Атила - бичът Божи
На 28 години Атила става съуправител на Хунската империя, а след като убива брат си Бледа - и неин едноличен управител. През 453 г., на само 47 години, той на свой ред бива убит/отровен от бургундската си годеница след пиянска оргия. Първородният атилов син Елак отстранява братята си Денгиз и посочения за наследник бащин любимец Ирник (предсказано било, че Ирник щял да е възстановителят на империята, както и става, но вече като българска[1]!). Още на следващата година на свой ред насилствената смърт на Елак слага край на атиловата империя, която се оказва с живот, по-къс от този на Атила - бичът Божи. Неговата сила е конницата; всеки неин боец води по два коня. Конете са обяздени със седла със стремена, което прави ездача устойчив и увеличава поразяващата мощ на оръжието му. Това е армия, годна на огромни преходи и независеща от бавен, колесен обоз. Нищо в тази страховита военна машина не се променя в течение на краткия атилов живот, но отвъддунавската империя, разпростряла се от Рейн до Волга, все пак отведнъж се срива. Обясняват този крах като причинен от семейните раздори, предателства и (брато-)убийства.
1. Краткият живот на „Атиловите“ империи
Сривът. Този исторически мизансцен сякаш оживя пред очите ни. Една империя - съветската, чието европейско пространство почти се покрива с атиловата, се сгромоляса без видим силов натиск за само две-три години. Днес наново се твърди, че причините за това събитие са едва ли не битови. Въздържателят Горбачов бил предател, а Елцин – пияница (също като Крим-даряващия Хрушчов). От което следва, че ако Елцин бе въздържател, а Горбачов се бе пропил[2] овреме, още в неговия Ставрополски край, най-голямата геополитическа катастрофа на ХХ век – разпадането на Съветския съюз (Путин), не би се състояла. Ерго, и днес цяла Европа щеше да живее в поредната (пета или шеста) фаза на разведряване между Изтока и Запада, а на (днешния проблем с) Крим щеше да се гледа като на изгодна за Русия геополитическа рокада - Бахчисарайският Крим срещу седемкратно[3] по-голямата по площ Карело-Финска ССР, осигурила (от тогава, 1954-56 г.) днешното руско атомно-стратегическо присъствие в Световния океан и в частност - отвъд Полярния кръг.
Такова акатастрофично и (макар на пресекулки) протяжно вечно мирно съвместно съществуване не бе възможно и то не поради предизвикателната Рейгъновата реплика: Ще ги (нас, обитаващите тогавашния социалистически свят) накарам да ядат стомана. Тази заплаха бе навремето си поне толкова нереалистична, колкото и днес е глупаво да се очаква, че Русия може да остане недохранена. Нещо повече - въпросната реплика бе добре дошла, за да бъде пропагандно употребена от късната съветска номенклатура срещу собствените (лековерни соц-) европейски съюзници. Доближаваме се до темата за предателството, но не като част от развалата на характера, а като следствие на един, векове наред, неумолимо възпроизвеждащ се геополитически свръхстереотип на имперски възход и триумф, последван от тотален провал. Всичко това стана пред очите на едно поколение (моето!), което изстрада чуждия патос, но бе поразено дваж повече от драматичното зрелище на имперското пропадане. Негови жертви се оказаха предадените, но не по-малко и предателите.
Резюме на близкото минало. Да се върнем към „атиловата“ империя, разпростряла се от Елба на запад чак до Владивосток, чиито поданик бе и моето поколение в своите зрели години. Тя бе дело на най-мощната сухопътна военна машина, съществувала някога. Насила приобщените към империята след Втората световна война народи приеха ставащото като руска окупация.[4] Мога обаче да си представя разтърсващата емоция, с която съветите провъзгласяват на света тази нова, небивала империя – иногурация на империя, стъпила в следващите години върху една четвърт (четвъртинка) от световната суша! Но дотук със съветските възторзи (възпроизвеждани на всеки 9 май), т.е., с лесното. След триумфа на иногурацията идва налагането на контрола върху териториите и народите на империята (става с ревниво пазения монопол над властта и с терора на тайната полиция). Оказа се постижимо, но далеч по-трудното бе създаването на такава организация на пространството, която да е смислена, ще рече - ефективна. Всички „атилови“ империи се препъват на този етап. Не успяват, защото са запленени от силовия стереотип, който се оказва толкова успешен при завладяването на територии; приложен обаче в мирни условия, той създава само версии на въоръжен мир, налагащ всеобща бедност и лична несвобода. Спомняте ли си поредния, но вече последен (и безуспешен) опит през 80-те години да се озаптят национализмите? Тогава бяха създавани българо-съветските стопански обединения, които, макар и на българска територия, бяха подчинени на съветски управител и съветското право. Всуе. Последва умората-досадата на имперския център Москва от самоналоженото задължение да (искаш да) ръководиш свят, надмогнал национализмите, в името на един от тях - руския. Непонятна за руските съюзници остана припряната раздразнителност, с която руските елитарни издания в края на 80-те години коментираха необходимостта от налагането на световните цени вътре в един затворен пазар, какъвто бе Съветът за икономическа взаимопомощ СИВ. Бе подготовка за предателство, едно от най-големите, които световната история познава. Бяха жертвани съюзнически страни (ГДР), СИВ-интегрирани стопанства (като българското), верни политически съюзници (Хонекер, Хусак), цели агентури (Stasi, ДС...). А конспиративното интригантство срещу Тодор Живков и екзекуцията на Чаушеску! Имперският край се изроди в паническо бягство, изоставяне на периферията и затваряне на центъра вътре в себе си. Популярното обяснение на това бягство е, че то е полезното себеограничаване на Русия вътре в граници, които тя може без свръх напън да контролира. Тя не успя/не пожела да организира стопански, инфраструктурно и преди всичко културно създадената от нея със суетно лекомислие поредна „атилова“ (соц-)империя, населявана от отегчаващи я народи, които й отвръщаха със снизходително подозрение.
Изпреварвайки хода на това изложение, може да се твърди, че Русия се озова в описания по-горе цивилизационен капан, заложен още в архаичните времена. Когато твоят основен геополитически коз е пространството (Страна огромная), всички други (народи) стават натрапници, даже (соц-)просяци, но най-често врагове, освен ако са много далеч от теб. С кого иска да граничи Русия? С никого! (Михник) Този защитен архаичен (станал анахроничен) инстинкт за оцеляване, днес вече - предразсъдък, се превръща в голямото препятствие пред всяко интеграционно намерение, което по същество е разтваряне в едно добронамерено обкръжение. Ако то не е такова, целта на модерната геополитика е да го създаде. А можеше, стига руското месианство да бе искрено, а не експанзионистичен претекст. Пропиля цели 45 години, докато за същото това време Западна Европа успя.
Користното месианство. Кой е идеологическият (не става дума за реалните бедствия, като суша, глад, мор, война!...) мотор, който в интервал от няколко века задвижва описаните „атило“-имперски (все злополучни) експанзии. В началото стои винаги съдбоносен мотив: живот или смърт, свобода или робство, охолство или нищета. Липсата на добър отговор поради диктатура, мракобесие, изостаналост, даден на място, отправя питащите (се водачи-народи) навън, към нови(?) земи и простори. По същество, това е завоевание. То отнема блага, били до вчера чужди. Поради това имперската гузна корист бива скривана зад месиански претенции. Завоевателите се самопредставят като освободители, натрапеният окупационен режим - като напредничав обществен ред, експроприацията - като акт на справедливост. Иначе казано, лошата съвест на експанзиониста превръща него самия в (карикатура на) месия.
Това е роля, която империята (американска, но по-често руска) с охота прегръща. Ако тя се откаже от тази игра, означава, че умората, по-скоро досадата от себеналожената „месианска“ проповед/отговорност е надделяла. Следва имперското пропадане – колективен психологически срив, съпоставим с геологически катаклизъм; през 90-те години бяхме негови сащисани свидетели. Звучи днес парадоксално, но тъкмо прокламираните пролетарски добродетели, международната социалистическа солидарност се оказаха десетилетна преграда пред „атиловите“ първични инстинкти за разпореждане с подвластните имперски поданици. Солидарност, братство, вечна дружба бяха не празни думи, а (се оказаха, за наша изненада) и политически аргументи на периферията във вътрешно-имперските напрежения. Тези (непразни) думи се изправиха срещу имперската алчност, бяха преодолени от нея, но дори и така се оказаха полезни, защото разкриха неискреността на руското месианство.
Поне от два века българите са предмет на този месиански патернализъм. Той се оказа даже „многолик“, ще рече - с много идеологични лица, често враждуващи помежду си. Подозрително стабилен се оказва техният общ имперски източник. Ще запомним ХIХ век с панславизма. Според него, начело на всички славяни (трябваше да) стои императорът-самодържец. Той бе низвергнат, разстрелян в името на интернационалния комунизъм. И той отстъпи пред модернизационните пориви; сега път си проправя т.нар. свят на православието. И този свят ще бъде използван като сечиво за преодоляване на местните съпротивляващи се национализми. Вероятно след десетилетия ще се появи нова, неизразходвана месианска претенция, която да изпълни поредното служение пред имперския властови вертикал (колко мил евфемизъм за азиатска деспотия). Единствена константа в това описание е, че властовият вертикал не помръдва от евроазиатското си лоно.
2. Единствената революция
Озадачаваща сделка. Голямото руско геополитическо предимство е лесният достъп до безграничните простори на евроазиатската континентална сърцевина. Териториалната (подготовка за) експанзия на Иван Грозни (1530 г.) на изток, към Поволжието и Сибир, и на целомъдрената Елизабет Английска (1533 г.) на запад, към Америка, започва по едно и също време. Двете експанзии се срещат на северното калифорнийско крайбрежие, след като са извървели/преплавали: руската - 20 хиляди, англосаксонската - 10 хиляди километри. Краткото руско-американско съжителство се прекратява във втората половина на ХIХ век след изплащането на цената от половин американски цент за всеки декар дотогава руска земя в Северна Америка; руснаците се завръщат обратно в Азия с печалбата от 7 200 000 долара в джоба.
Цитираните числови несъвместимости (хилядите километри усилия срещу дроби от центове) илюстрират:
- неукротимият стремеж на русите към (на дело безгранична) пространствена експанзия, което си е бягство от решаване на действителните проблеми на място, в самата Русия;
- ниската (само)оценка, която те дават на придобитото пространство. Или, сбито казано: руска Америка е пример за неумението да бъде модерно оползотворена просторната придобивка, получена даром от географията.
Двата възгледа за пространството. Тази необяснима поземлена сделка се дължи на възгледа за географското пространство, присъщ на (царска) Русия. Съгласно този възглед, ще го наречем архаичен, пространството е източник на блага, които природата дава, остава те само да бъдат обрани-взети. (Не случайно обир и грабеж са синоними[5] в българския език, но на руски не е така.) Доисторичната група-семейство-род обхожда постоянно „собственото си“ пространство и обира–оползотворява роденото-даденото от природата и оставя („заплюва си“) следите (оттам - и руската обсебеност да се сеят паметни знаци!) на своето, често нежелано, присъствие като бъдещ аргумент за претенции-права-привилегии над територии. Това е базова характеристика на архаичното поведение.
В архаичното пространство присъствието на другите хора е опасност–заплаха и те биват прогонвани-унищожавани. В доскорошните времена – евентуално депортирани, преселени, във всеки случай – отстранени като съползватели на готовото, наличното. И днес работят „меки“ (вкл. и чужди) механизми за прогонване (на издигнатите българи) вън от България. (О)станат ли хората прекалено много или пък изчерпят ли се наличните природни блага, това пространство губи ценността си и бива изоставено[6]. Наричаме този възглед архаичен, защото функционира само при малко хора и при много налично пространство. Така е било в зората на човешката история[7], в предисторичните, т.нар. архаични времена. Количественото съотношение на тези малобройни човешки групи (от събирачи, евентуално ловци) спрямо многото пространство, необходимо за мизерното им оцеляване, може да бъде, макар и условно, представено чрез бинома-частно „човек/пространство“. А то в онези архаични времена клони към нула. Графично представено, то придобива вида „човек/Пространство“, актуална перифраза на което е известната формула „няма човек, няма проблем.“
Вторият подход е модерният. При него пространството е само средата, вътре в която израства трудова организация. Човешкият труд е този, който създава благата. Основната ценност става (сътрудничеството с) другият човек, в последна сметка – другият Човек. Богатството се оказва там, където има големи човешки концентрации. Този факт е причината за урбанизацията (в тесните национални рамки) и на международната миграция днес. Биномът-частно придобива вида: “Човек/пространство“, който е обратен на този при архаичния модел. Модерният възглед за пространството създава и своя нравствен стожер - християнството: „Обичай ближния си“. Днешната успяла Европа живее (натясно, но тъкмо поради това) във времената на Модерността. Ограниченото пространство императивно моделира обществото и така се изявява като неосъзнаващ(?) себе си (и поради това quasi) субект.
Разточителното присъствие на пространството може да корумпира всяко човешко (включително и руското днес) общество, докато оскъдицата на пространство може да е причина (или да си остане само указание от нуждата) за висока човешка трудова кооперация. Описаното превръщане на пространството от обект в quasi субект наричаме Единствената революция. Тя е Единствена, защото променя еднократно и необратимо човешкото отношение спрямо пространството и е без аналог в човешката цивилизация. По света този преход става неравномерно, а в Русия тази революция даже предстои. Притеснителното е, че тя може и да не се състои. Възможно е, поради страх от нея, руският олигархичен елит да предпочете обгрижването на алчността си и така да наложи обществен застой (даже регрес) и закотвянето на страната си в представи, присъщи на Архаичността.
Архаичност спрямо Модерност. Това сравнение/съпоставяне не е равностойно на противопоставянето зло/добро. Това са два различни (над-исторични) начина на възприемане на света, пространството и населяващите го. Всеки един от тях възпитава и достойни лични добродетели; архаичният – кураж, непреклонност, издръжливост на несгоди и страдания, модерният - търпимост, взаимно разбиране, производителност. Но на Архаичността са присъщи и недъзи, като агресивност, нетърпимост, жестокост, показност и триумфализъм, докато Модерността се примирява с пороци, като егоизъм, вулгарен материализъм и даже безразличие спрямо националните корени, наследените нрави и семейството.
Архаичното поведение е неизбежното условие за оцеляване в доисторичните времена. Доживее ли до наше време, макар и тъкмо защото е анахронизъм, то се превръща в голяма беда; негови са големите войни на миналия век. Но времето след Втората световна война ни предложи и добрия пример на германския преход от Архаичност към Модерност. Една нация, столетия наред възпитавана във войнишки и мъжки добродетели (“Das Heer - Schule der Nation.”), успя, макар и след катастрофалния срив от 1945 г., но и благодарение на него, да се освободи от архаичния стереотип. Тя се превърна в най-креативната европейска нация, която днес организира индустриалния труд далеч отвъд номиналните си държавни граници. Нарекоха това събитие чудо - "Deutsches Wirtschaftswunder.”
Провалените преходи. Назряването на евентуален преход от Архаичност към Модерност се предхожда (даже „подготвя“) от промяната в бинома „човек/пространство“. Биномът подсказва/измерва това, че пространството от рядко става интензивно (даже пре-)населено и че на пространството следва да се гледа не като на обект на обир-експроприация, а като на организиращ (селищната мрежа, инфраструктурата, производителността...) субект. Това е дълбока промяна и тя протича/назрява в течение на столетия-хилядолетия.
Човечеството е бивало вече изправено пред (страховете от) описаната промяна-дилема: „Обратно към Архаичността или скок напред в неизвестната Модерност?“ Тази дилема не винаги е намирала добрия, т.е. модерния отговор. Територията и историята на Индустан ни предлагат подобен печален пример с вече хилядолетна давност. След като обемът на (наличното плюс произведено) богатство в пространството на субконтинента отстъпва пред лавинообразното нарастване на населението, тогавашният индустански елит, вместо да реорганизира-интензифицира-издигне обществените етноси и производителността на труда/пространството, създава-налага кастовата обществена организация. Тя превръща голямата част от хората в парии, на дело - в нехора. „Благодарение“ на това изключване на (не-)хора от пълноценно обществено присъствие, биномът „човек/пространство“ наново придобива/възстановява своя архаичен вид: човек/Пространство. Това е решение - гротеска (от днешна, модерна гледна точка): обществените блага се превръщат в лукс и излишества, а по тротоарите измират (не-)хора, чиито трупове минувачите просто прескачат.[8]
Днес Архаичността не се манифестира вече по този брутален начин; големият материален контраст, дължащ се на частното монополизиране на природните богатства, издава обаче нейното завоалирано присъствие в днешния (не само руски) живот. Неосъществяването на Единствената революция (революция без омраза, камо ли - кървища) или даже само забавяне, ще удължи живота на Архаичността - източник на подозрения, ревност и даже омраза[9] спрямо другите. Анексията на Крим ни предлага рецидив на подобно състояние.
Похабеният шанс. В изминалия век Русия похаби своя (и на Европа) изключителен шанс, първия след християнизацията, който можеше да се окаже нравствено стъпало по-нагоре в световното развитие. Едва ли скоро социално напредничавата европейска мисъл (каквато бе тази от ХVIII - ХIХ век) ще формулира наново (а просветените европейци ще приемат за своя) философията на социалната справедливост и с това ще открие възможността на и без това неуязвимото и надарено от природата пространство на Евразия да стане и нравственият стожер на отрудения свят. Занапред интелектуалният прагматизъм на източно и средно европейците (те създадоха руските ракетни двигатели, атомни централи, сметачни машини...) ще се оползотворява някъде на Запад, а всеобщата симпатия, даже ангажираност на левите европейски интелектуалци от средата на миналия век с Русия ще се запомни, но само като днес непонятна заблуда[10]. Както винаги, идеалите (включително и комунистическите) отстъпват на алчността; в случая това е олигархичната алчност на руските парвенюта, която в последна сметка обогатява лондонското сити.
В началото на ХХ век Русия бе узряла (духовно, ресурсно...) да поведе Света по пътя на Единствената революция, а се сдоби с нейния антипод - Октомврийската. „Слепият бунт“ и омразата (класовата) се оказаха пагубен път назад, обратно в доисторичните времена.
3. Актуално
Поуката от Атила. След 20 години „оздравителен“ процес се задава путиновата Евразия – поредната „атилова“ империя. Заради това трябва да бъдем скептични, когато ни вербуват с месианските позивни, прославящи глобализма, мондиализма, славянството, православието, Евразията... Това са както имперски сечива, така и играчки за възрастни властолюбци. Тези призиви ухажват/превъзнасят/ласкаят нечие политическо его на върха на „властовия вертикал“ и биват захвърлени, когато напомнят на своите създатели/водители (и!) за техните отговорности спрямо новите имперски поданици.
Съдбата на новите империи, включително и на евентуално евразийската, ще е същата, като на описаните „атилови“ империи: триумф - авторитарен контрол - всеобща бедност - умора/досада (и най-накрая) - паническо бягство (от отговорност). Ако се оставим да бъдем въвлечени в подобно (сега наред е евроазиатското) геополитическо торнадо, най-накрая българите ще се окажем (пак!) всред купища руини. Ние, българите, вече четвърт век не успяваме всред тях да открием здравата почва, за да почнем да градим наново.
Украинският симптом. Днешният конфликт не е заради (общото минало, сходните езици, братските корени с) Украйна. Русия, поради навик, високомерие или леност, желае да продължи да живее съгласно архаичния модел, а ако може, даже и да го разшири.[11] Поради това свое желание тя предаде преди четвърт век социалистическите си (подопечни) съюзници. Съгласно социалистическата доктрина, братските страни деляха тегобите и благата; Русия на Горбачов обаче поиска да им продава по световни цени, но да дели по равно с тях ракетно-атомния риск[12]. Не стана; руският архаичен национал-егоизъм извика на живот източноевропейския национализъм. Така бе погребан интернационалният идеал, а за собствено алиби постсъветската номенклатура „заклейми“ социализма като утопична догма.
Конфликтът в Украйна е само предизвестие на тежък предстоящ десетилетен конфликт между архаичния и модерния възглед за пространството. Разломът е много по-дълбок от тези, предизвикали двете световни войни. Той не може да бъде преодолян със силови средства, а с промени в мисленето и по-точно - чрез заличаване на архаичните стереотипи. Светът днес не може да следва архаичния модел; би било пагубно за него. Поради това е стратегическа заблуда, че пренаселените Китай и/или Индия са съюзници на Путин в битката му, например, за ресурсите на водите около Северния полюс. Путин прави нова империя (какъв анахронизъм!) днес, когато даже и североамериканците разбраха, че трябва да заживеят като нормална (не на заем, а като произвеждаща блага) държава.
Mourir pour la Crimée? Западът няма да рискува война заради Крим. Още повече, че постигнатият там успех се очертава да бъде утрешна загуба за Русия (в геополитиката тактически успехи няма). Причината за този, засега контролиран (?) конфликт, няма да са и рускоговорещите Донецк, Краматорск, Луганск с техните граждански отряди, самоотбрани и новопръкнали се републики. Причината не е даже Севастопол, независимо от путиновия патос: ... Крым – это Севастополь, город-легенда, город великой судьбы, город-крепость и Родина русского черноморского военного флота. Крым – это Балаклава и Керчь, Малахов курган и Сапун-гора. Каждое из этих мест свято для нас, это символы русской воинской славы и невиданной доблести. Днес никой не се бие заради „свети места“. Преди 800 години се е правело, но за далеч по-свети неща - Божи гроб.
Тогава? Архаичният възглед (а официалният руски продължава да е такъв) цени пространството, когато то е без хора - негови съползватели; затова руснаците изоставиха с облекчение съветска Средна Азия и нейните 50 млн. мохамедани. Този възглед цени пространството-дар, а не пространството-грижа. Тъкмо такова пространство-дар е акваторията на Крим. По-голяма по площ от България и пълна(?) с газ и нефт. На всичкото отгоре - не е място далеч на север, отвъд тайгата, а на юг и близо до европейския пазар. Там подареното от Черно море може да бъде реализирано срещу 400 евро/хилядата кубика[13]. Може да се окаже, че „Южен поток“ е наистина антиукраински, без да е само блъф. А конфликтът в континентална Украйна ще е сцената на предстоящата отстъпка-аргумент на путиновата готовност за геополитически компромис - свеждането на руските придобивки до „само“ Крим (+акватория!).
Българската Realpolitik днес. Това означава да се доверяваме на малките нации и на тези, които са излекувани от имперски комплекси. Тяхното общо защитно лоно е Европейският съюз. Американската и английската империи (такава имаше до Втората световна война) приемат геополитическата необвързаност за аморално и намират начин да го накажат (бомбардирайки София, например). Поради същата причина съвсем пък не бива да вярваме на “атилови“ империи от рода на руската. Чувството за взаимна лоялност (= открито заявени, справедливи и трайни взаимообвързаности) и е чуждо; тя изоставя/предава с лекота доверилите й се наивници - комунисти, русофили, леви интелектуалци, даже съюзни страни, ако престанат да са полезни на „властовия вертикал“.
Подобно късогледо поведение, ще го нарека „ден за ден“, се култивира от безжалостната битка за оцеляване в архаичното пространство. В Русия то не само е географски налице, а и изобилно присъства като тъмен спомен, бит и патриотична митология. Нещо повече - тя (сякаш иска да) продължава да живее в това (географско и културно) пространство и то по възможност сама - Splendid isolation, но пак по руски. За да живее и занапред встрани и извън другите, тя трябва да си осигури постоянен приток на все нови и нови „свежи“ ресурси. Няма да може. Не само защото (американците) й пречат, но и защото в природата ресурсите са „крайна величина“, иначе казано – един ден те свършват. Русия знае това.
Може или не може, ние вече имаме обща граница с Русия. Това, че е черноморска, прави бъдещите българо-руски колизии не пряко гранично перчене à la Рогозин, а спор за газ и нефт.
1 май/13 юни 2014
[1]"Авитохол [=Атила] живя 300 години. Родът му Дуло, а годината му дилом твирем. Ирник живя 150 години. Родът му Дуло, а годината му дилом твирем...“ [Москов, Моско, Именник на българските ханове, изд. Д-р. Петър Берон, С., 1988]
[2]Сайтът Fognews.ru твърди: "Горбачов краде алкохол от магазин в Германия. Наказанието е до 3 години затвор." [в. Монитор, 11 авг. 2012 г.]
[3]Карело-Финска ССР (1940-1956 г.) е с площ от 172,400 кв.км., Крим – 27,000 кв.км.
[4]Последният полски град, който се съпротивлява решително през септември 1939 година, е Лвов. Когато обсаденият гарнизон научава, че е осъден да остане в съветската зона, слага оръжие пред немците. Подозирали са, че ако не го сторят, ги чака съдба, подобна на Катин.
[5]Това е, ако не доказателство, то поне указание, че българите сме надживели архаичното мислене и практики.
[6]Необяснимото днес изоставяне преди два века на Руска Америка от руснаците се дължи на унищожаването на дивечовите поселения. Идеята, че освен с острозъбите бозайници, тази територия може да бъде доходоносна в резултат на човешко усилие - организиран труд, е била чужда на руските колонисти.
[7]Едва при завоюването на безкрайното пространство на космоса този възглед ще стане наново актуален.
[8]Levy-Strauss описва детеубийството като средство да се осигури достатъчно храна за възрастните в групите, населяващи бразилското Matto Grosso.
[9]Какво ли не се написа за украинския националист Степан Бандера!
[10]Какво ли си мисли европеецът, когато наблюдава византийския протокол на кремълската позлатена зала!
[11]И затова забива руски вимпели (= знаменца) под ледовете на Северния полюс.
[12]Поради своето стратегическо положение България трябваше на глава от населението да понесе 4 пъти повече натовски атомни удари, отколкото другите соцстрани.
[13] „Себестойността на добива на газ в "Газпром" през последните десет години растеше непрекъснато и накрая достигна внушителната сума от 38 долара за 1000 куб. м." [Латинина, Юлия. „Новая газета“,22 май 2014]
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
