Трагиката на историята...
Може да се спори както по причините, които оправдават военната намеса в Сирия, така и по идентичността на намесващите се или по целите, които тя преследва.
Употребата на химически оръжия в Дамаск изглежда днес доказана; кой носи отговорността за това е въпрос, на който има по-малко категоричен отговор. Западните правителства обявиха, че този акт ще има като последица военна намеса от тяхна страна. Подобно обстоятелство може да събуди само манипулации и провокации, историята на войните е богата на епизоди от този род: да вмениш едни действия на една от воюващите страни, това позволява да се привлече неодобрението върху им, тоест, да се освободиш от тях. Без задълбочено разследване съмненията върху личността на поръчителя не могат да бъдат разсеяни.
В днешния свят Съветът за сигурност на ООН е овластеният да взема решение за военна намеса. Тази институция не е над всякаква критика, постоянното й ядро не е съставено нито от представители на всички континенти, нито от мнозинството от земното население, а от победителите от Втората световна война; другояче казано, той олицетворява правото на по-силния. Днес той е блокиран от ветото на двама от постоянните си членове – Русия и Китай; в миналото всичките му членове са използвали това право. Въпросът би могъл да се отнесе над Съвета за сигурност: към Общото събрание на ООН, неговото съгласие би позволило поне да бъде легитимирана намесата. Но утвърдителното гласуване не е сигурно. По същата причина бе отхвърлена идеята да се иска съгласието на Г20, клуба на двайсетте най-силни нации в света – там също няма сигурно мнозинство по въпроса. Така че се задоволихме с решението да действаме от името на „коалиция на желаещи”, дори и тя да е съставена от две страни, Съединените щати и Франция. Вярно е, че подобен избор бе възприет в Косово и в Ирак, но прецедентите не оправдават нищо: в тези случаи ние се подиграваме с институциите, които самите ние сме създали! Международните правила се прилагат за всички, освен за постоянните членове на Съвета за сигурност, който е призван да е техен гарант.
Намесите са основани на военните възможности на страните, които ги започват. За американския президент, неговата страна е натоварена с вселенска мисия, „бидейки най-силната нация в света”. Френският президент обяснява по подобен начин решението си за намеса в Сирия: „Някои страни имат капацитета да наложат санкция с адекватни средства. Франция е част от тях.” Така че, винаги силата прави правото.
Преди сто години Ръдиард Киплинг, певецът на западния колониализъм, описваше с вълнуващи думи „товара на белия човек”, който го задължава „да бди над дивите народи, полу-дяволи, полу-деца”, а те дори не са благодарни за благата, които им налага: той получава в замяна „порицанието на тези, които облагородява; омразата на тези, върху които бди”. Говоренето за „наказание” днес напомня за това разпределение на ролите: от една страна, немирните деца, които не знаят кое е добро за тях, и от друга - учителите, владеещи знанието и властта. Разликата с колониалната епоха е, че една част от недисциплинираните деца искат от западните сили да изгонят предишните им правителства (Саддам Хюсеин, полковник Кадафи, Башар Ал Асад), но да си тръгнат веднага след това. Дали бремето на демократичния човек се състои в задължението за повсеместна намеса, в отговорността да закриля другите народи?
Дебатът на Запад засяга и обхвата на намесата. За американските и френските неоконсерватори трябва да се използва случаят и да се свали съществуващата там власт. Но никой не може да гарантира, че новите държатели на властта ще са за предпочитане пред предишните. Конфликтът между мирни демонстранти, искащи демократични права, и една репресивна власт се превърна в сблъсък между религиозни групи, поддържани от теокрациите в района, Саудитска Арабия, от една страна, и Иран, от друга. След като започне, войната замества първоначалните оправдания със злопаметността и призива за мъст; екстремистките опции вземат връх над умереността.
В случай, че отговорността за употребата на газ бъде установена, придържането към една частична санкция няма да позволи да се премахне злото от този район. Опасенията са, че друг избор ще предизвика още повече щети. Вместо да помагаме на една от воюващите страни, не би ли било по-добре да подтикнем враговете, които се отвращават един от друг (едните от „терористите”, другите от „тирана”), към преговори? Едно наистина доста несъвършено решение; трябва да приемем обаче, че светът не може да реши всичките си проблеми, че желанието за добро се сблъсква с трагичното измерение на историята.
Цветан Тодоров
---
Разговор с Фредерик Гро
- Вероятната намеса в Сирия изглежда размества обичайните демаркационни линии. Виждаме стари „реалисти” да се обявяват за намесата, а някои „интервенционисти” са по-колебливи. Защо?
- Пречертава се разделителната линия между интервенционалисти и не-интервенционалисти. Гражданската война, която бушува в Сирия, продължава вече твърде дълго, за да бъде осъдена или пък изискана военна „намеса”, според класическите опорни точки. Още повече, че през двете години, докато се питахме трябва ли да се достави оръжие за бунтовниците, бунтът смени физиономията си. Старият идеологически дебат, който противопоставяше необходимостта от намеса в името на по-висшите ценности на хуманността и реалистичната, а-морална защита на националните интереси, загуби силата си от иракския, афганистанския и либийския опит.
Барак Обама показва колебания, разбираеми в светлината на грешките на американската политика, и се опитва да легитимира един безстрастен и изчислен до милиметър интервенционизъм. От своя страна, Владимир Путин знае, че не може безкрайно да се нагърбва с ролята на закрилник на кървави тирани пред международното обществено мнение. Така че недогматичните интелектуалци поглеждат към надхвърлянето на това разделение: щедър, но може би наивен интервенционизъм/реалистичен, но може би циничен анти-интервенционализъм. Те все повече обръщат внимание на комплексността на конфликта и на разграничаването на последиците от намесата (или от въздържането).
- Освен обичайните защитници на правото на намеса, най-активни в нейна подкрепа са експертите по Сирия. Това победа за „специфичния интелектуалец” ли е?
- Активността на някои „специалисти” по сирийска история и култура в полза на намесата позволи да се изработят подробни аргументи, далеч от реториката на възмущението, на честността и на абстрактната човечност. Те наблегнаха най-вече на „посланието”, което би представлявала липсата на силна реакция от международната общност: жалка безнаказаност на тираните, подло изоставяне на прогресистките сили, очевидно лицемерие на западния свят. Те сочат не толкова пренебрегването на всеобщи ценности, колкото жестоката репресия на една част от населението и разрушителните ефекти от едно сриване на доверието.
- Има ли някаква специфичност в прибягването до химическо оръжие и газ в международното право, но и в западното колективно въображаемо?
- Прибягването до химическо оръжие е предмет на международна забрана от 1925 г., подсилена през 1993 г. Употребата му от сирийския режим (доколкото това ще се докаже) заставя международната общност да принуждава към спазването на принципи, чиято есенциалност и сакралност шумно е обявила, знаейки в същото време, че е безполезно да чака решение на Съвета за сигурност. Предупрежденията на западните ръководители рискуват да започнат да изглеждат като театрални и гротескни заклинания. Химическите оръжия са противни на всякаква военна етика, те нямат и минималната пристойност на смъртоносната сила, която прави яростта й видима и чуваема. Гледката на тези подредени тела, без следи от удари или рани, на тези „газирани” детски тела предизвиква чувството за ужас и непоносимост.
- Класическите войни не са престанали, пишете вие, но не са доминиращи и са се превърнали в милитаризирани намеси, дори в глобализирани полицейски операции. Конфликтът в Сирия илюстрира ли тази промяна?
- Той добре изразява тази трансформация, защото става дума да се преценят спешността и оправдаващите „намесата” данни. В същото време, този път наказателната „намеса” няма намерение да се окичва с блясъка на добродетелна, тя не бива представяна като обещание за създаване на нов свят. Ако трябва да се намесваме, то не е в името на свободата и достойнството, а на сигурността. В дългосрочна перспектива егоизмът би бил опасен и безотговорен. В същото време, предпазливостта е недопустима. Всъщност, историческият опит от последните десетилетия показа, че зад въпроса: „Кои невинни цивилни населения сме длъжни да закриляме?”, веднага изскача друг: „Какви политически сили там ще фаворизираме фактически?”
Радикалният ислямизъм е сдържащ аргумент за интелектуалците, противници на ударите срещу режима на Башар Ал Асад. Може би се страхуват да повторят лутанията на Мишел Фуко и ангажираността му с Иран? По времето на иранската революция положението на Фуко беше различно – той не си поставяше въпроси за оправдаването на някаква „намеса” на международната общност, която би била способна да помогне на иранския народ да се отърве от шаха. Той описваше бунт, развиващ се пред очите му, и преди всичко смяташе, че интелектуалната му етика не му позволява да дава уроци на население, което рискува живота си, за да се бори с един потиснически режим, предварително противопоставяйки му контрапродуктивната стерилност на неговото надигане.
Проблемът с „намесата”, която интелектуалците може да търсят или да разобличават, е, че всъщност ние ще защитим „невинното” цивилно население само като подкрепим сериозно радикалните „опасни” ислямистки бунтовници. Но тази дилема не изразява вечната трагика на историята. Тя е резултат от една колеблива, очаквателна, нечетлива западна политика.
Le Monde, 5 септември 2013
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
