Можем ли да разчитаме на Обама?
Никога повече вие няма да сте сами, нашият съюз е гранитен, вие се намирате под крилото на най-силната армия в света – уверяваше президентът Обама.
Тези думи накараха много полски сърца да забият по-силно, а после (главно заради нашата не винаги успешно получаваща се история) в тях се промъкна съмнението. Дори ако Обама лично заслужава доверие, той няма да е вечно президент, в Белия дом му останаха две и половина години, а освен това по-важното е, че отвсякъде идват новини за непредотвратимия крах на Америка.
И в тези новини има зрънце истина, защото светът се мени, става многополюсен. Ние не забелязваме това заради европоцентричната си слепота, но вече не само Китай, за който говорят най-много, но и Бразилия, и Индия, и другите азиатски тигри започнаха да се развиват с ускорено темпо и затова вече хегемонията на Америка върви към края си.
Разбира се, съществува и Русия с нейната мъка по загубената империя и мечтите за възраждането й, които обикновено се приписват на КГБ агента Путин. Проблемът не е в Путин, а в милионите руснаци, които в мнозинството си го поддържат. Освен това, трябва да бъдем готови, че Путин ще остане в Кремъл до 2024 година, когато за Обама ще говорят само американските историци.
Някои смятат, че не си струва да се разчита и на сегашния американски президент. Нали вече веднъж той „ни продаде на Путин”, като анулира проекта за противоракетни системи в Полша и Чехия, което трябваше да послужи като жест на добра воля и да помогне на „презареждането”, т.е. на новото начало в отношенията между Москва и Вашингтон. Републиканците не от вчера се оплакват, че Обама е слаб и нерешителен, а и наивен като дете (нали повярва, че може да се договори с агент на КГБ). В този контекст имат ли някакво значение думите, които Обама произнесе във Варшава [при неотдавнашното му посещение в Полша, бел. ред.]? Да, напълно. А за съмненията – поред.
Хегемонията на Америка наистина отслабва. Но в същото време, военното превъзходство на американците стана по-силно, отколкото когато и да било. За последните 20 години САЩ похарчиха за въоръжаване толкова, колкото всички останали страни, взети заедно. Тези пропорции се променят в полза на останалия свят, но Вашингтон и до днес дава на военната си сфера пет пъти повече, отколкото следващият в списъка – Китай, и осем пъти повече, отколкото Русия, на третото място.
Парите не лъжат. Във всеки международен конвенционален конфликт (т.е. без ядрено оръжие) превъзходството на американците, включително над руснаците, би било съкрушително. И спокойно можем да предположим, че това няма да се промени през следващите 15-20 години. Говорейки за путинска Русия, сенаторът Джон Маккейн обича да повтаря, че тя е голяма бензиноколонка, която се представя за силна държава. В това има някакво, но не много голямо, преувеличение. Ръстът и развитието при Путин се дължат на първо място на ръста на цените на енергоносителите. В сравнение с 1999 г. нефтът поскъпна седем пъти.
Самият Путин, въпреки че в някаква степен ментално си остава в предишната епоха, изглежда напълно рационален. Той напада само най-слабите места около него: през 2008 г. – Грузия (там, впрочем, той в голяма степен бе провокиран), а през 2014 г. – обхванатата от хаос Украйна. Досега Путин не е направил нищо безумно, той просто с минимални разходи играе на националистическата струна и създава впечатление, като че ли Русия заема в света по-важна позиция, отколкото има в действителност.
Обама не ни продаде на Русия, той само се отказа от противоракетните системи на Буш, чиято ефективност, както признават американските военни, би била съмнителна. В замяна, той ни предложи друг, доста по-разумен вариант. Вместо няколко противоракетни снаряда, които би трябвало да чакат твърде хипотетичните ирански ракети с ядрен заряд, летящи по околоземна орбита към Америка, ние ще имаме проверената система AEGIS, която ще защити европейските членове на НАТО.
„Презареждането с Русия не беше предателство по отношение на Полша, а добре промислена политика да се създадат добри контакти с една голяма страна, която, така са се сложили нещата, можеше да помогне на Америка да реши няколко съществени световни проблема, в частност, Афганистан. За това, че Путин не се възползва от чудесния шанс да установи нормални отношения със Запада, Обама не е виновен.
Ние, поляците (поне най-смислените от нас), стискахме палци на „презареждането” и сега можем само да съжаляваме, че то завърши с неуспех. Ние искахме да имаме добри приятелски отношения с Русия, а вместо това слушаме, че „бандитите и провокаторите от киевския Майдан са обучавани в полски лагери”.
Ако говорим за приписваните на Обама слабости, то в действителност той не започна нито една война, ако не смятаме хуманитарната и одобрена от ООН интервенция в Либия, където самолетите на НАТО спасиха революционерите от диктатора. Обаче фактът, че някой не иска да използва сила, въпреки че е най-силният, говори не за слабост, а по-скоро за разсъдливост и сдържаност.
Към списъка с достойнства на Обама трябва да се добави и последователността му, която се прояви, например, в авантюрата на Русия. Въпреки че от момента на анексирането на Крим минаха само три месеца, а проруските бойни отряди сеят безредици в Източна Украйна, някои наши съюзници от Западна Европа се държат така, като че са забравили за този „инцидент” и искат да се върнат към спокойни сделки с Путин. Междувременно Обама (за тяхно удивление или огорчение) заяви във Варшава, че ще се отделят един милиард долара за усилване на източния фланг на НАТО. Ден по-късно той призова французите да прекъснат продажбата на десантни кораби за Русия. Той не спира да предупреждава Москва, че докато тя се намесва във вътрешните работи на Украйна, няма да има връщане към „business as usual”.
Ако следващите президенти на САЩ са толкова разумни - а ние, европейците, ще можем да ги убедим във важността и необходимостта от съществуването на НАТО – то Полша ще обезпечи своята сигурност поне за едно поколение напред, т.е. до времето, когато сегашните деца ще станат възрастни. А те, да се надяваме, ще построят нов – по-добър, постамерикански и постпутински свят.
Gazeta Wyborcza, 7 юни 2014
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
