Трябваше да тръгнем срещу Кремъл
Алексей Гаскаров е един от лидерите на антифашисткото движение, прочул се след ареста по така нареченото „Химкинско дело”[1]. Дълго време работи в Института за колективно действие, изучавайки социалните движения. Живее в град Жуковски.
- На колко години започнахте да се интересувате от политика?
- В училище имахме строг учител по литература, който изискваше от нас да четем много. И в повечето произведения сюжетът беше свързан с противопоставянето на отделната личност на остарелите обществени порядки, както и с категоричния императив, че си длъжен да живееш не само заради себе си; така че, ако нещо в обществото не функционира както трябва, ти да извършиш промяната. Ние, учениците, бяхме ентусиазирани, защото литературният герой беше всъщност граждански и политически герой. Друг е въпросът, че в училище имахме за директор комунист от старата школа, който ме вбесяваше ужасно, когато заговореше за пионери и комсомолци, защото имайте предвид, че става дума за 90-те години… Но когато критикуваш, неизбежно се стига и до сблъсък на две еднакво силни гледни точки...
- А как преминахте от теория към практика?
- Веднъж отидохме на манифестация по случай първи май. И какво да видим – разни старци, но заедно с тях и едни момчета, които разпространяваха своите списания, които не приличаха на „Съветска Русия”, а на комикси с готини картинки. Интернет не съществуваше и ние тепърва разбирахме, че има и друга гледна точка. Списание „Автоном” пък бе не толкова политическо, колкото контракултурно. На корицата му бе изписан лозунгът „Цялата власт е на въображението!”, „Бъдете реалисти - искайте невъзможното!”. Това беше суперпатетично и много по-привличащо от...
- Вестник „Мълния”.
- Точно така. И лозунгите звучаха така, сякаш са леви, но са против болшевизма. Освен това, там се запознах с особен тип хора – млади активисти на Комунистическата партия, които защитават позициите на Зюганов, но в същото време гледат Годар и четат екзистенциалистите. Те са вече доста над трийсет, работят като учители или някъде по заводите. И те ни поканиха да участваме в марша „Антикапитализъм”. Така от Жуковски заминахме няколко души.
- Кога бе организиран този марш?
- През 2002 г. Тогава все още съществуваха такъв тип масови движения като НРА (Национална революционна армия), които взривяват паметници и правят всякакви подобни безумия. И си мислех: „Сега ще избухне война.” Национал-болшевиките съвсем без причина скачаха на ченгетата. И хвърляха взривове в боклукчийските кофи наоколо. Ние се втурнахме в някакъв двор... Зад нас от ОМОН[2] газят всичко, а нас – от първия етаж ни вижда една бабичка и ни замеря с боклук… и тъй като това беше вътрешен двор, не можахме да се измъкнем и ни прибраха в милицията.
- А къде отидоха после радикалните елементи и терористите?
- Национал-болшевишката партия е арт проект, изграден върху лайф-стайла и скандала, а не толкова върху реалната политика. По онова време нямаше сериозни сблъсъци и остри политически действия - само домати, майонеза и рози. Но, разбира се, нещата започнаха да се променят, когато започнаха много да ги бият, арестуват и убиват… И днес много от тях са се покрили и си мълчат, че са били нацбол[3].
- И защо не говорят за това?
- Може би по политически съображения. Лимонов[4] реши, че арт проектът в някакъв момент трябва да стане политически. На някои пък просто им доскуча. А когато Лимонов започна да говори, че имаме нужда от свобода и демокрация, а не от Мао Дзедун, то тогава арт купонът се разпадна от само себе си.
- Да, скучно стана. А при левите бяха отишли такива екземпляри, които се движеха с шашки по джобовете…
- Това бяха хора от 90-те години, въобще не е ясно откъде са черпели идеи, защо бяха такива. Ако сте чели делото по случая с Национална революционна армия, ще видите, че пичовете отиват да взривяват приемната на Федералната служба за сигурност, а носят в себе си килограми трева. С политически понятия не можем да обясним съществуването им, както и къде след това изчезнаха.
- Изчезна пространството за тях ли? Началото на първото десетилетие на ХХІ век е в пъти по- скучно от 90-те години.
- Да, пространството някъде изчезна, както и хората, които са израснали някъде по време на перестройката. Външните условия налагат образ на действие. Знаеш ли, в Кавказ има много места от типа на Утриша[5], където се събират най-различни просветени хора. Ето, например, там си живеят някои „терористи от 90-те” в комуни с полурелигиозни идеи.
- А вие с какво се занимавате?
- Постепенно преминах към антифашистите. Там всичко ми е разбираемо и близко. Ходех на мачове, виждах там много насилие – тълпи от дебили отиват на мач, после се качват по електричките да бият чужденците. Ставаш пряк свидетел на това човешко страдание и ти е невъзможно да си го обясниш. Естествено, по онова време много ходехме и на антивоенни акции. Тогава имахме повече основания да мразим режима, отколкото сега. Спомням си как на един полунелегален митинг бяхме обградени от ченгета, счепкахме се, после на мен ми сложиха белезниците и ме вкараха в джипката. И си седим двамата с милиционера и аз си давам светка, че от това никой не се вълнува. На никого не му пука изобщо. Публичната политика ужасно демотивираше. Беше интересно да се правят други неща, може би не толкова публични, но по- разбираеми.
- Каква беше идеята на антифашистите?
- По онова време бонизмът[6] силно се налагаше като идея сред активната част от младежите. Това създаде много различни проблеми, като освен това по-голямата част от тези активисти бяха напълно случайни хора, които, след като веднъж бъдат понабити, губеха интерес към расово мотивираното насилие. Но в онзи момент си мислех, че това е единственият начин в Русия да изразиш гражданска позиция.
- Темата за антифашистите изплува след филма на Андрей Лошак[7] и убийството на Тимур Качарава[8]. И изведнъж всички разбраха, че години наред на улицата се е водила война, но никой не можа да си обясни как и къде е ставало това, какво е антифашистко движение.
- Това е стратегия. Техните възгледи даваха възможност да се мобилизират много хора. Това е супер разбираема демагогия: „Русия за руснаците” и заради това и ние в началото работехме на това ниво. А те, в продължение на три години, изобщо не разбираха какво се случва. Мислеха си, че кварталните хулигани ги нападат, защото ние често викахме: „Напред, руснаци”, а те отговаряха: „„Момчета, ние сме свои”. А филмът на Лошак създаде повече проблеми, отколкото ползи.
- Защо?
- Защото реално антифашистка идентификация на никого не служи. И за журналистите е по-лесно да развиват така наречената „гражданска тема” от типа: „ето, тук има едни хора, на които не им харесва, че в Русия убиват заради това, че си от друга националност”. И с нашите политически убеждения никой не се занимаваше. Ние бяхме добрите момчета срещу фашизоидните, които понякога прибягват до насилие. Но в един момент, след като „се натоварихме” с идентификация, в затворения ни кръг от около стотина души дойдоха маса хора, готови да се бият за всякакви глупости. И тогава акциите ни станаха по-малко успешни, започнаха и убийствата...
- А вие как реагирахте?
- Заявихме категорично, че никога няма да паднем на тяхното ниво. Проблемът възникна, когато убиха Тимур. Разбра се, че това не е някаква игричка. Постепенно престанахме и със сбиванията. Никой не искаше да рискува. Знаехме си, че не можем да им скочим на някой фашистки концерт, че просто ще ни разстрелят. И те също си го знаеха. Естествено, и интересът намаля, защото нещата тръгнаха да се развиват по друг модел. И сбиванията с ножове и газови пистолети вече не бяха интересни на никого.
- А как реално изглеждаше всичко – вие, антифашистите, как си общувахте с другите?
- Първоначално всичко беше на основата на лични контакти. След това голяма роля изигра контракултурата и музиката. Имаше си отделна антифашистка сцена. Метълът по принцип е ляв тип музика. Хората слушат какво пеят политически натоварените групи в Европа, запознават се с тях на концертите им тук, усещат атмосферата.
- Как се случваше това? Нещо от типа на: „дай да отидем в събота, да понабием фашизоидните”? Защо въобще смятахте, че сбиванията са хубаво нещо?
- Имаше си ключови събития като концерти на откровено нацистки групи - „Коловрат”, например. Или пък политически акции, на които знаеш, че със сигурност ще има нацисти и други подобни. На такива сборища има и много случайни хора и отсяването става, когато стане ясно, че заради един келтски кръст можеш да изядеш як тупаник. В момента нашите активисти са толкова, колкото и на другите; и заради това нито ние, нито те можем да ги ступаме. А обществото и медиите реагират, когато има насилие, а не толкова на някакви обществени прояви. По принцип, подобни практики възникват на стеснено политическо пространство, където е невъзможно да се действа по друг начин. А има и много по-простичко обяснение – на футболните фенове им харесват екстремните преживявания, така си прекарват времето.
- При случая „Химки” също насилието бе използвано като инструмент. Но след това като че ли властта ви разгроми купона...
- Първо, нашата позиция е, че на „Химки” нямаше насилие – ние не смятаме действията си срещу някаква собственост за насилие. Политическата логика е: те изсичат гората и са наели фашизоидни да ни бият. Как да отговорим? С митинг ли? И реакцията ни е действие с елементи на заплаха и някаква форма на радикализъм. И административната сграда на „Химки”, след всичко, което направиха, „пострада” с два счупени прозореца и надпис на стената. А държавните институции го приеха като директна заплаха и предизвикателство. Мен следващия ден ме извикаха да си общувам с някакви началници, които си живееха в някакъв свой си свят. Просто съм сигурен, че ме арестуваха от глупост. Хората там горе, по върховете, изобщо не разбират за какво става дума.
- Говорите и за оръжия. Лично вие подкрепяте ли легализирането им?
- По принцип - да. Това води до по-високо ниво на сигурност. Никой не напада никого. Активните операции се прекратяват. И ако преди всеки си тренираше и чисто физически представляваше нещо, то сега си имат по един пистолет, гърмят по цял ден и се чувстват в безопасност... Всичко това е много тъжно, разбира се…
- Как антифашизмът ви премина в политическия живот?
- В средите на фашизоидните в един момент започнаха да преобладават убийците и терористите, а срещу тях ние нищо не можехме да направим. Така че, като политическа задача си имахме арестуването и осъждането на тези хора. Ясно е, че така проблем не се решава, но ако преди убийствата на расова основа бяха около сто за година, то сега са не повече от десет. Нивото на насилие рязко падна. Към 2011 г. около две хиляди нацисти бяха с присъди, някои от тях доживот. Естествено, нацистите не са се появили току-така, за това си е имало определени социални условия, но борбата срещу убийците не може да се води по друг начин, освен чрез задействане на репресивния апарат на държавата.
- Искате да кажете, че без репресивния апарат на държавата няма да се справим с нацистите?
- Говорех за конкретната ситуация. Иначе при нас засега не са налице условия за повишаване на напрежението. То е в някакви определени граници. В Украйна преди време националистите взеха малко над 10%. А в едно реално конкурентно политическо пространство, където има място за дебат, подкрепата за тях е в рамките на 10% - 15% , както навсякъде в Европа.
- Но в някои страни в Европа те управляват….
- В страните, където има сериозни проблеми с имигрантите, националистите заемат своята ниша, но повече не могат да направят, защото са квазиидеология. Не е възможно да се говори за националистическа икономическа или социална политика. Все някъде ще се появяват противоречия, които няма да се впишат в тяхната идеология.
- Но да вземем, например, холандския национализъм. Там казват, че имигрантите застрашават свободата на словото, правата на човека. Не говорят за ценностите на православието като тук…
- Става дума за различни проблеми. Разбира се, когато от една държава в друга се изсипят сума ти хора, това не е нормално. Глобални дисбаланси, преместване на едни капиталови потоци от едно място на друго – всичко това води до резки промени, но както има проблем – има и решение. Разбира се, то е доста по-сложно от предложенията на нацистите. Ето ви тема – вижте лозунга „Да спрем да храним Кавказ”, а там хората нямат работа. Във фирмата, в която работя, имахме проекти с Дагестан. Влагат се милиарди, но част от тях отива неизвестно къде, пак опираме до общия проблем с корупцията. А тя е навсякъде…
- А как можем да повлияем на работните места в Таджикистан?
- Трябва да има икономически бариери – като например еднакво заплащане на труда. В Европа имат развити профсъюзи, минимални ставки на заплатите, които не позволяват да се намали цената на труда като в Русия за сметка на имигрантите. Това в крайна сметка води дотам, че те действително заемат най-непривлекателните за местното население ниши.
- В Европа сега са наизлезли по улиците едни хора като вас – чупят магазини, гърмят банки… а вие тук изглеждате някак много милички…
- В Европа ситуацията е съвършено различна. Последните безредици са предизвикани от ученици. А счупените прозорци и палежите само дискредитират протестите. Излизат едни хора на площада и нападат полицията.
- Вие сте участвали на социален форум във Флоренция. Какво се обсъждаше там?
- Преди десет години във Флоренция се проведе първият социален форум. Оттам започна европейското антиглобалистко движение, предлагащо алтернатива на политиката на Г8. Форумът се превърна в място, на което синдикати, социални и правозащитни движения, леви и социалдемократически партии заедно изработват стратегии за противопоставяне на неолибералните реформи. Всичко това, разбира се, придружено с огромни, масови протести, целящи да пречат на срещи на върха на световния елит. С течение на времето обаче тази работа започна да позалязва…
- Защо?
- Полицията, в крайна сметка, винаги побеждаваше, а и до реални промени в световната политика не се стигна. Появиха се новите движения Occupy, а част от старите активисти поеха по пътя на стандартната партийна политика. В Гърция, например, радикалната левица „Сириза” спечели трето място на изборите. Така че, в някакъв смисъл, можем да говорим, че в Европа имаме ляв политически дневен ред.
- Разкажете ни повече за него. Според някои, докато всички са очаквали, че при кризата либералният модел ще загине, то реално е била ликвидирана социалната държава.
- Социалдемократичните модели работят по-скоро във Франция и Швеция, където те не са рухнали. Но иначе крах претърпя неолибералната идея, почиваща на теорията на Рикардо, според която една страна може и трябва да се развива само в една строго определена сфера – туризъм (Гърция), селско стопанство (Испания), промишленост (Германия ).
- Преди време гледах предизборно изявление на германските Зелени – повтаряха мантрите на неолиберализма, говореха за правата на животните, за малцинствата. А какво всъщност левите наистина предлагат?
- Като първо – да не се допуска обезценяване на труда и въвеждане на антисиндикални мерки. Второ – по-големи данъчни ставки за големия бизнес и по-малка данъчна тежест върху хората. Друга голяма тема е нерегулираната фондова борса.
- Да се върнем отново към Жуковски. Какви са вашите местни инициативи там?
- Опитваме се да развиваме местната общност. Имаме си свои киноклубове, свои зали за дискусии и лекции, кафене, на което първоначалната идея бе да можем да се самоиздържаме. А като цяло се готвим да участваме на местните избори през 2014 г., защото в политиката на сегашната администрация има проблеми – като се отвори празно пространство в града, гледат да построят офис сграда или търговски център, за да си запълнят бюджета, и не мислят за реално живеещите хора в Жуковски. От друга страна, освен имената на улиците и един самолет на централния площад, няма нищо друго, което да говори за това, че Жуковски е свързан по някакъв начин с авиацията. Вярно е, има общ икономически план за града, но той не е направен с разбиране и със стратегия за мястото на Жуковски в Русия.
- А какво предлагате вие?
- Да изработим стратегия около идеята за научния принос на града, да запазим историческия център и зелените площи, да решим проблема със застрояванията. Има и по-маловажни въпроси, като например защитата на интересите на тролейбусните превозвачи.
- А защо мислите, че съвременните леви са в криза?
- В обществото има глад за леви идеи. Левите се стремят към равенство. А освен това, поставят въпроса за непосредственото участие на отделния човек в управлението на държавата…
- На последните избори обаче за левите и националистите като че ли само се спомена…
- В това е и кризата. За левите демократичният дневен ред трябва да е по-важен от социалния… Ние сме представени от радикални леви, суперидеологизирани, марксисти, анархисти. Те използват безумна реторика, неразбираема за хората, които не пламтят за световна революция, марксизъм и класова борба. А що се отнася до социалдемократичния дневен ред, никой, да си кажем честно, не отстоява докрай либералната идея.
- Добре, съгласен съм, но мнозинството като цяло се стреми да избягва идеологията и говори само за това, че едни са мошеници, други - крадци и че най-важното е да не се краде и лъже. След това обаче изведнъж се появяват заглавия от типа: „Изборите показаха, че спечелиха либералите”. Нека обаче някой докрай изчерпи темата какво значи либерализъм. По време на дискусии се опитвам да им подам конкретни теми – данъчно облагане, резултати от приватизация, концентрация на власт и собственост.
- А вие как определяте себе си?
- Аз съм ляв, но без да имам ясна идеологическа позиция. Подкрепям всякакви инициативи, свързани с ценностите свобода, равенство и самоуправление. Дори във фирмата, в която работя и която е в капиталистическия мейнстрийм, се опитвам да защитавам позицията на неприсъединяване към СТО, намеса на държавата в икономиката, регулиране на пазара, увеличаване размера на социалното осигуряване и т.н.
- Нормално. Не ми пука, че участва в Руски марш и не ми е интересно да се ровя в биографията му. Виждам, че с реални действия гради репутация и ми е все едно дали затова получава пари или не.
- Как левите гледат на политическото лидерство?
- Докато учех в Академията по финанси, поработих известно време в Института за колективно действие, където изследвахме социалните движения. В Жуковски се събираха по 300 души срещу застрояванията, а в Москва на един общ ляв митинг дойдоха по-малко хора. Хората са станали много прагматични и са отвикнали да мечтаят за бъдещето. Като правило, социалните движения са инициатива на един или няколко души. Те си влагат свободното време и енергия, а в замяна на това получават само проблеми. Така че стана ясно, че е много по-ефективно да се отделят конкретни лидери и те да бъдат подкрепяни. Самоорганизацията предполага хоризонтална мрежа, но с ключови хора. Например, Чирикова[11] е серт и направи много за горите по случая „Химки”, въпреки че цялото движение „Химки” е от десет човека.
- За нея има ли някаква политическа перспектива?
- Чирикова, най-малкото, е искрен човек с ясна мисъл. И в рамките на своето зелено движение се чувства достатъчно добре.
- А ще бъде ли създадена екопартия?
- Имам чувството, че в момента цялото партийно строителство е загуба на време. Заиграването по чужди правила е само хабене на ресурси. Защото дали имаш програма или не, дали имаш партия или не, това Путин изобщо не го интересува.
- И какво тогава трябва да се прави?
- Никой не знае. Едни казаха, че властта се крепи на три стълба. И така – давайте първо да разклатим църквата с Pussy Riot, после партията ЛДПР на Жириновски, която поддържа Единна Русия... Имаше и друга идея – дайте да бойкотираме марката „Русское молоко” на Василий Бойко, който изведе хората на митинг в подкрепа на Путин. А продуктите му се продават във веригата „Азбука вкуса”. Иначе на всички е ясно, че не е особено ефективно да се бойкотират Газпром или Роснефт.
- А как виждате бъдещето на вашето движение?
- На първо място, като координиращ орган. Трябва да се разбере, че съвременното протестно движение има хоризонтален характер и няма нужда от нови лидери. И е ясно, че не всички идеи могат да бъдат реализирани в рамките на една хоризонтална мрежа. Този координиращ и организационен орган свърши много важна работа по организацията на големите митинги. И сега е важно да не губим връзка с активистите, да развиваме идеи и да изработваме обща и приемлива за всички стратегия.
- Трябваше да излезем срещу Кремъл. Трябва да се разбере спецификата на властта. За един по-продължителен конфликт тя е много по-готова от нас. Основната разлика между Русия и Западна Европа е, че там има професионални активисти. При нас само бързият протест би имал някакво значение. За него властите са по-малко готови и това се видя от случая „Химки”. Не трябва да им позволяваме да се опомнят. Може след това и нищо да не се промени кой знае колко, но поне властта стана по-сговорчива.
- Смятате ли, че в Русия са необходими професионални активисти?
- Разбира се. Проблемът обаче е, че в Русия няма такава култура и неправителствените организации не са прозрачни, хората не разбират какво те вършат.
- А как да им се осигурят условия?
- Вече има работещи модели. Ето, пример Навални. Повечето НПО получават грантове. Веднъж обаче се разбра, че фашизоидна организация е финансирана, за да развива антифашистка дейност, и тя си печата стикери и брошури, които после събират прах в офисите. Кой тогава ще им дава пари? Никой! Само на грантове ще си седят. Много малко от тях използват съвременните инструменти, познати в Европа.
- Имам усещането, че заради този активизъм не сме постигнали нищо в обикновения си живот?
- Напротив, това не е изгубено време, а е един много интересен живот, с огромен опит. Да се занимаваш с обществени дела е много по-трудно от това да работиш в някаква корпорация. Едно е да отвориш магазин и съвсем друго да лежиш в ареста, да те притискат ченгетата, да се криеш, докато се прибираш вкъщи, за да не те убие някой фашизоиден… Просто сравнете рисковете.
- Какъв съвет бихте дали на младеж, решил да стане активист ?
- Това е първата крачка към живота, за който не биха съжалявали, като се обърнат един ден назад. Важно е да натрупат нов опит, но също така и да се учат, да работят, да не се откъсват от реалността и да реализират и своите проекти. И да се върнем към един предишен въпрос – аз съм „за” професионална обществена дейност. Не разбирам какво значи професионална политическа работа. Да взимаш решения вместо другите, да можеш професионално да манипулираш? Все неща, които не са интересни. Подобни професионалисти не са необходими. Защото, в крайна сметка, в какво се състои техният професионализъм? В това да говорят красиво?
Разговора води Всеволод Чернозуб
„Русский журнал” (със съкращения)
Превод от руски Виржиния Томова
[1] На 28 юли 2010 г. над 400 членове на антифашистки движения и анархисти замерят административната сграда на кметството в Химки в знак на протест срещу решението на управата да изсече гори заради изграждането на трасе по линията Москва – Санкт Петербург.
[2]Специализирана милиционерска военизирана част
[3]Нацбол – използва се за класифициране на член на национал-болшевишкото движение.
[4]Едуард Лимонов (1943 г.), руски писател, политемигрант през 90-те години, председател на Национал-болшевишката партия.
[5]Природна територия с гори в Краснодарск, където през 2008 г. започва масова сеч, в резултат на което десетки доброволци от цяла Русия пристигат и заграждат пътя на машините.
[6]Бонизъм – понятие, обединяващо в себе си националистически, нацистски, фашистски, монархически, расистски, болшевишки и други идеологии, при които различните социални групи йерархически се подреждат с цел отделяне на един елитарен слой в обществото.
[7] Сюжетът на филма „Анатомия на процеса” е за това как специалните служби организират процес, с който деморализират либералната опозиция.
[8] Тимур Качарава (1985 - 2005)- музикант, антифашистски активист, студент във Философския факултет на Санкт-Петербургския университет. Убит при сблъсък с членове на националистическа групировка.
[9] Андрей Иларионов (1961) – икономист, бивш съветник на Путин, но в момента активен негов критик. Първи заместник-директор на правителствения център за икономически реформи (1992—1993).
[10] Алексей Навални (1976) - юрист, политически и обществен активист, автор на един от най-четените блогове на обществено–политическа тема в Русия, създател на антикорупционния проект РосПил. През юли 2013 г. е осъден на пет години затвор за финансови нарушения, които той твърди, че са изфабрикувани. Бидейки на свободата, докато присъдата му се обжалва, той участва в кметските избори в Москва, като е основен конкурент на спечелилия ги Собянин.
[11]Евгения Чирикова (1976) - политик, лидер на движението „Екологична отбрана на Московска област”.
[12] Митинг на площад „Болотная” на 10 декември 2011 г., на който протестиращите приемат резолюция с пет искания: свобода за политическите затворници, отмяна на резултатите от парламентарните избори, оставка и разследване на председателя на ЦИК Владимир Чуров, регистриране на всички политически партии.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
