Хобито като професия
Името му през последните години е навсякъде, определено е сред най-често дирижиращите представители на своето поколение. Пристига за интервюто по дънки и тениска, споменава, че това е обичайното (и обичаното) от него облекло, заради което са го спирали на входа на не една музикална зала, когато е отивал за репетиции. Ето неговата официална история – пътят от родния Пловдив през Виена и Йерусалим до Русе и София.
Диригентският си дебют прави на 16 години като ученик в Музикалното училище „Добрин Петков” в Пловдив, където създава Младежки оркестър „Пловдив”. От 1993 посещава лекции при проф. Карл Йостерайхер и проф. Урош Лайовиц във Виенския университет. Специализира в Израел. Има магистърска степен от Нов български университет, а след това защитава докторат в Лондонски университет.
Найден Тодоров е постоянен гост-диригент на Софийската филхармония и директор на държавната опера в Русе. Носител е на наградата „София” за постановката на операта „Фауст” с Националната опера и балет, „Кристална лира” за изпълнението на Втора симфония от Малер със Софийската филхармония, на „Златно петолиние” за принос към развитието на българската музика, наградата на фондация „Георг Вахтер”. През 2013-а е избран за „Музикант на годината“ от слушателите на предаването „Алегро виваче” на програма „Хоризонт” на БНР.
- Да започнем нашия разговор с това, което се случва след Виена – как се озоваваш в Израел и какво всъщност значи по покана на фондацията „Бърнстейн“?
- То си беше конкурс на фондацията „Бърнстейн“. Първият тур беше в различни държави – Щатите, Франция, Япония, аз го преминах и се оказа, че съм под възрастовата граница, допуснали са грешка, като са ми приели документите. Журито реагира по интересен начин – дадоха ми награда за най-млад участник – едногодишна специализация в Йерусалим. Фантастично! И така, специализирах една година там в университета с втория диригент на Израелската филхармония – Менди Родан. Беше една прекрасна година! Менди Родан работеше много интензивно с мен, дори ме запозна със Зубин Мета и от време на време ме водеше при него да ми показва разни неща. И когато исках да демонстрирам самочувствие, казвах: Вижте, аз съм учил при Зубин Мета. Няма нищо такова, но е хубава реплика, нали?!
- Е, все пак си го срещал и сте си говорили...
- И съм му дирижирал. Та за специализацията - колкото научих от професора (а то беше много), повече научих от друго... Всичко започна оттам, че аз съм много привързан към близките си хора, непрестанно говорех с тях по телефона, правех огромни сметки, често си пътувах до България и стипендията не ми стигаше. Затова, малко на шега, кандидатствах за втори тромпетист в радиооркестъра в Йерусалим, а те взеха, че ме приеха. И всъщност научих страшно много неща за дирижирането, свирейки в оркестър. Оттам имах възможност да виждам „гафове“ на много диригенти от световна величина. Имам предвид не само музикални гафове, а и в поведението към оркестъра. И съответно виждах реакциите на колегите около себе си. Имаше един момент, в който ме беше срам да кажа, че съм диригент, защото там идваха големи диригенти, с голямо самочувствие, но правеха неща без никаква музикална логика. Това си беше школа – в продължение на малко повече от година. После ми предложиха постоянно място в оркестъра, но аз отказах, защото ми домъчня за Виена. Но когато се върнах във Виена, обявиха конкурс за диригент на оркестъра в Хайфа с много интересни условия - който успее да стигне до 2-ри тур, му поемат пътя и престоя. И аз си казах: „Идеално (с тогавашното ми добро самочувствие), със сигурност ще стигна до втори тур, въпреки че няма да ме вземат – така че ще си направя една хубава екскурзия, ще видя стари приятели...” Но нещата се развиха малко по-различно, стигнах не само до втори, но и до трети тур и ме избраха. Получи се малък парадокс, защото е много трудно за чужденец да започне работа в Израел, иска се разрешение от парламента, аз го получих и така започна невероятното изживяване – моята работа с оркестъра на Хайфа (беше един от трите големи оркестъра на Израел – Израелската филхармония, радиооркестъра на Йерусалим и оркестърът в Хайфа). Това, което не предвидих, беше носталгията... И аз започнах почти всеки уикенд да пътувам до България. Всяка седмица – 500 долара от заплатата за билет до България. Точно тогава се случиха промените с Пловдивския оркестър, дойде нов директор, с когото бях работил преди за кратко, и той ми предложи поста главен диригент – на моя „роден“ оркестър! Признавам си, че детската ми мечта беше да стана главен диригент на Пловдивска филхармония и дори да се пенсионирам там. Затова в момента, в който се появи тази възможност, аз заявих на директора в Хайфа, че напускам, той ми отговори, че съм луд и ми предложи компромис – да взема една година неплатен отпуск и след това да преценявам. Годината изтече и аз си останах в Пловдив. То пък се случиха и други неща в Хайфа, имаше съкращения в културата в Израел, така че решението ми беше явно правилно. Но само да обясня нещо за Хайфа – това е един работнически град, без традиции в културата. Изнасяха се две програми на месец, една седмица се репетираше, една седмица - концерти, всеки ден, с една и съща програма. Залата беше с около 2000 места и всяка вечер беше пълна. Покрай съкращенията те закриха даже оркестъра, но после осъзнаха какво са направили и го възстановиха.
- У нас ти си дирижирал в Пловдив, от 2001-ва си главен диригент в Русе, често дирижираш в София... Има ли завръщане на публиката и как се случва това в столицата и в другите градове?
- Завръщане на публиката има, по-сложен е отговорът на въпроса „защо“. А иначе смятам, че в София – процентно погледнато – връщането е малко, прекалено малко. Голямото завръщане може би тепърва предстои. Моето притеснение е защо се връща публиката и на какво се връща.
- И отговорът е...
- Отговорът е труден. Аз самият участвам в това недобро нещо. За да можем да имаме повече публика, за да можем да получаваме по-висока субсидия и да се издържаме, ние, вместо да формираме вкуса на публиката, се водим по него.
- Има една приказка: „Дай на хората това, което искат, за да чуят това, което трябва“... Излиза, че у нас все още сме на етапа да се дава това, което искат... Но по-добре да дойдат на една компромисна програма, отколкото изобщо да не стъпят на концерт или опера...
- Слава Богу, идват! Особено в операта в Русе определено има връщане. Сещам се за един скорошен пример с постановката на „Нос“ от Шостакович. Аз бях до последния момент в абсолютна несигурност дали въобще ще дойдат хора в залата и – след като се разпродадоха билетите – как ще реагират. С наближаването на последните тактове, признавам си, си мислех с ужас: „Ами сега? Ще започнат освирквания...“ Не – бяха го разбрали и го харесаха. Така че, понякога подценяваме публиката.
- Как се прави един сезон?
- Трудно е – трябва да се съобразим с това, което хората искат, но – от друга страна – да водим публиката към това, което считаме, че е правилната посока. Този баланс търся – да не изгубим хората, защото ние работим заради тях, но същевременно да им даваме възможност да израстват. Защото ако публиката не развива своя вкус, нашето съществуване става безпредметно.
- Ръководиш Русенската опера вече 8 години... Какво научи, какво се промени? И кое е важното, след като поемеш един оркестър – да оставиш своя отпечатък или да се впишеш?
- Диригентите винаги оставят своя отпечатък, но също така се учат от оркестрите, с които работят. Много диригенти забравят, че в оркестъра има хора, които знаят повече от тях. Сложното е да обединиш тези хора. Защото, колкото и да са знаещи, колкото и да са можещи – те са индивидуалности. И ролята на диригента е да ги обедини и да ги поведе в правилната посока. Русенският оркестър винаги е бил добър оркестър, независимо от всичко. Затова съм се опитвал да не налагам твърде много себе си. А и работата само или предимно с един диригент също затлачва оркестъра. Добре е музикантите да срещат различни диригенти с различни изисквания. Като идват повече диригенти, единият може да компенсира недостатъците на другия.
- В едно интервю казваш, че диригентът е този, който казва на оркестрантите какво не е наред. Как тогава се „бяга“ от назидателността? Това ли си научил от времето, когато си бил оркестрант...
- Промених най-вече комуникацията с оркестъра. Когато ги възприемеш като съмишленици, всичко се променя. Не казвам, че на мен не ми се е случвало да бъда остър – но оркестрантите знаят, че за да съм остър, значи има причина. По едно време ми се беше разнесла славата на вечно усмихващия се диригент. Е, не съм вечно усмихнат. Просто обичам това, което прави оркестърът. Прекрасно е, когато хобито ти е професия. Но винаги е трудно да достигнеш ниво, което да те удовлетворява. Пък и при мен често се получава разминаване между собственото ми усещане за постигнатото (което често считам за недостатъчно) и радостта на хората, че е направен някакъв скок.
- Съвместяването на административната и творческата работа много ли пречи?
- Безкрайно много. Аз получавам от време на време комплименти, че се справям добре с мениджмънта, но не съм убеден, че ще имам следващ опит като директор.
- А принципно по-добре ли е един оркестър да има главен диригент, който да е и главен администратор?
- Това е грешният път. В момента и аз го правя, и други преди мен са го правили, защото това е най-бързият път да се постигне нещо. Въпросът всъщност произтича от това – кое е по-важно в оркестъра – художественото ръководство или административното?! Отговорът изглежда ясен, но не за всеки.
Навремето е имало един временен опит за директори, които да са второстепенни по отношение на главния художествен ръководител. Главният диригент е водещ, той определя политиката, а директорът определя как да се постигне тази политика. Логично. По някаква причина, в хода на всички реформи през последните 20-30 години, това не се е наложило. В крайна сметка, всеки търси по-голяма власт, независимо дали си го признава.
- А реформата как я виждаш, на какъв етап е?
- Мисля, че ще има още една реформа.
- Какво липсва най-вече? Ето, на един оркестър като този в Русе...
- На русенския оркестър му липсва името. Защото сега той се казва „Държавна опера Русе“. Русенска филхармония „де юре“ не съществува. Въпреки че оркестърът е запазен, Русенска филхармония на практика е част от Русенска опера. Ние затова патентовахме името „Русенска филхармония“ и можем да излизаме и под това име. Но като институция не съществува. Давам пример с оркестъра на Виенската филхармония, който е и оркестър на Виенската опера. Тоест, това не са два оркестъра, но на практика са две институции. Но там историята и традициите са други – Виенската филхармония е акционерно дружество на музикантите от Виенската опера.
- Как ще коментираш твърденията, че даваш много малко репетиции на оркестъра за някои концерти или спектакли?
- Не е така. Но пък правя друго – често разхвърлям репетициите във времето. Особено когато имаме премиера. Тогава репетираме, после оставяме произведението и се връщаме пак преди премиерата. Затова понякога репетициите преди самата премиера са само 7-8, но ако се съберат с предишните, става нещо различно.
- Тоест, не си „проводник“ на идеята, че днешното забързано време налага да се правят по-малко репетиции?
- Времето налага по-малко репетиции, но аз не съм съгласен с това. Сега, когато сме с делегиран бюджет, сме длъжни да правим повече концерти и спектакли, което автоматично налага по-малко репетиции. Това, което се опитвам да направя, е малкото репетиции да са за произведения, които оркестърът познава.
- Как израства един диригент – с дирижиране, със слушане, с четене?
- Ами първо трябва да кажем какво представлява диригентът, само че аз нямам отговор на този въпрос. Един диригент трябва да знае много, но това, че знае много, не го прави добър диригент. Не трябва да е тясно профилиран, трябва да има широки познания. Трябва да знае много за композитора, за произведението, което изпълнява, не само за партитурата му, но също кога е написано, защо е написано, какво се е случвало, докато е писано...
- Ти продължаваш ли да се подготвяш така и сега? Как намираш време?
- Продължавам, иначе няма как. Да ти кажа, имам си един малък трик – от време на време просто бягам. Бягам за 2-3 дни и се скривам на място, където не могат да ме намерят. Едно такова място е Виена. И там се захващам първо с книгите, после с партитурите. Това става известно време преди първата репетиция за даден концерт. Така наваксвам. Иначе съм загубен.
- Какво четеш?
- Чета много и различни неща. Някои все още не мога да прочета докрай – като „Майстора и Маргарита“ – поне десет пъти я започвам, все намирам по нещо интересно и все не стигам до края. Още не й е дошло времето. Като ученик четях много за Винету, но това си остана там. Друг е въпросът какви филми обичам – аз не харесвам сериозни филми, ходя на кино за забавление, обожавам романтичните комедии. Но моята слабост е фантастиката – „Междузвездни войни“ е болезнена тема още от детството. Даже в музикалното училище, когато ми беше много трудно – родителите ми не бяха музиканти и понякога ми идеше да се откажа от всичко, тогава моята баба, която много ме подкрепяше, ми казваше: „Ти трябва да успееш, ти си джедай“!
- А филмовата музика?
- Аз смятам, че това е една от тенденциите за бъдещето на класическата музика. Ако погледнем назад – „Егмонт“, „Пер Гинт“ - това са все произведения, писани от фантастични класически композитори по театрални пиеси, като част от театралните пиеси. А какво е киното – по-новото от театъра! Аз съм гледал филми без звук и знам, че без музиката отзад се губи половината от въздействието. Аз самият съм правил много концерти с филмова музика, освен че съм записвал музика за филми във Виена и в Лос Анжелес. Познавам Джери Голдсмит – невероятен композитор, дори съм свирил на тромпет в оркестъра, когато се записваше музиката за един филм с Киану Рийвс и Морган Фриймън – „Верижна реакция“. Тромпетните сола там са мои.
- Ти напоследък дирижираш много в България, предполагам, че имаш ангажименти и в чужбина...
- Тук трябва да кажа нещо – в България има много прекрасни хора, има и много непрекрасни хора. Така е навсякъде по света. Разликата е, че в България непрекрасните хора са много активни. Има определени хора у нас, които наблюдават къде дирижирам по света и непрестанно пишат писма до различни институции в съответните държави. Понякога те ми ги препращат с коментари как изобщо е възможно да се прави така от сънародници. Затова спрях да публикувам на сайта предстоящите си ангажименти – по този начин пазя себе си.
- Доколко е важно оркестърът да си харесва диригента, за да дава всичко от себе си?
- Често си говоря с оркестрантите в Русе, защото на някои концерти с гост-диригенти нивото не е толкова високо и се опитвам да им обясня, че на един добър оркестър добрият диригент може да повиши нивото, но лошият не бива да го понижава. Но истината е, че диригентът може много да повлияе – и в позитивен, и в негативен смисъл. Навремето един журналист от списание „Музикальная жизнь“ направи интервюта с всички големи диригенти – Караян, Мути, Бърнстейн, Мета – задавайки им само един въпрос: „Какво е най-важното, което трябва един диригент да постигне с оркестъра?“. Всички отговори бяха много интересни, помня, Мути беше казал, че „диригентът никога не трябва да изпуска ситуацията от контрол, за да бъде всичко изрядно“, Абадо говореше как трябва да тече музикалната фраза, за Караян най-важен беше звукът, към който трябва да се води оркестърът, но мен ме потресе отговорът на Бърнстейн – „диригентът трябва да накара оркестъра да иска“. Точка. Ако оркестърът иска, диригентът става излишен. Ролята му е да накара оркестрантите да поискат и да им покаже посоката.
- А диригентът усеща ли оркестъра още на първата репетиция? И какво усеща – моментното състояние или потенциала?
- И двете. В изкуството това е сложното, че моментното състояние е безкрайно важно – защото една програма може да е репетирана не 14 репетиции, а 14 седмици, но ако в деня на концерта има нещо, което да блокира хората, концертът няма да се получи. Това е и лошото, и хубавото на изкуството.
- Какво още имаш да учиш?
- Аз все още много залитам в крайности и на концертите това ми личи. На репетиции винаги дирижирам седнал и така успявам да „туширам“ себе си. А ако харесвам хората, с които работя, тогава става още по-страшно в емоционално отношение. Така и не се научих да бъда дистанциран.
- А трябва ли?
- Като музикант - може би не, като администратор – задължително.
Разговора води Лили Големинова
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
