Тодор Колев и краткият летопис на времето
„И чуйте какво, нека с тях се отнесат както трябва, защото те са извлечението и краткият летопис на времето.” За тази известна заръка на Хамлет към Полоний при настаняването на актьорите се сетих първо, когато научих, че Тодор Колев е поел към „страната неоткрита, отдето никой пътник се не връща”. Беше от малцинството на актьорите, които ни помагат да разберем по-добре себе си. Беше от актьорите, които с ролите си, с цялостното си присъствие в публичността създават своя „разказ”, своя образ за ставащото с човека във времето, в което е живял. Те умеят да се вглеждат в него и да го покажат от най-малко очакваната, от малко познатата му страна. Това са актьорите, които остават богато наследство. Защото тъкмо техните роли щедро пишат летописа на времето. Тодор Колев е от това безценно за една култура малцинство.
Бе ексцентричен актьор с рядкото качество да показва с намигване, с неочакван трик слабостите на човека, които той инак сам смята за невинни и дребни – малките хитрости за оцеляване на малкия човек. Никога не знаеш какво следва. Никога не знаеш къде актьорът е поставил кората от банан, с която очакваш да те подхлъзне. Това е дарбата на комиците, които винаги имат резервен ход. Знаеш, че печелившата карта е винаги в ръкава му, но не знаеш кога ще я извади. Това е комизмът на актьор, който идва от кабарето, от сцената на големия град. Странно, но тъкмо тази толкова слаба и чужда страна в българската сценична култура беше силата на неговия комизъм. Неслучайно не понасяше простащината. Особено силно звучеше гласът му срещу нея в последните му интервюта. Чувството за хумор на кабаретния актьор, на клоуна и на жонгльора, което владееше Тодор Колев, не понася заиграването с долницата и е чуждо на дебелашките шеги. То играе с иронията и с намигването, с гега и с неочаквания обрат, с тъжната маска. То идва и от мюзикъла. Обича музиката и танца. То е изкуството на оnemanshow – Тодор Колев с цигулката в центъра на сцената, в центъра на собственото си шоу.
Пишеше своя летопис, откривайки ставащото през времето с българския човек чрез комедията - чрез най-трудния жанров спектър в актьорското изкуство. Неговият комизъм бе рядко, парадоксално съчетание между изкуството на клоуна и на уличния музикант, между уменията на словесния жонгльор и Чаплиновия портретен минимализъм, между импровизацията, гъвкавостта на актьора-оркестър и рисунъка на модерната гротеска. Това комично е много различно от познатото в българската традиция богато наследство на битовата комедия, на характерите и нравите, където има солидни, знакови актьорски фигури. Това е модерното комично от втората половина на ХХ в. или комичното в един тъжен свят - комичното без смях. В съвременния българския театър актьорът, който в най-висока степен го олицетворява, е Тодор Колев. Не случайно най-знаковите му роли в театъра са били именно в интелектуалния абсурдизъм на пиесите на Иван Радоев – „Човекоядката”, „Таралеж”, „Кълбовидна мълния” - роли на фината комична гротеска, показващи живота на човека в абсурда, в трагичния фарс на социализма.
В своята цялост всичките му сценични и кино роли слепват всъщност образа на малкия човек – представен с всичките му дребни слабости, цигании и шмекерии, изигран с насмешка и ирония. И в същото време, показан с милосърдие и прикрита тъга. Тодор Колев остави краткия летопис на своето време, който пази паметта за човека и обществото. Това е паметта за времето, паметта на водата. За нас остава да го разчетем, разберем и превърнем в думи, за да го пренесем нататък.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
