
Вълшебният човек
Даниела прелетя през този свят безшумно, с ненатрапчивата лекота на фея. В погледа й светеше опитът на човек, живял хилядолетия и събрал непосилно много мъдрост. Говореше най-малко, а знаеше за живота най-много. От очите й със смирена тъга и ведра благост надничаше едва ли не цялото знание.
Пословичната й скромност, одухотворената й деликатност, стоическото й търпение и тихата й увереност я превръщаха в почти незабележима, но незаменима опора. Тя беше човек с неизчерпаема щедрост и ненакърнимо достойнство. Беше най-сигурният спътник в изпитанията и чудотворен изцерител на суетата ни. Създаваше красота леко, нежно и естествено. С много внимание и сякаш без усилие. Даниела беше всичко, от което имахме нужда, за да не се самозабравяме. Тя беше вълшебен човек. Отлетя, но остана.
Явор Гърдев
*
Отидох в дома на Даниела Олег Ляхова само няколко часа, след като тя го беше напуснала завинаги. Била съм там и преди, но това, което ме порази сега, беше светлината. Светлината струеше отвсякъде, като че ли напук на мрака в душите ни. Нахлуваше през прозорците, промъкваше се през саксиите с цветя, плъзгаше се по рисунките и фотографиите на стените, играеше си с гърбовете на книгите в библиотеката и отскачаше от каските на безбройните „Аскеери”, простичко наредени в редица направо на земята.
Даниела винаги се е интересувала от светлината. Така беше подредила и дома си – отворен, чист и бял. Знам най-вече от разказите на сестра й Надежда колко важна е била за нея светлината във всяко представление, което е правила. И колко се е ядосвала, че техническите възможности често са ограничавали желанията й. Не случайно на любимите си пиеси тя стои всеки път като войник на осветителския пулт и следи всеки малък детайл.
Детайлът – още нещо, от което Даниела е обсебена. Прецизността е част от рационалния й, конструктивен подход и в живописта, и в рисунката, и в сценографията. Вижте само декора за „Зимна приказка“. Той може да води самостоятелен живот като кинетична скулптура, в която светлината има решаваща роля.
Абстрактната живопис, която Даниела правеше, също изследва взаимоотношението между форма и светлина. Затова и използва сложна техника с восък - заради свойствата му да пречупва светлината. Напластяванията и липсата на цвят само задълбочават ефекта от процеса на проникване на светлината в различните слоеве на материята.
Дори нейният апокалипсис беше светъл – Даниела видя тази тема, като изряза всяка дума от дебела книга с ножче. Изпразни я от тежестта на смисъла и я напълни с въздух и светлина.
В онзи тъжен ден гледах нейните рисунки, окачени по стените на дома й – деликатни щрихи с молив, загатващи пейзажи. Но не експресивни и диви, а подредени, осмислени, някак деликатно отговорни към случващия се образ като продължение на истинския живот.
А от истинския живот на Даниела остана само светлина.
Мария Василева
*
Имаше в работите на Дани Ляхова измерение, в което вътрешният хоризонт на сценичните й пространства оставаше винаги отворен. За невидимото. Разтваряше го най-често в работата си с Маргарита Младенова и Иван Добчев. Във „Франческа” той се усещаше през черната завеса, която се издуваше, когато се извиваше бурята. Плясваше като крило на невидим ангел над празното пространство с голяма дървена маса. В „Альоша” този вътрешен хоризонт беше отворен през вертикалата - отгоре внезапно падаше купчина сено. Същото мистично измерение отключваше металната й кухня в „Госпожица Юлия”. Или в „Завръщане от Витенберг”, където пространството беше отворено в дълбочина. В „Дванайсета нощ”, в работата й с Коко Азарян, полъхът откъм невидимата страна на играта идваше от платната на белите палатки, които се издуваха в театралната игра, за да отворят загадъчното измерение на самия Театър, на винаги магичната му „дванайсета нощ”. Същия хоризонт на необяснимото оставяше обърнатата й стая в пиесата на Шипенко „Във въздуха”, която прави с Явор Гърдев, както и в тяхната „Нощна пеперуда”.
Нейните пространства носеха една особено красива аскеза. Не минимализъм. В тях имаше сдържаност и дълбочина в умната емоция, строгост в линията. Отказът от разхищение в материала, с който работеше, пораждаше всъщност една фантастична множественост на пространствените трансформации. Работеше не само, но предимно с дърво и метал. Не само, но предимно с черно и бяло. Същият аскетизъм беше определил материите, цветовата гама на костюмите.
Пространствата в общуването с нея имаха също своето винаги отворено, загадъчно измерение. И колкото и да е разпадната театралната общност, дори онези, които пестеливо общуваха с Дани, чувстваха дълбокия стоицизъм, смирението и радостта й от работата. Затова я обичаха.
Самата Дани беше непривично за суетата на театралната среда аскетична. Обърната навътре, но винаги готова да чуе Другия. Да остане отворена към него, без никога да губи собствения си център. Загадъчно усмихната. Пестелива в разговорите. Необичайно е за този свят на суетата и интригите. Непривично е за българската креслива публичност.
Когато получаваше наградите си, преминаваше през сцената тихо и, леко усмихната, казваше просто „Благодаря”. Изчезна тихо от сцената, оставяйки отворено едно високо измерение в нашия театър и мярата си за мислене и чувстване на значимостта на театъра. Благодаря, Дани!
Виолета Дечева
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
