В защита на тъгата и щастието
Георги Господинов. Невидимите кризи. ИК „Жанет-45“, 2013. Цена: 12 лв.
Странно е, че българските писатели рядко дръзват да пишат есета, след като видимо голяма част от читателската аудитория и във фикционалния текст търси преди всичко есеистичното. Но по нашите географски ширини – навярно би подхвърлил самият Георги Господинов – на чистите жанрове не им върви, ние сглобяваме импровизирани устройства и променяме предназначението им, докато накрая започнем да правим сувенирни черешови топчета от чамово дърво. Това за чистите жанрове е шега, но си струва да се обмисли; а е истина, че една част от есетата, събрани в „Невидимите кризи“, търсят обяснения на някакви феномени от българския обществен живот в сферата на частния бит, при това тъкмо в най-дребните, най-незабележимите детайли. Това, прочее, е очаквано писателски подход и тук Господинов е верен на нагласата си, която така добре познаваме от художествената му проза и поезията му. И ако някой сметне, че подобни обяснения са твърде лесни, то сборникът му с есета, взет в целостта си, веднага ще възрази. За Господинов нещата са тъкмо наопаки: лесните обяснения са онези абстрактни, привидно рационални, дълбинно идеологически мантри и лозунги, с които ни заливат. И ако някога такива мантри и лозунги са принадлежали на „кухия“ език на социалистическата държава, то днес подобен арсенал влиза в употреба от медиите, от експертите, от апологетите на вездесъщия пазар. Тези лесни обяснения пропускат факта, че: „Ние не сме направени само от икономика и политика. Направени сме също така от тъга и колебание, от такива крехки и необясними неща.“ Така казва самото есе „Невидимите кризи“ и неслучайно то е избрано да даде заглавието на цялата книга. Ако работата на литературата е да отстоява смисъла, то есеистът Господинов вижда тази задача в план, който някои пропускат: отстояването на смисъла във и чрез всекидневното, конкретно-нетрайното, онова, което може да се докосне, независимо от виртуалните плетеници на прекалено сложното глобално общество, което сме създали в самозабравата си. Така съпротивата срещу идеологическото, явно споделяна от Господинов с Кундера, да кажем, се превръща в защита на обикновеното, което прави живота ни, в защита на тъгата и щастието. И ако тъгата и щастието стават видими, понятни и ярки с помощта на литературата, то упадъкът на четенето се оказва много по-екзистенциално опасен, отколкото го привиждат обичайните високопарни клишета за бездуховността и неграмотността. Затова и някои от текстовете тук провокативно проектират меки утопични картини за Европа, „обезпечена с литература“, Европа като хранилище на смисъла.
Впрочем, това навярно личи чак при второ вглеждане, но е любопитно как „Невидимите кризи“ изцяло се съсредоточава върху Европа (и, разбира се, българските „тъга и тяга“ по нея). Америка и Азия тук не значат почти нищо, кризите, утопиите и пътуванията към залеза са изцяло насложени върху европейската мисъл и европейската традиция, видени от перспектива, която донякъде е балканска, ще рече полувъншна, но в не по-малка степен е „дунавска“. Това е Европа, свързана от своите пътища, своите реки и своите текстове; Европа, каквато можем да открием и в размислите на („дунавски“) автори, като Елиас Канети и Стефан Цвайг. И, да, за тази Европа Кризата значи нещо по-сложно и по-дълбоко, отколкото за останалите части на света.
Бих могъл още дълго да говоря за „Невидимите кризи“, все пак многото есета вътре кръжат около много теми и дори да можем без усилие да ги обединим в няколко групи, то пак ще трябва да скачаме в доста различни посоки. Интересни са и кратките текстове за други писатели, в които Господинов отново успява да улови необичайни ракурси, особено когато става дума за автори, които не представляват за него някакво директно влияние (Радичков, Георги Марков). Някои от “пътеписните“ есета са изпипани и красиви като стихотворение („Европа сутрин, Европа вечер“). И дори там, където човек се изкушава да спори с автора, неизбежно се очарова от неговата убедителност, която идва не от пространни рационални доводи, а от самото му сладкодумие – в крайна сметка, насъщната ценност, която прави възможен хубавия разговор, а тази книга е тъкмо това.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
