Български  |  English

Разпадът на путинската триада

 
В патриотизма виждам консолидиращата основа на нашата политика. Владимир Путин
 
Заедно с „патриотизма” и „суверенитета”, „традициите” образуват като че ли основата на путинската философия – нещо като нова уваровска триада. Обаче има проблем с традициите. С изключение на един случай („За Русия е характерна традицията на силната държава.”), Путин внимателно избягва да споменава за какви точно традиции иде реч. Това едва ли е учудващо – традициите в Русия са различни и, може да се каже, полярни.
Дали лермонтовското „страна на робите, страна на господарите” не хвърля светлина върху една от главните й традиции? Както и знаменитите стихове на Алексей Хомяков „Русия”: „В съда е почернена от черната неправда / клеймена е с игото на робството / с безбожни ласкателства и притворни лъжи / и с всякакви мерзости е пълна”. А страшното предупреждение на Александър Херцен би трябвало да се изсече върху мрамор: „Дългото робство не е нещо случайно, то, разбира се, съответства на някакъв елемент от националния характер. Този елемент може да бъде погълнат, победен от другите му елементи, но той може и да победи.
Говорим за най-големите мислители на Русия, носители на нейния национален интелект, кой ще посмее да ги заподозре в недостатък на патриотизъм? Те са обичали безответно страната си. И въпреки това, са й говорели тези горчиви думи. Говорели са, защото – като Чаадаев – са били уверени: „На отечеството си преди всичко дължим истината”.
В това всъщност се състои интелектуалната традиция на Русия, като се започне от Нил Сорски през XV век, та до Андрей Сахаров презXX, нейните интелектуалци винаги са говорели на народа истината, колкото и да е била тя горчива. И на призива на президента, който прозвуча в посланието му „Ние сме длъжни... да бъдем и да останем Русия”, те безспорно биха отговорили с въпроса: каква Русия? Тази, от която бягаха Лермонтов и Херцен или свободна Русия?
Разбира се, Русия има и друга традиция. Христоматиен пример е девизът на Бекендорф, шеф на жандармите при Николай I: „Миналото на Русия е забележително, нейното настояще е великолепно, а бъдещето й надминава всичко, което човешкото въображение може да си представи”. Да, Бекендорф е бил жандарм, но имаме достатъчно свидетелства, че е знаел за „дългото робство” не по-зле от Херцен и за това, че в съдилищата неговата Русия е черна от черна неправда – не по-зле от Хомяков.
Бенкендорф лъжел съзнателно, така да се каже, с възпитателна цел, предполагайки, че за „целостта на държавата и за поддържането на народния дух” лъжата е по-полезна от истината. Лъжел е затова, защото лъжата на управляващите е също толкова стара руска традиция, както и чаадаевската. Само че това не е интелектуална традиция, това е жандармска традиция. Традицията, за която не съществува въпросът каква трябва „да бъде и да остава” Русия. Традицията, която не се трогва от страшната херценовска догадка, че „дългото робство” може и да победи. Традицията, която не е родила нито един сериозен мислител, а само посредствености – като самия Бенкендорф през XIX век или Андропов през XX век.
Така че, на страната на коя от тези традиции е Путин? Той е чел Лермонтов, значи не може да не знае за централния проблем, въодушевявал целияинтелектуален живот на Русия в продължение на столетия. Изглежда обаче наблюдаваме съзнателен избор: жандармски. Ще може ли Русия да отстои своята самостоятелност в световната „битка” за интелекта под ръководството на толкова съмнителен „интелектуалец”, така очевидно държащ на нейните жандармски традиции? Въпросът е риторичен. Защото ако резултатът от световната конкуренция наистина зависи от превъзходството на националния интелект, путинска Русия без съмнение се приближава към епохално поражение. И все пак, не всичко е така просто, както изглежда.
Всъщност, когато граф Уваров, интелектуалец, лишен от сана си, бивш президент на Академията на науките, е замислял своята триада „Православие. Самодържавие. Народност”, той съвсем точно е знаел защо го прави. Уваров консолидирал патерналистичното, антиинтелектуално мнозинство против „безумието на нашите либерали”, по израза на царя. Против европейското просветено малцинство, против носителите на националния интелект. Обаче Путин, формулирайки съвършено аналогична по дух триада: „Патриотизъм. Суверенитет. Традиции”, се обръща в текста именно към интелекта на страната като единствената й надежда. Тук има парадокс, съгласете се.
На парадоксът не свършва с това. Путин отново нарушава, така да се каже уваровската конвенция, като с нескрита неприязън се нахвърля на националистите (което за автора на оригиналната триада би било невъзможно: шедьовърът на Уваров прогласявал, по думите на историка Пресняков, „златен век на руския национализъм”). Ето какво казва за тях Путин: „каквито и гръмки слова да произнасят, те ни тласкат към обществена деградация”. Това, разбира се, не е искрящата ирония на Владимир Соловьов: „Да, национализмът без съмнение е свързан с националността, но като чума или сифилис”, това е канцеларска проза, но все пак...
Национализмът е много стара язва на руския живот. На него страната дължи най-тежките си катастрофи – московския провал от XVII век и участието в Първата световна война, разрушило петрова Русия и подарило ни три поколения болшевишка диктатура. Като че ли Путин тук е направил крачка напред в сравнение с Уваров. Уви, интелектуалната недостатъчност и тук му е изиграла лоша шега. Той дори не е забелязал колко е трудно да се отличи любимият му патриотизъм от ненавистния му национализъм. Освен това, още от времената на Катков, т.е. от 60-те години на XIX век, за истински руски патриотинационалистите смятат единствено себе си. Получава се опасно объркване.
Ако Путин не е съгласен с Катков и днешните му последователи, би трябвало да се разграничи от тях, да предложи свое определение на патриотизма, различно от тези, които предлагат националистите. Както го е направил, например, още преди 130 години същият този Соловьов, когато е писал за: „вътрешното противоречие между искането на истинския патриотизъм, който желае Русия да е възможно най-добре, и фалшивите претенции на национализма, който твърди, че тя и така е най-добрата от всички”. Спомнете си поне също толкова омерзителния, както и „антисирашкия” закон лозунг на Дугин : „Русия е всичко, останалите са нищо”.
Ако съдим по това, че Путин не прави никакви такива опити, налага се да заключим, че той и не подозира колко отдавна руската мисъл се бори за разграничаването на тези ключови, но противостоящи едно на друго, явления – светлото, интимното, естественото като дъх чувствона любов към отечеството от суровата хладна идеология, предназначена да „консолидира политиката”. Впрочем, именно такава политика е предлагал Катков, като я наричал патриотизъм.
Та с кого е Путин – със Соловьов или с Катков, чието има е станало нарицателно в този спор? За да бъде пък съвсем ясно, ето и най-точното, струва ми се, определение, предложено от Георги Федотов: „Ненавист към чуждото, нелюбов към своето – това е основният патос на съвременния национализъм”.
Ясно е, че Путин няма представа нито за формулировката на Соловьов, нито за определението на Федотов. И затова се обърква. До такава степен, че всички негови позовавания на „класиците на патриотизма” се отнасят към хора, за които е трудно да се каже патриоти ли са или националисти. Патриот ли е или националист Ломоносов, според чиято известна ода Петър казва на Иван Грозни: „Не е напразен моят и твоят подвиг, нека целият свят се страхува от русите”; Гумильов, който провъзгласява, че „защитата на държавната самостоятелност налага война с агресията на Запада”.
Путин не се позовава на патриарха на съвременните националисти Проханов, въпреки че той също смята себе си за класик на патриотизма, потвърждавайки буквално правотата на Федотов. Ето в съкратен вид една от йеремиадите му: „Америка е смешна, Америка е отвратителна... Войниците й са страхливци. Политиците й са развратници и хулигани. Актьорите й са содомити. Текстовете на литераторите й са заразителни със СПИН”. Разбира се, той говори и за „органичността на патриотизма” като Солженицин и за „духовните опори” като Путин, на патосът – патосът, за който пише Федотов – го издава напълно: в неговите текстове любовта към своето и ненавистта към чуждото въобще не могат да бъдат сравнявани.
Така или иначе, според Проханов, Путин се оказва чист националист. Той ни съобщава с възторг как „Путин засегна дълбинните кодове на руския човек, като, за разлика от предишните си послания, повтаряше многократно: „руски, Русия, руска цивилизация.” И дума не става за Путин като патриот. Като верен ученик на Катков, Проханов не вижда различието между двете понятия.
И в крайна сметка, пред очите ни путинската триада се разпада. Интелектуалната традиция на Русия за него е тъма, патриотизмът му е неразличим от национализма, а като постулира, че в съвременния свят съдбата на страната ще се решава от интелекта, Путин влезе в капана. В този случай той би трябвало веднага да си подаде оставката. Освен ако, в същия този случай, по природната си простота, той не предполага, че креслото в Кремъл го поставя на едно ниво с Чаадаев и Херцен. Или поне с Уваров. Както читателят знае – не го поставя. Както не постави и Александър III. И Николай II.
Новая газета, 1 февруари 2013
още от автора
Александър Янов е руски и американски историк и политолог.


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”