Надълбоко в гените
Науката и журналистиката, отразяваща случващото се в науката, са две различни неща. Макар и двете да са важни, за всяка от тях се изискват различни умения. В науката трябва да e налице дълбоко недоверие към предполагаеми факти и теории, докато в така наречената „научна журналистика” се изисква способността сложното да се представя по разбираем начин. Въпреки уважението, което имам към журналиста Никълъс Уейд, автор на книгата „Тревожно наследство”[1], се опасявам, че този негов труд е напомняне за рисковете от размиването на границата между по-горе споменатите занимания. „Тревожно наследство” не просто излага научни факти или утвърдени теории – в книгата си Уейд прави смели изказвания, за които учените все още не са стигнали до консенсус.
Уейд, понастоящем писател и репортер на свободна практика, е известен предимно с работата си като журналист в The New York Times. Автор е и на няколко нашумели книги, посветени на биологията. Последните – „Преди зората” (2006 г.) и „Инстинкт за вяра” (2009 г.) – разглеждат човешката еволюция и еволюцията на религиите. В „Тревожно наследство” Уейд запазва фокуса върху човешката еволюция. Тук обаче той изследва далеч по-спорна тема, а именно човешките раси. Неговата цел, обяснява той, е „да демистифицира генетичната основа, обуславяща наличието на расови различия, и да разгледа какво разкрива човешката еволюция за историята и характера на човешките общества“. Той стига не само да заключението, че между хората съществуват расови различия, но и че – генетически - расите се различават по изненадващи начини.
Основното твърдение на Уейд е, че различното социално поведение при отделните раси се дължи на генетичното наследство, което пък се обяснява с човешката еволюция. Тези леки различия в поведението могат от своя страна да разкрият защо при различните народи възникват различни социални институции: институциите не са просто набор от произволни правила. Те са по-скоро проекция на дадено инстинктивно социално поведение, като например склонността да се доверяваме на други, да спазваме правилата и да наказваме онези, които ги нарушават, да общуваме и търгуваме или да се обединяваме срещу съседни на нас групи. Тъй като в поведението на отделните общества се наблюдават тънки разлики в резултат на конкретния еволюционен натиск, подобни фини различия може да има и при зависещите от този натиск институции.
Ето защо еволюционната биология може да обясни защо някои народи живеят в индустриализирани държави, а други - в родово-племенни общества; и защо някои народи са богати, а други тънат в нищета[2].
Научните теории в „Тревожно наследство” са в по-голямата си част вдъхновени от революцията в геномиката през последните 10 години. (Геномът представлява пълния набор от ДНК, наследствения материал, който даден индивид носи в себе си.) До голяма степен тази революция има технически и икономически характер. Високотехнологичните подходи, необходими за “секвенирането” на човешкия геном – за разчитането на трите милиарда единици ДНК, които съставляват човешкия геном, са вече достатъчно автоматизирани и евтини. До момента учените са секвенирали геномите на хиляди хора по целия свят. По-нататък в книгата се излагат резултати, които хвърлят светлина върху различията между отделните раси. Учените, смята Уейд, отказват да говорят открито за тези резултати, тъй като това може да се сметне за политически некоректно. И тъкмо това той се наема да направи в своята книга.
„Тревожно наследство” е разделена на две части. Първата представлява преглед на онова, което последните изследвания на генома разкриват за нашата еволюция, включително и за възникването на расовите различия. Втората част разглежда въздействието, което генетичните различия между расите оказват върху поведението и социалните институции при различните раси. Двете части не са излезли еднакво сполучливи.
Основните събития в еволюцията на човека са добре известни. Родословието, което дава началото на човека и на най-близкия ни родственик, шимпанзето, се е разклонило преди 5-6 милиона години. Анатомично съвременният човек се появява в Африка, родното място на нашия вид, преди 200 000 години. Удивително е, че почти всички човешки същества, неживеещи в Африка, произхождат от малка общност, която напуска Африка преди близо 50 000 години. Според Уейд, това е ключова дата, тъй като тя поставя таван върху възрастта на предполагаемите расови различия: всичките ни прародители са живели в Африка преди около две хиляди поколения.
С разпръсването на хората по земята в крайна сметка се обособяват петте големи „континентални раси“: африканци (Субсахарска Африка), източноазиатци, европеидна раса (Европа, така нареченият Индийски субконтинент, Близкият изток), австралийци и индианци. Някои от тези групи са по-млади от други (Америка бива заселена едва през последните 15 000 години), но това разделение, твърди Уейд, дава реалистична представа за това как човешкият генофонд географски е разпределен. Поради географската си отделеност тези групи еволюират в голяма степен, независимо едни от други, през последните десетки хилядолетия. През този именно период на независима еволюция възникват повечето неща, които смятаме за типично човешки, включително селското стопанство и воденето на уседнал живот в постоянни поселища.
И така, какво ни разкриха изследванията на човешкия геном през последните десет години? Основното заключение на Уейд е, че човешката еволюция е „скорошна, разточителна и регионална“. Фактите са достатъчно недвусмислени. Континенталните раси до известна степен се различават една от друга според ДНК секвенциите си. Както подчертава Уейд, тези различия са „трудно забележими и фини“, но въпреки това, могат да се установят от генетиците, които вече разполагат с достъп до многообразие от геномни секвенции от цял свят.
Важното тук е, че генетичните различия сред хората, произхождащи от различни континенти, се основават на статистики. Генетиците биха могли да открият, че дадена генна вариация се наблюдава при 79% от европейците, но, да кажем, при 58% от азиатците. Доста редки са случаите, когато европейци имат генетична вариация, която не се среща при всички източноазиатци. Но в огромния ни геном тези статистически различия се натрупват и генетиците с лекота могат да установят, че геномът на един човек изглежда европейски, а на друг - източноазиатски. По научному това ще рече, че геномите на различните хора спадат към няколко ясно разграничими групи, когато се направи статистически анализ, и в общи линии тези групи съвпадат с континента, от който произхождат. В този смисъл, от статистическа гледна точка, расите наистина съществуват.
Защо са се появили геномни различия между хората? Има две възможности. Първата е различията да са чиста случайност. В отделни популации честотите на генетичните вариации могат първоначално да са еднакви и впоследствие да възникнат различия, дори и когато вариациите не оказват въздействие върху приспособимостта – под приспособимост се има предвид броят на оцелелите потомци. Генетиците наричат това „неутрална еволюция“.
Втората възможност е измененията в геномите ни да са в резултат на естествения подбор. Според тази хипотеза, честотите на генетичните вариации могат да се различават в отделните популации, тъй като някои вариации са повишили приспособимостта на носителите си, като така вероятно са подобрили шанса за оцеляване на индивидите в суровата среда на обитавания от тях континент. От известно време насам генетиците знаят за случаи, при които естественият подбор се е задействал при някои човешки популации, но е подминал други. Тибетците например изглеждат генетически пригодени за живот на голяма височина. Доскоро обаче нямаше как да знаем дали подобни примери за естествен подбор при хората са рядко или често срещани.
Изучаването на генома предлага нови начини за откриване на доказателства за естествен подбор. При един от подходите се търси „селективно премахване“. Естественият подбор може да запази генетичната вариация, която е полезна, но рядко срещана първоначално, и впоследствие да повиши честотата й сред популацията. Този процес остава като сигнална лампа в генома. Тъй като цяла ДНК секвенция, намираща се около вариацията, ще стане често срещана заедно с тази вариация, почти всеки индивид в популацията може да се окаже носител на една и съща ДНК секвенция в тази част на генома. Така генетиците ще могат да видят геномна секвенция, която има необичайно малко генетични вариации в популацията.
Като си служат с този или, по-често, сходни подходи, генетиците откриват достатъчно солидни доказателства за въздействието на естествения подбор върху геномите ни. И наистина, Уейд твърди, че 14% от човешкия геном е бил под въздействието на естествения подбор. Тези подходи към човешкия геном не могат да ни обяснят защо естественият подбор се е задействал в някои случаи (дали това е било, да кажем, приспособяване към нов паразит?), но могат да ни покажат, че това засилване на естествения подбор понякога е било скорошно и е било само в рамките на някои континенти.
Изследването на Уейд върху геномиката на човешките популации е разумно и адекватно. Но съвсем не е безгрешно. Той, например, завишава процентната стойност на човешкия геном, който разкрива скорошен естествен подбор. Вярната стойност от проучването, на което се позовава, е 8%, а не 14%, като дори тази стойност не е сигурна и може да се обясни по друг начин[3]. В общи линии, Уейд приема, че доказателствата за естествения подбор отразяват приспособяването към околната среда, докато някои събития по-скоро отразяват въздействието на други еволюционни фактори, като например половия подбор, при който индивидите се борят не за оцеляване, а за партньор.
Нещо повече, Уейд твърди, че едва през последните няколко години биолозите са установили, че естественият подбор може да измени дадена черта, като леко промени честотите на вариациите при много на брой гени, вместо да доведе до драстична промяна в честотата само при един ген. Всъщност, тази хипотеза за еволюционните изменения е най-разпространената и съществува от близо век. Няма да е справедливо, ако кажем, че тези пропуски подриват основните твърдения на Уейд в първата част на „Тревожно наследство”, но те създават впечатлението, че той не е най-благонадеждният авторитет, що се отнася до научна литература.
Още по-съществено е, че тези факти за човешкия геном не са чак толкова недооценени, колкото смята Уейд. Когато Хенри Луис Гейтс Джуниър[4] изпраща проба от своето ДНК, за да се установи каква част от него е африканска и каква европейска, а след това става водещ на минисериалите по канала PBS, където разгласява резултатите, става ясно, че е неразумно да се твърди, че образованите хора отричат съществуването на дребни различия в ДНК секвенциите. А за онези, които са пропуснали минисериалите, Уейд излага ясно своите открития.
Във втората част на „Тревожно наследство” Уейд навлиза в една доста по-спорна територия. Тук накратко ще изложим твърденията му.
С еволюирането на човека през последните няколко десетки хилядолетия генетичната основа, върху която почива човешкото поведение, може да се е променила подобно на основата, определяща цвета на кожата. Някои от тези изменения може да са били в резултат на приспособяването към нови форми на социален живот. Например, така нареченият „Велик преход“ от номадски към уседнал начин на живот, започнал преди около 15 000 години, вероятно е създал една коренно различна социална среда: популациите станали по-многобройни, хората започнали да общуват със себеподобни, с които нямали родствена връзка, и обществената структура станала по-йерархична.
В отговор на тази промяна в средата, социалното поведение може и да се е изменило чрез естествен подбор. При някои общества хората, които са били по-неагресивни или по-доверчиви, например, са можели при тези условия да оцелеят. Според Уейд, тъй като потомците на богатите имали по-голям шанс да оцелеят от тези на бедните след възникването на постоянните поселища, гените, които обуславяли успеха им, вече можели да се разпространят. Така с помощта на естествения подбор „социалното поведение на елитите можело да се възприеме от останалите членове на обществото“.
Уейд смята, че „при петте основни раси еволюциите на социалното поведение са се случили независимо едни от други“, като така се отразява географската им и в този смисъл - генетична отделеност. Общият резултат от всичко това по време на усядането, както и по време на други събития от последната еволюционна история, е, че континенталните раси се различават генетично, що се отнася до социалното им поведение.
Според Уейд, последиците от това са съществени. Макар поведенческите разлики между расите да са много малки, те могат, подчертава той, да се задълбочат на социално равнище като фини различия в поведенческото предразположение към сътрудничество, агресия, доверие, склонност да спазваме правила и т.н. И вероятно именно тези различия са тласнали отделните раси в посоки, които предопределили появата на различни социални институции. „Вероятно първопричината за различията между великите цивилизации са били налице още при първите поселища.“
Голяма част от книгата на Уейд се опитва да отговори на въпроса как тази еволюционна теза може да служи за обяснение на всевъзможните различия между народите. Предлагат се обяснения защо някои народи са племенни, а други модерни (едно от нещата, които налага модерният живот, е разширяване на доверието извън рода); защо някои са агресивни, а други по-малко; защо някои са бедни, а други богати; защо някои са иновативни, а други са конформисти и т.н.
Тук книгата наподобява биологична версия на идеите на Франсис Фукуяма за въздействието на социалните институции върху съдбите на държавите в книгата му „Произход на политическия ред” (2011 г.). Въпреки че Уейд се съсредоточава предимно върху различията между хората като цяло, твърденията му понякога стават изключително конкретни. Защо например китайците, емигрирали в Малайзия и Тайланд, са много по-успешни от малайзийците и тайландците? Все пак, по принцип, човек притежава умението да имитира. Следователно, ако икономическият успех на китайците беше чисто културна особеност, всеки щеше да може да възприема същия начин на работа. Това обаче не се случва, тъй като социалното поведение на китайците или който и да било друг е генетично предопределено.[5]
Уейд също така смята, че „еволюционните различия между обществата в различните континенти могат да са в основата на важни, но пък за сметка на това зле обяснени, повратни точки в историята, като например възходът на Запада и упадъкът на мюсюлманския свят и Китай“. Тук, както и в обясненията му за причините за това как индустриалната революция е процъфтяла в Англия, книгата му до голяма степен почива върху „Сбогом на подаянията” (2007 г.) на Грегъри Кларк. Подробностите около тези повратни събития са различни, но същината си остава непроменена: някои народи генетично са били предразположени към дадено поведение и в този смисъл към институциите, които са дали тласък на успеха им, бил той икономически, както е при Запада, или интелектуален, както е при евреите. Но уви, други народи са имали други гени.
Това са сериозни твърдения и читателят със сигурност очаква Уейд да представи внушителни, макар и недобре оформени, доказателства за това на база новите открития в геномиката. И тъкмо тук аргументацията рухва. Доказателства в подкрепа на тезата на Уейд почти няма. Още по-странно е, че самият Уейд признава това в началото на „Тревожно наследство”:
„Читателите трябва да имат предвид, че от глава 6 до глава 10 те обитават света на науката, но същевременно и навлизат на една спекулативна територия на предположения, там, където се срещат история, икономика и човешка еволюция.”
Навярно най-добре щеше да е, ако това изречение беше отпечатано на всяка страница от глава 6 до глава 10. Една от най-дразнещите слабости на „Тревожно наследство” е, че Уейд държи и на двете територии. От една страна, признава, че пише в света на предположенията, но пък от друга гръмко разгласява псевдофакти (социалното поведение на китайския и на други народи било генетично обусловено). Поради тази стратегия Уейд навигира в нещо като ничия интелектуална земя, където си дава вид, че борави с наука (представя толкова много факти за геномите!), но същевременно бяга от отговорност с обяснението, че всичко това са предположения.[6] Това кара читателя да се чуди: ако Уейд не разполага с почти никакви доказателства, с които да подкрепи еволюционната си теза, как се надява да убеди читателите си да го възприемат сериозно? Вероятно отчасти с увлекателните си разкази за последния етап от човешката еволюция – преминаването към уседнал начин на живот. Уейд също така привежда няколко спекулативни довода в подкрепа ролята на гените при поведенческите различия между расите и деликатно критикува онези, които не допускат съществуването на подобна роля.
Един от спекулативните доводи на Уейд е, че социалните институции трудно могат да се прехвърлят от една територия в друга. Както обяснява той, „едно доказателство за наличието на такова генетично въздействие е, че ако институциите имаха просто културен характер, те щяха лесно да могат да се трансплантират от едно общество в друго“. Както знаем, това невинаги е така. Например, „американските институции невинаги могат да се трансплантират в племенни общества като тези в Ирак и Афганистан“. И това, изглежда, е всичко. От нас се очаква да стигнем да заключението, че различията са вероятно отчасти генетични.
Това твърдение, по всичко личи, е лесно оборимо. Нека кажем, че когато се опитваме да прехвърлим нещо от типа на провеждането на свободни избори, ние не заменяме една цяла култура с друга. По-скоро прехвърляме част от дадена култура в друга, вече съществуваща. И е естествено, че този процес води до напрежение. Но реалистично ли е да си правим извода, че източникът на това напрежение са различията в гените? А къде са всички други различия: в историята, езика, разпределението на богатството, религията, образованието, пораженията от войните, обработваемата земя, враждебността към предполагаеми нашественици и т.н.? Предполагам, че на фона на всички тези фактори, гените са вероятно най-сходното между американското и афганистанското общество. Това не означава, че тезата на Уейд е изцяло грешна, но че важна част от твърденията му са спекулация.
Друго спекулативно твърдение на Уейд е свързано със стабилността: „Когато дадена цивилизация създаде набор от отличителни институции, които просъществуват в продължение на много поколения, това е доказателство, че в основата на тези институции е залегнал набор от генетични вариации, които влияят на социалното поведение на човека“. Нима? Не би ли трябвало Уейд да каже, че стабилността „може“ да е доказателство за конкретни гени? Вярно е, че някои типове поведение или институции могат отчасти да просъществуват по генетични причини. (Пиенето на мляко при възрастните изисква продължително наличие на лактоза, генетична черта, която се среща по-често в културите, чиято история е свързана с млекопроизводство.) Вярно е обаче и че някои типове поведение или институции просъществуват по чисто културни причини. Англичаните, например, използват валута, известна като „лира“, още от времето на англосаксонците. Също така западната музика се основава на диатоничната скала още от времето на Ренесанса, а вероятно и отпреди това. Тогава защо Уейд не стига до заключението, че различията във валутата и музикалната скала са отражение на генетични различия?
Загадка остава и защо така типичната нестабилност на социалните институции не тревожи Уейд повече. Той, например, се интересува предимно от различията между племенните и модерните общества, но едно от най-племенните общества на земята – шотландското – със своите кланове понастоящем се свързва с едни от най-напредничавите идеи и виждания. Да не би Дейвид Хюм и Адам Смит да са били едни от първите носители на дадена мутация, която се е разпространила в Единбург?
Помислете също така и за огромните институционални различия между Северна и Южна Корея, различия, които възникват едва преди няколко десетилетия. Хората, живеещи на север и юг от трийсет и осми паралел, имат доста сходни гени. Тогава защо социалните им институции са толкова различни? Уейд не пренебрегва изцяло подобни примери (той споменава Корея), но не е ясно защо не са го накарали да се осъмни поне малко в правотата на твърденията си. Ако културата толкова лесно може да се наложи над гените – а на места самият Уейд сякаш признава, че това е така, – защо трябва толкова да ни е грижа за някакви си лесно превъзмогвани генетични предразположения, макар и те да съществуват.
Накрая Уейд напада онези, които се осмеляват да отричат, че социалното поведение на човека се е изменило през последния етап на неговата еволюция и следователно може да е различно при всяка раса. Една от фигурите, в които той се прицелва, е еволюционният психолог Стивън Пинкър. (Еволюционните психолози, макар и да признават, че човешкото поведение отчасти зависи от генотипа на конкретния индивид, като цяло приемат, че всички хора имат еднакво предразположение. След което те се опитват да разтълкуват тези „универсални човешки черти“.) В своята книга от 2011 г. „По-добрите ангели от нашия вид” Пинкър разглежда твърдението, че по генетични причини различни групи хора могат да се държат различно – да кажем, повече или по-малко агресивно. Той отбелязва, че ако това е така, ще се стигне „до опасния извод, че аборигените и имигрантите биологически не са толкова добре пригодени за условията на съвременния живот, колкото популациите, живели хилядолетия наред в грамотни общества.“
Това разпалва обяснимо възмущение у Уейд и той заявява: „дали дадена теза е опасна или не, това няма връзка с научната й стойност“. Онова, което Уейд си спестява обаче, е обяснението на самия Пинкър: “Фактът, че дадена хипотеза е политически некоректна, не означава, че е погрешна. Означава, че трябва много внимателно да разгледаме доказателствата, преди да я обявим за вярна.“
След това Пинкър обяснява защо той лично смята, че хипотезата за гените е невярна. Една от причините е, че няма обективни данни, които да сочат, че англичаните, например, са „по рождение по-дисциплинирани и благи от гражданите, идващи от страни, в които не е имало индустриална революция“. На това Уейд отвръща с твърдението, че засега не са известни гени, отговорни за агресивността, но че броят на убийствата в индустриализирания свят е по-нисък от този в Субсахарна Африка, „разлика, която не доказва, но и не отхвърля възможността гените да са отговорни за по-високите нива на насилие в слабо развитите държави.“ Но ако въпросът е дали хората поведенчески са различни по рождение, то доказателството няма как да е фактът, че дадена черта се среща в различна степен при различни хора. Хората могат да се различават един от друг и по други причини.
За зла участ, подобни „пробойни” в аргументацията се срещат често в „Тревожно наследство”. Книгата е изпълнена с изказвания от рода на „силно вероятно е няколко типа социално поведение, които икономистите са определили като пречки за прогреса, да са генетически обусловени“; или „напълно възможно е популациите на евреите да са минали по еволюционен път, различен от този на европейците, тъй като са се приспособили към специалните условия на историята си и са развили необикновени когнитивни способности“. Но естествено, щом знаем, че между ДНК секвенциите има леки разлики, „напълно възможно“ е всяко произволно различие между тях да е обусловено генетически.
В крайна сметка, в книгата се вижда, че Уейд отчита разликата между поведение, което „може да е“ генетически обусловено, и такова, което „е“ генетически обусловено. Проблемът обаче е, че той като че ли не се интересува много от това дали съществуват обективни доказателства или има изгледи такива някога да бъдат открити[7]. Има нещо обаче, в което Уейд е прав. Той има право, като казва, че политическата коректност не трябва да изкривява научните факти: фактите са си факти. Но, както отбелязва Пинкър, това не означава, че не трябва да сме особено предпазливи, когато обсъждаме темата за расите. Историята доказва, че това е особено опасна тема, която неведнъж е довеждала до масови злоупотреби. В отчитането на този факт и в предпазливостта няма нищо, което да противоречи на науката. В други случаи пък подходът на Уейд като че ли си противоречи. Въпреки че си служи с изискуемите пояснения за достойнството и моралното равенство на всички хора, личи, че се изкушава да провокира с извинението, че политическата коректност не трябва да изопачава науката. Определено тук се наблюдава известна доза перчене – сякаш парадира с това, че той, за разлика от други, е достатъчно храбър, за да се изправи лице в лице с неудобните истини. Но, без съмнение, да се изправиш лице в лице с неприятните факти няма нищо общо с пробутването на неправдоподобни врели-некипели.
Ню Йорк Ревю ъф букс, 5 юни 2014
Превод от английски Росен Асенов
[1]Nicholas Wade, A Troublesome Inheritance: Genes, Race and Human HistoryBy Penguin, 278 pp., $27.95
[2]Уейд пише: “За последните 50 години Африка е усвоила помощи на стойност милиарди долари и въпреки това, допреди подема в последно време, качеството на живот десетилетия наред не помръдваше. Южна Корея и Тайван, от друга страна, почти толкова бедни в началото, вече се радват на икономически възход. Защо тези страни успяха да се модернизират толкова бързо, а други не?”
[3]Уейд коментира откритието на Джошуа Ейки, че в два или повече анализа е установено, че 722 части на генома свидетелстват за положителен естествен подбор. Ейки стига до извода, че това съставлява 8% от генома. Ейки също така подчертава, че тези данни трудно могат да се разтълкуват и че трябва да се разгледат други хипотези, особено такива, свързани с демографията.
[4]Известен американски литературен критик, писател и издател, който е носител на множество награди заради развитието и изучаването на културата на чернокожите.
[5]Малайзия и Тайланд са близо до Китай, така че генетичните разлики, които обсъждаме тук, са едва забележими. Уейд обаче подминава този факт.
[6]Предположенията, припомня ни Уейд, имат място в науката. Но съществуват продуктивни и непродуктивни предположения и разликата между тях е в осъзнаването, че теориите трябва да се основават на факти и че предположенията не могат да залитат в произволни посоки.
[7]Изключително много усилия коства на генетиците да открият гените, които допринасят за сложни заболявания като диабет от тип 2. Това не вещае нищо добро за търсачите на гени, които смятат, че фините различия в тях обуславят определено предразположение на средната класа към дадено поведение.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
