Между традицията и аз-а
Текстът ми днес продължава темата за младите на „Софийски музикални седмици”, засегната в текста на Лили Николова. Това „дописване” е предизвикано от затруднението да се обхванат тематично и по цикли концертите от фестивала. А не би било коректно по отношение на пианистката Виктория Василенко да не се рефлектира върху нейния концерт, включен също в младежката серия.
Младежкият облик на тези концерти личи и в съставянето на програмите. В тях се чувства и предпочитанието на авторитетните лица, при които талантите формират майсторството си. Процесът на усъвършенстване има своите правила и изисквания. В този смисъл, жанрът на сонатата, най-често предпочитан от педагога, бе властно доминиращ. Много малко бяха другожанровите изключения. В днешно време този „монолог на формата” е предвидим за слушателя. А слушателят търси разнообразие във възпитанието на вкуса си, желае да чуе изпълнителя и в друг тип пиеси, да усети трансформиращата мисловна енергия в овладяването на различния тип форма.
И концертът на Виктория Василенко бе подчинен на тази закономерност с програма, която включваше музика от Бетовен (с 32 вариации в до минор, последната му, 32-ата соната, пак в до минор, девета соната в ми мажор) и Хиндемит (трета соната). Очевидно преобладаването на музика от Бетовен е свързано с факта, че Василенко бе избрана, след предварителна селекция на кандидатите, да участва в Международния Бетовенов конкурс в Бон през декември тази година. Впрочем, 20-годишната пианистка вече е позната на международната клавирна общност и на нея се гледа с надежда и респект.
Звук, тембър и форма са основните параметри, в които Василенко „работи” драмите на Бетовеновата сонатна територия. Красиво и последователно подчертава асиметриите на отделните опуси, в същото време ни напомня доколко Бетовен е „обсебен от единство на голямата форма” (Букурещлиев) и до каква степен е силата на неговата „подривна дейност” по отношение на формата. Имаше фантастични моменти в нейната интерпретация – като втората част на 32-ата соната или по моцартовски прозирното, с много малко педал, начало на Allegro-то, добиващо обем в развитието на първата част на ми мажорната соната. Василенко приковава вниманието тогава, когато излиза от „стандартите”, което засега, при Бетовен, не е постоянен процес. Усеща се преголемият респект пред традицията, пред предшествениците, сякаш още чува гласа „това така се свири”. Но нейната силна индивидуалност и търсещият й слух надделяват и с поредица от звукови изобретения и малки корекции в „лексиката” вече сигнализират цялостното отстояване на личната визия. Разкрепостяването наближава.
Докато в Сонатата на Хиндемит тези скрупульозни жестове изчезнаха. Тук няма страх от „безстилие”, тук имаше прочит, който разгърна порива, лекотата на фантазията. Така се разкри и мащабът в мисленето, и емоционалната енергия на това много талантливо момиче. Звукът се освободи, завибрира със съвсем друга енергия и качества на трансформацията. Своенравният пунктиран ритъм на сицилианската мелодия посрещна контрастното движение, чието своенравие бе стопено от репризния дял. Последва скерцо – между играта и каламбура, със забележителни звукови метаморфози, така нужни и в марша на третата част. Полифоничният финал бе изграден монументално с мощни логически акценти в архитектониката на двойната фуга – едно продължение на традицията от Брамс и Регер; и точно в този контекст прозвуча триумфалното звуково превъплъщение на Виктория Василенко.
Контрастният щрих, бистротата в биса й от Прокофиев (Сцена от „10 пиеси от „Ромео и Жулиета”) затвърди още по-силно впечатленията от огромния ресурс, с който тя разполага.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
