Пътища към Киев
Киев е руски град. Украинските националисти обвиняват за това руската колониална и асимилационна политика. Освободените от крепостничеството руски селяни се отправили в украинските градове. Веднага след Полското въстание през 1863 г., украинският език бил зачеркнат от образователната система и обществения живот, защото правителството се опасявало от растящото влияние на все по-засилващото се движение за независимост. След взимането на властта през 1917 г. болшевиките инспирирали „борбата между двете култури”. Украинската се смятала за „дребнобуржоазна”, а мястото на „прогресивната пролетарска” култура трябвало да заеме руската.
Русификацията се е разпространявала в различните национални региони на царска Русия, при това и самите руснаци били подложени на натиск. В градовете на региони с предимно селско население често доминирали етнически и религиозни малцинства, които се занимавали с търговия и занаятчийска дейност. Киев не бил изключение. Достатъчно е да споменем Рига с нейното руско-немско-еврейско население, сред което латвийците започнали да стават мнозинство едва след получаването на независимост.
Титулярните нации започнали да надделяват над чуждите управници и религиозни малцинства едва в момента, когато империите паднели и на власт идвали националните елити.
Нерядко националното самоопределение било съпроводено с етнически чистки и геноцид. При цивилизованите варианти било достатъчно да се промени държавният език, както стана в прибалтийските страни след 1989 г., и това довеждало до смяна на кадрите и дискриминация на намиращите се до този момент в привилегировано положение „окупатори”.
В Украйна развитието на капитализма през XIX век, да не говорим и за съветската модернизация, довело до не по-малка асимилация в страната, отколкото целенасочената политика на русификация. През 1917 г. в половин милионен Киев живеели 55% руснаци, 19% евреи и 12% украинци. През 1989 г. във вече три милионния град украинците били 72%, руснаците – 20%. А към 2001 г. делът на украинците пораснал до 80%, руснаците намалели до 13%.
Ако се абстрахираме от трагичните събития напоследък, в етническата динамика на Киев се наблюдава обща демографска тенденция – стремителна модернизация, разпространение на образованието и консолидация на националния елит. Всичко това довежда до смяната на градската многонационалност с монокултурността на титулярната нация.
Нищо подобно не се е наблюдавало преди. Характерната особеност на украинската столица се състои в това, че етническата и политическата идентичност на украинците не се съотнася с езиковата идентичност. 70% от киевчани, отбелязва киевският писател Андрей Курков, са носители на руския език. Това означава, че може да се чувстваш украинец, а да предпочиташ комуникация на руски. Милиони украинци са рускоезични или двуезични. По улиците на Киев руският се чува даже по-често от украинския. Смайващо е преминаването от единия на другия език – то става при смяна на събеседника или темата практически автоматично.
По украинските телевизии цари езикова анархия. Журналисти и водещи задават въпросите си на украински или руски – използва се езикът, на който събеседникът може да се изрази по-точно, независимо дали той е политик, бизнесмен или човек от улицата. Футболът се коментира по телевизията на двата езика – това не пречи нито на коментаторите, нито на зрителите. В този хаос младежта се чувства като риба във вода. В Украйна руският език се променя. Андрей Курков даже предполага, че в момента се създава украински руски език. Той попива в себе си украински и полски думи и значението на много думи вече не отговаря на каноничните рамки.
В книжарниците на Киев изборът на книги на руски е често по-богат от книгите на украински. Повечето украинци предпочитат руските преводи на чужда литература, защото вероятно те са с по-високо качество. Изданията се ориентират най-вече към по-големия руски пазар. Този, който се опира преди всичко на зрението и слуха си, ще констатира, че украинският е все още език на малцинството. За истинските украински патриоти това може да е проблем. Но ако се мисли глобално, това историческо наследство може да се окаже преимущество.
Революцията на Евромайдана укрепи Украйна като политическа нация, а Кремъл се стреми на всяка цена да не допусне една нейна нова европейска независимост. Обаче руснаците все още не биват гледани като врагове в Украйна, по-скоро ги смятат като оглупели от кремълската пропаганда зомбита и това не се отразява на техния език. Това може да се промени скоро, ако в Източна Украйна продължи терора и дестабилизацията на украинската държавност. В този контекст украинското общество може да се откаже от руския език и да направи от украинския езика на националната солидарност и съпротивлението.
Ако обаче се стигне до помирение с Русия, тогава би била възможна друга форма на културно отделяне от братския народ. Това, че Кремъл се стреми към евразийството, означава и отказ от наследството на постпетровата култура, възникнала под влияние на европейското просвещение. Ако Москва се обърне гърбом към Европа, мястото й няма да остане празно. Руската култура може отново да се окаже в Киев и чрез Киев да се върне в Европа. Ако украинската метрополия не се отрече от рускоезичната традиция, тя може да стане център на друга – не имперска, европейска, просветена – руска култура. Затова Киев трябва да разглежда своето рускоезично наследство не като колониално наследство, а като сила на културното многообразие. Може да дойде време всички пътища да водят към Киев.
Neue Zuercher Zeitung, 23 юни 2014
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
