Помия, пуканки, оставки, мода
Когато четете тези редове, аз вероятно ще седя във влака за Бремен на път за партийния конгрес на Пиратската партия[1]. Това може да се окаже и последният път, когато пътувам с такава цел, защото проектът „Пирати” върви към провал. Само два процента от избирателите дадоха гласа си за тази интернет-партия на последните парламентарни избори. Дори Алтернатива за Германия, която бе основана само половин година преди изборите, спечели подкрепата на двойно повече гласоподаватели, които искаха тя да представлява интересите им в Бундестага. Всъщност, след месеци саморазрушение, пиратите загубиха голямото доверие на потенциалните си избиратели. И това е жалко, защото те все пак са забавни. А сега, като за сбогом – ето най-доброто от репортажите ми за тях, писани през последните две години.
В окото на бурята
Който пише за пиратите, трябва преди всичко да свикне с обсесията им по отношение на медиите. Работата на журналиста обикновено е да наблюдава, да анализира и да подрежда. Пиратите обичат „да си връщат” също с анализ, който понякога е твърде самобитен. За последно ми се случи да изпитам подобно нещо през октомври. Седях в автобуса за Прага. След безкрайните репортажи за изборите, исках да си отдъхна за няколко дни. По навик хвърлих един поглед в Туитър и насреща ме заля потоп от споменавания, украсени със сърчица. Била съм добра журналистка и който заклеймявал критичните ми репортажи, не разбирал ролята на медиите в условията на демокрация. Все в тоя дух.
Нищо не разбрах. Вярно, бях малко уморена, защото предната вечер се включих в празнуването на собствения си рожден ден. Набързо реших, че спонтанните декларации за солидарност са вероятно поздрав за рождения ми ден. Но, от друга страна – откъде всички тези хора можеха да знаят, че имам рожден ден? И затова продължих да превъртам с мишката все по-нататък и по-нататък, докато открих причината за вълнението. Един кандидат за депутат от Пиратската партия беше публикувал в блога си много подробно оплакване от моите репортажи.
Гледаше на мен като на част от широк заговор. Основната му теза беше, че аз, като известна феминистка, съм пратена от „Зюддойче цайтунг” да отразявам Пиратската партия, непроявяваща в началото интерес към джендър-тематиката, с една единствена цел - да я разруша. В епични дължини пиратът анализираше текстовете ми, въпросите от интервютата и всичко, което можеше да изрови от Интернет за мен. Но не държеше твърде много на фактите. Той убедено твърдеше например, че съм член на обединението „Pro Quote”[2], нещо, което, в интерес на истината, не съм. Освен това, описваше размяна на реплики между мен и един пират по време на събрание за издигане на кандидатури в Мюнстер, какъвто диалог със сигурност не съм водила. Аз никога не съм била в Мюнстер.
Но много по-интересно от тези малки неточности е личното разбиране на автора за това какво стои зад тези статии в Интернет. Определянето ми за репортер на Пиратската партия било медиен заговор? Какъв знаменателен пристъп на мегаломания!
Истината – както обикновено – е много по-проста. През септември 2011 г., малко преди изборите за Камарата на представителите в Берлин, отидох в редакцията на „Зюддойче цайтунг” за последната си практика. По онова време пиратите доста изненадващо се появиха на политическата сцена, а в редакцията на вестника нямаше човек, който да отговаря за тях. И така аз, по-скоро случайно, се заех с тема, която през следващите няколко години се оказа постоянно във фокуса на общественото внимание. През всичкото това време върху мен се изляха различни помии, но това някак беше в реда на нещата. Който пише за пиратите, макар и никого да не обижда лично, който прави анализи по блогове или пък когото са обявили за участник в медиен заговор, той няма как нещо да не е объркал.
Особено лошо бяха ударени колегите от „Шпигел” и „Шпигел онлайн”, които най-много се занимаваха с партията, с нейните скандали и скандалчета. Докъде може да се стигне при тези удари, подробно е описала редакторката от „Шпигел онлайн” Анет Майриц в есето си „За нея може да се прочете това-онова”. На нея месеци наред й приписваха любовна афера с един от партийните представители на пиратите, с други думи - секс срещу информация – класика в долнопробните оклеветявания, когато млади жени пишат за политика. А като оставим настрана, че тук става дума за партия, която така или иначе изнася наяве - и в традиционните, и в новите медии, всички свои конфликти, с което прави въпросната „сделка” напълно излишна, тук имаме прекрачване на всички граници на приличието.
Нароченият за мой съпруг - човек с фамилно име като моето, е дребна, безобидна работа, забавна случка, за която много пирати впоследствие засрамени ми се извиниха. Но иначе никой не го прие наистина насериозно, включително и аз. „Честито”, ми писа по този повод един колега, „и за рождения ден, и за съпруга”.
Среднощно замеряне с пуканки
Обикновено си лягам рано. Причината е в естеството на работата ми. Работният ден на журналистите в онлайн-изданията често започва в шест или седем сутринта. Хората искат сутрин, като посегнат към смартфоните си, да прочетат пресни новини. Това желание обаче трудно се комбинира с работата ми по отразяването на новините около Пиратската партия, защото пиратите са същества, които са изключително активни нощем.
По-точно казано: предпочитат да се хващат за гушите на лунна светлина – в чат дискусии, в мейлинг листи, но най-вече в туитър, където да ги виждат всички. От време на време постоянно активният ми берлински колега Торстен Денклер посред нощ ме вдигаше от леглото с телефонното си обаждане „Видя ли в туитър...? Понадер[3] и Шльомер[4]...?”
Това винаги значеше: пали лампата, слагай очилата и се сбогувай със съня. Едно местно ръководство се джафка с друго местно ръководство, редови членове с шефа или просто - всеки с всеки. Текстовете за среднощните битки като че ли сами се пишеха. В заглавието обикновено се споменаваше думата „криза”, „хаос” или „сблъсък”, като съдържанието по-долу често бе в този дух. Някой обвинява някого, че той е отговорен за лошия имидж на партията. Често нещата се свеждат до липса на комуникация, интриги, ефектни самостоятелни изяви в медиите или вербални изблици, попадащи под рубрики от рода на „Десни умонастроения, сексизъм и прочие.”
Скоро се създаде и отделен блог, който се занимаваше с малките и големите „строители” на партиен имидж: Popcornpiraten.de. Какво общо имат разправиите на пиратите с пуканките ми? Притежателят на блога Каспар Клеменс Миро го обясни пред „Тагесалгемайне цайтунг” по следния начин: „Споровете протичат толкова гротескно, че човек най-добре да седне, като на кино, и да си вземе пуканки”. Междувременно той спря попкорн-пиратския блог – за голямо съжаление на мнозина верни читатели – и написа за протоколираните в него истории следното: „Постепенно и аз се уморих да ги чета.” Това би трябвало да говори много повече за състоянието на партията, отколкото какъвто и да е анализ на изборите.
Това е... отстъпление!
На този фон не е чудно, че на много пирати доста бързо им се изпари желанието да стоят под светлината на прожекторите в името на партията. Към това трябва да се добави и малката подробност, че пиратите не плащат на шефовете си, които са постоянно под обстрел. Освен това, на всеки човек в даден момент би му дошло до гуша, ако без никакво парично възнаграждение трябва да ръководи партия от 30 000 члена - самоуверени и инатливи. А не малко от тези шефове сами се изнизаха от партията с доста озадачаващи акции и изказвания. Оттеглиха се говорители, които партийните привърженици биеха с кабели за интернет; изтощени членове на ръководството говореха за пиратски пожар; а шеф на берлинската организация развиваше философията, че в партията проблем са не скритите нацисти, а онези, които искат да ги изгонят.
Незабравим е продължилият с месеци спор между шефа на Пиратската партия Бернд Шльомер и носещия сандали генерален секретар по политическите въпроси Йоханес Понадер, който завърши с оставката на ексцентричния човек на изкуството. Така накрая Шльомер сам трябваше да си направи изводите от лошото представяне на партията на парламентарните избори. Той няма да се кандидатира на партийния конгрес в Бремен. Приемничката на Понадер Катарина Нокун – също. Пред „Тагесалгемайне цайтунг” тя каза, че просто не може повече да си позволи да работи безплатно в ръководството на партията.
Германец – пират/пират – германец
Пуканки, помия, гейтове, дрънканици, провал – двете години репортажи от Пиратската партия изключително обогатиха речника ми. Като чуя „грил”, вече не си мисля за хрупкаво печено пиле, а за разпитвани на партийни конгреси кандидати. Думата „трол” пък вече има далеч по-друго значение от това, свързано с героите във „Властелина на пръстените”. А млади журналисти от училището „Хенри Нанен”[5] съставиха малък пиратски речник.
It’s all about fashion
Най-интересното от двугодишната пиратска мода
Едно трябва да се признае на пиратите при цялата критика срещу тях - имат стил. И то какъв! Напълно основателно можем да говорим за една запомняща се пиратска мода. Пиратите, например, са изцяло отговорни за завръщането на модния подиум на оранжевото, независимо дали то е крещящо или е малък акцент в иначе тъмното облекло. Те се свързват и с богато разнообразие от тениски с надписи (най-често с пиратска насоченост), препращащи към света на хакерите и компютърните маниаци, откъдето е и културният код на партията. Освен това, в прическите и в облеклото на „пиратите” логото на партията намира широко приложение. Друг път принадлежността към партията се демонстрира и по-абстрактно – като например с асоцииращите се с пиратите шапки. Пиратите въведоха и модата да се носят сандали по време на токшоу-предавания. Но въпреки кавгаджийския си имидж, те могат и да са елегантни - заместник-шефът Себастиан Нерц, например, винаги ходи с костюм и така идеално се връзва със старинно романтичното облекло на бившата изпълнителна директорка Марина Вайзбанд, позната като „красивата пиратка”... Но има и случаи, когато пиратите използват модата в знак на протест - черната лента, например, е символ срещу цензурата в мрежата.
И като за финал може би трябва да си зададем въпроса - наистина ли бяхме дотук с пиратите? Те сега трябва първо да си намерят ново ръководство в Бремен. Което, както вече стана ясно, не е лесна работа. Защото дори отиващата си изпълнителна директорка Катарина Нокун да се обявява в едно интервю пред „Цайт онлайн” в полза на идеята за изплащане на заплати на ръководството, партията просто няма пари за това. Голяма част от партийците вече не плащат членски внос. И следващото, което очаква пиратите, са европейските избори. Там бариерата за влизане в парламента е само три процента, но все пак...
в. „Зюддойче цайтунг”, 29.11.2013
Превод от немски Ирина Илиева
[1] Партията на пиратите в Германия е част от голямото пиратско семейство. Първата такава партия е шведската. Тя е основана на 1 януари 2006 г., от Рикард Фалквинге, който заимства името й от организация, бореща се срещу авторските права в интернет. Пиратската партия си поставя за цел защита на гражданските права, промени в законите, засягащи нематериалните блага, въвеждане на пряка демокрация. По-късно към програмата й биват включени теми като образование, защита на потребителите и околната среда. Партията на пиратите в Германия за първи път се регистрира за парламентарните избори през 2006 г. От 2008 г. започва да участва в местните избори. За първи път влиза в местен парламент в Берлин – през 2011 г. От септември 2009 г. пиратите в Германия са най-голямата политическа сила, намираща се извън парламента, а членовете й към май 2011 г. са около 30 000 души.
Pro Quote е инициатива, обявяваща се за равноправие на жените, работещи в медиите. Тя има над 300 членове.
Йоханес Понадер (1977) е генерален секретар на Пиратската партия от април 2012 г. до май 2013 г. Той е режисьор и театрален педагог.
Бернд Шльомер (1971) е председател на Пиратската партия от април 2012 г. до ноември 2013 г.
Хенри Нанен (1913 – 1996) е известен германски журналист, издател и основател на списание Der Stern.
[2]ProQuoteе инициатива, обявяваща се за равноправие на жените, работещи в медиите. Тя има над 300 членове.
[3]Йоханес Понадер (1977) е генерален секретар на Пиратската партия от април 2012 г. до май 2013 г. Той е режисьор и театрален педагог.
[4]Бернд Шльомер (1971) е председател на Пиратската партия от април 2012 г. до ноември 2013 г.
[5] Хенри Нанен (1913 – 1996) е известен германски журналист, издател и основател на списание DerStern.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
