В движение
Богдан Александров, “Drop frame…Portraits in Motion”, куратор Свилен Стефанов, галерия „Юзина“, 16 май – 2 юни 2013
4D ефектът в киното включва към възприемането на образа серия от сетивни дразнители, които, чрез максимално наподобяване на реалност, запращат зрителя дълбоко в преживяването на фикцията. В живописта на Богдан Александров четвъртото измерение се появява обикновено в автобиографичен план като резултат от вглъбяване в психологическите пластове на изображението и изисква голяма доза съучастие, а и подготовка в определени клонове на психоанализата. Инструментариумът на традиционния изкуствоведски анализ тук е безсилен.
В този смисъл, не съм сигурна дали и доколко мога да отнеса работата на Богдан Александров към изкуството и по-скоро - дали тя се реализира достатъчно пълноценно в това поле. Това съмнение се появява винаги, когато застана пред неговите произведения. Питам се също как този автор би се вписал в една развита среда. Защото тук и сега той е голямо изключение, което с широка ръка причисляваме към концептуалната живопис. В много отношения той е дори жертва на респекта и наследството, натрупано от живописта поначало в нашия контекст. Признанието идва най-вече през умението, през съотнасянето с модернистичната класика, с деконструкцията при кубизма и революциите на Дюшан, през възторга от осъвременената визия. Но как би се реализирал той в среда с много по-силни натрупвания в пърформанса и видеото? Ще бъде ли там това живопис изобщо?
Богдан Александров пресъздава движението буквално, чрез “пикселизиране” на повърхността на образа. Със скъсяването на дистанцията спрямо платното трептящият триизмерен ефект се превръща в съзвездия от пръски и капки, които създават дифузия между фигура и фон. Но тонът и обхватът на всяко от тях изглежда резултат от пределно рационално пресмятане без експресивни отплесвания. В резултат изображението се появява някъде в дъното на подсъзнанието в цялата последователност на действията си. Понякога и като вик.
През миналата година художникът показа серия от автопортрети, в които движението преминаваше през бейкъновски деформации, за да достигне до ефект на смущение в екрана. Има съвременни автори, които търсят подобна медийно реалистична визия, като надживописват върху принт. В основата обаче винаги остава статичността на фотографията. По всичко личи, че при Богдан Александров движението започва да усуква образа и да вибрира в него още от първия етап на нахвърляне. Това обаче е само формалното ниво на изкуството му.
Серията, показана в „Юзина“ сега, може да се приеме и като продължение на автопортретите от „Райко Алексиев“ (както е и обявена), но всъщност предлага друг тип изследване върху движението с пресъздаване на ситуации, на „фреймове“ от определено действие, на жестове. Авторът този път е наблюдател, споделя, разказва, не излива себе си. Но и при тях, както и в автопортретите, резултатът, който се образува в съзнанието, не е просто сюжет, портрет или портрети, а състояние, емоция, вълнение, чувство. 4D ефектът в живописта идва най-вече като тревога, като напрежение от това да чуеш шума на цветовете. И я превръща в пърформанс.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
