Контрастни емоции
Публиката, която тачи Радиооркестъра, влиза в залата с основателни очаквания. Този състав поддържа (почти) неотклонно традициите си - и в репертоарен, и в интерпретационен аспект. Винаги е залагал на по-нестандартните програми, на премиерните изпълнения, на българската творба, на талантливи и оригинални в музикантското си мислене диригенти и солисти.
И на 6 декември на подиума беше Георги Димитров - един от "последните мохикани" от вече съвсем оредялата групичка на възпитаниците на големите майстори на диригентската палка у нас. Усвоил не само майсторлъка, но и волята да изисква и постига сътрудничество и отговорност от оркестъра при реализирането на творбата. Умеещ търпеливо и настойчиво да го убеди в своята концепция, да изработи в детайли партитурата, както и да подтикне изпълнителите към разбиране света на автора. Харесвам неговия ясен жест, както и това, че остана неподатлив на някои моди, водещи към маниеризъм и безсмислено себепоказване. В тази си програма Георги Димитров изпълни Шестата симфония на Шуберт, рядко свирена у нас. Творба, преливаща от жизнерадост и ведрост, с многообразие на тематичния материал, в който доминират елегантният виенски салонен вкус и фино моделираните танцувални мотиви. В Скерцото се усеща повей от Бетовен, но втората част е несъмнен предвестник на знаменитата Недовършена симфония. Особено ярко диригент и оркестър изпълниха интересния - в тематично и метроритмично отношение - финал. Не мога да подмина и прелестните контрасти и модулации, изящно изсвирени. Това си беше празник на мелодията, на младежкия устрем, на преливащото от емоции сърце. Великолепни сола и ансамбли на духовите инструменти, към което ще добавя и меката, гъвкава и с кристален отблясък звучност на щрайха.
В програмата е търсен и един особен контраст между Шуберт и Бенджамин Бритън - Симфония за виолончело и оркестър оп.68. Мрачно произведение, в което тъгата и безнадеждността стигат предела на експресията си. Компенсация са прекрасните, съкровено лирични епизоди, които "утешават" слушателя със своя сдържан оптимизъм. Едно произведение от късното творчество на втория (след Пърсел) "Британски Орфей". Написано е за великия Мстислав Ростропович. И четирите части на Симфонията за чело са проникнати от разнообразни във вариантността си модели и голямо разнообразие от структури и инструментално-темброви комбинации. И тук, както в повечето от следвоенните му творби, има усилие да се преодолее потискащият песимизъм. Затова на финала облаците се вдигат, за да заблести слънцето на вярата, на пътя, който Бритън вижда... Тези настроения бяха въздействено експонирани от изпълнителите.
В третата част (в първите две не е толкова диференцирана) се открои функцията на солиращия инструмент. Александър Сомов, когото познаваме отдавна като отличен интерпретатор както на класическия, така и на съвременния челов репертоар, постигна дълбочината на произведението, което бе избрал за отбелязване 100-годишнината от рождението на Бритън. Александър Сомов е несъмнено успял музикант, великолепен челист, който свири винаги с чувство, интелигентност и проникновеност. Би било елементарно да изтъквам техниката му, тъй като е интерпретатор от много висока класа. С когото общуването дарява емоция и полет на духа.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
