Български  |  English

Испански кризи

 

За по-малко от пет години Испания престана да бъде модел и се превърна в една от тежко болните държави в Европейския съюз. След като наблюдаваха немощно, а по-късно с примирение, стремглавото повишаване на безработицата, от година насам испанците привикнаха с растящата „рискова премия” на техния държавен дълг[1]. Това, че подобен технически термин се превърна в широко известен индикатор, е свидетелство за кризисната атмосфера, която цари в испанското общество. В периода 2004 г. - 2007 г. този индикатор се колебаеше в рамките на своя исторически минимум – между 30 и 40 пункта. Така той отразяваше успешното вписване на Испания в еврозоната поради спазването на Маастрихтските критерии (публичният дълг се понижи от 70% от БВП през 1996 г. на 40% през 2004 г., а дефицитът при държавната администрация, който достигаше до 7% от БВП през 1996 г., отстъпи място на излишък от 2% през 2007 г.). Заедно с това обаче от общественото мнение се криеше поддържането на ниво на инфлация, което бе по-високо от средното в Европа, а по този начин и реалността на почти безплатното финансиране на икономиката благодарение на отрицателните или малко по-високи от 1% лихви. Днес „рисковата премия” надвишава многократно базисните 600 пункта и търпи колебания, които отчитат нервността на пазарите и загубата на доверие към Испания и нейните финансови институции. В края на август 2012 г. вече никой не се съмняваше, че по отношение на страната ще бъде проведена европейска „спасителна операция”, след като през юни същата година се обмисляше един първоначален опит за подпомагане на цялата испанска банкова система посредством европейския механизъм за финансова взаимопомощ.
Стратегията на правителството на Мариано Рахой се състои в това да представя тази интервенция като част от подкрепата към неговата политика, а не като нещо, наложено от европейските партньори.
Това е труден ход: от 2008 г. до 2011 г., като шеф на опозицията, Рахой обясняваше, че (реалната) некомпетентност на Хосе Луис Родригес Сапатеро води Испания към катастрофа, която ще придобие формата на европейска интервенция, подобна на тази в Гърция, Ирландия и Португалия. Политическата промяна през 2011 г. трябваше да предотврати подобно катастрофално развитие. Но година по-късно то настъпи. Рахой договори със своите европейски партньори спасителният финансов план да бъде представен като увенчаване на реформите, които той предприе след идването си на власт. Основата на икономическата политика, осъществявана от испанската изпълнителна власт, бе либерална: реформа на пазара на труда, включваща понижаване на разходите при уволнение[2], опит за намаляване на публичните разходи[3], оздравяване на банковата система, чийто основен елемент бе национализирането на „Банкя” – четвъртата по големина банка в страната, която дотогава бе смятана за банка на Народната партия[4]. Изглежда призракът на външната намеса бе пропъден, тъй като правителството обясни, че става дума за финансова помощ вследствие на започнатите структурни реформи. Страната няма да се окаже в гръцката ситуация, където управляващите от ПАСОК и по-късно тези от коалицията се наложи да предприемат силно непопулярни мерки под натиска на международните експерти; или подобно на Португалия, където социалистическото правителство на Жозе Сократеш падна от власт вследствие на европейската финансова намеса. Идеята за една Испания, зависима от международна финансова помощ, е травма, която напомня за намесата на МВФ в Обединеното кралство през 1976 г. – шок, който подготви тачъристката революция, – но най-вече сякаш поставя под въпрос четиридесетте години испански икономически успехи. Само че за една страна, която превърна присъединяването си към Европа в ключ за своята културна, социална и политическа нормализация, за страна, която се гордееше с приспособяването си към европейските стандарти за рекордно кратък срок, тази злополука в нейната история звучи като жестоко рухване на илюзиите и дори като криза на идентичността. Дали испанците ще бъдат покосени още веднъж от синдрома на провала?
Освен непосредствените притеснения за брутална икономическа криза, многобройни примери за лошо функциониране на страната проявяват себе си и очертават една тревожна конюнктура. Оттук и множественото число в заглавието на тази статия. Икономическата криза разкрива институционални пукнатини, политически динамики и духовни и културни сътресения, които ерозират испанския демократичен модел, водещ началото си от демократичния преход след смъртта на генерал Франко на 20 ноември 1975 г.
 
Мъртъв ли е испанският модел?
С приближаването на изборите през 2004 г. Хосе Мария Аснар, стоящ начело на правителството и лидер на Народната партия, с право можеше да се гордее със собствените си действия и с успехите на своето правителство. Представян от вестник „Монд” като един от образците на европейската либерална десница, Аснар се ползваше и от очарованието, което Испания имаше в Европа през последните петнайсет години. Но нима Фелипе Гонсалес преди него не бе завладял европейските елити, стоейки начело на безпрецедентното глобализиране на страната от 1982 г. до 1996 г.? А преди тях пък Адолфо Суарес беше разпалил въображението на американци и французи. Но над всички тях – фигурата на един млад, смел и интелигентен крал, Хуан Карлос, който работеше за образа на Испания със своята харизма и топла непосредственост.
Икономически растеж и успешна международна интеграция едновременно благодарение на влизането на Испания в Европейската икономическа общност и възприемането на икономическата глобализация, която понесе испанските предприятия към Южна Америка и Европа[5], културен цъфтеж, който приемаше двойната форма на отхвърляне на старомодния консерватизъм от анахроничната епоха на Франко и ентусиазирано-скандално творчество, което изстреля испанските продукции на първите места в световните класации в областта на изобразителното изкуство, киното и литературата: все проявления на „испанското чудо”. Всяко проучване на вестникарските архиви от началото на новото хилядолетие би показало силния ентусиазъм, с който се говореше за Испания. Какъв контраст само в сравнение с онова, което можем да чуем и прочетем от две-три години насам! Испания се превърна в символ на всички прекомерности! Спукването на балона на недвижимите имоти разкри политическата и икономическа безотговорност на нейните елити: правителство, което либерализира пазара и открива пътя за свръхизобилие от възможности; банки, които финансират всички видове проекти и дават ипотечни заеми за 30, 40 и накрая за 50 години! Сред еуфорията от въвеждането на еврото, което освободи значителни ликвидни стойности – фискът (държавната хазна – бел. ред.) бе взел решение да не осъществява надзор нито върху наличните количества испански песети при смяната с еврото, нито върху покупките преди валутната промяна – и доведе страната до отрицателни реални лихвени стойности[6], задлъжняването беше лост за приказен икономически растеж. Но се виждаше само този растеж, а вторичните ефекти и рисковете от задлъжняване бяха пренебрегвани с лека ръка (на първо място от икономистите в големите испански банки). Намаляването на безработицата беше също толкова зрелищно: от 24% от активното население през 1996 г. на 9% през 2007 г. Заедно с това, през този период беше отстранена и една пречка пред икономическата динамика. Исторически погледнато, активното испанско население можеше да се опише с малки цифрови стойности. През 1996 г. то наброяваше едва 13 милиона души, към които се прибавяха 4 милиона безработни, от общо 40 милиона население. През 2007 г. активното население достигна 18 милиона платци на социални осигуровки (и два милиона безработни) от общо 45 милиона население. Изведнъж социалната сигурност започна да „пращи” от здраве: от 2002 г. до 2011 г. тя отчиташе счетоводен излишък и натрупа повече от 80 милиарда евро в ситуация на процъфтяваща държава на благоденствието. Успоредно с това пенсионната реформа, която започна през 1995 г. с пакта от Толедо между политическите партии и синдикатите, бе допълнена от създаването на резервен фонд, който през 2000 г. започна с 600 милиона, а днес разполага с 600 милиарда евро!
Между 1995 г. и 2008 г. Испания можа да поеме повече от 5 милиона чужденци, превръщайки се в едно от най-активните огнища на имиграция (не и без да създаде проблеми на европейските партньори, тъй като влизането в страната бе много лесно, но оттам, благодарение на свободното движение на хора в Шенгенското пространство, имигрантите влизаха и във Франция, Холандия или Германия). Накратко, всички тези макроикономически индикатори сочеха изключителния испански напредък, докато в материален план той се проявяваше в престижни реализации на проекти, които имаха символна стойност: музеят „Гугенхайм” на Франк Гери в Билбао, комплексът за науки и изкуства на Сантяго Калатрава във Валенсия, летищата из цялата страна, четирите бизнес кули в Мадрид (една от които е дело на Норман Фостър), кулата „Агбар” на Жан Нувел в Барселона... Това бе щастливо време за разгръщане на нещо като мания за величие, чието финансиране бе осигурено от редица сериозни хора, нейната законодателна рамка бе дело на социалисти и консерватори, а доволното от себе си общество се радваше на постиженията и най-вече бе сигурно в способността си да преодолява собствените си исторически спънки.
В основите на Испания протичаха още по-дълбоки процеси на развитие. През XIX в. противопоставянето между бедния център и индустриализираните периферии (Каталония, Баската област, Астурия) се превърна в структурна схема на равновесието в страната, върху която се насложиха политически и културни опозиции. По време на франкизма и неговата политика на централизация технократите на desarrolismo[7] обмисляха опит за въвеждане на ново равновесие в полза на Мадрид и Кастилия. Съпроводена от много мощна селска миграция, тази политика постави основите на ново географско разпределение на испанското богатство. В началото на XXI в. Испания се различава структурно от онова, което е през 50-те години на ХХ век; а това, от своя страна, създава нови динамики в политически план. Това проличава ясно в изборните резултати, които от 1977 г. насетне чертаят политическата карта на страната. Андалуската крепост на социалистите изглежда непобедима, докато либерали и консерватори от Народната партия превърнаха Мадрид и Валенсия в свои електорални бастиони. Ако през 80-те години на ХХ век в дясно гласуваха Галисия и бедните региони, то след 2000 г. тъкмо областите от икономическия бум осигуриха победите на консерваторите. В този смисъл, поражението на испанската Работническа социалистическа партия от ноември 2011 г. не е само конюнктурно, а издава и електорална „миграция” поради стесняването на социологическата база на партията.
Интензитетът на настоящата криза представлява нещо напълно ново. Въпреки това, между 1993 г. и 1996 г. остра криза сложи край на епохата на Гонсалес. Безработицата бе обхванала до 24% от активното население, а публичният дефицит (7% от БВП) отдалечаваше перспективата за приемане на единната европейска валута. Външните дисбаланси (8% от БВП) говореха за очевидна немощ на испанската икономика. Всичко това бе изчистено за рекордно време от правителството на Аснар.
Тогава с какво толкова се отличава днешната криза? Единствено европейският и международният контекст ли са в основата? Кризата на южна Европа поднови германските критики срещу „Средиземноморския клуб” от 1995 г. - 2000 г. А нима забравихме за нестабилността на Гърция непосредствено преди одобрението й за включване към единната валута? Още по-сериозното обаче бе, че самата Германия имаше проблеми. А геополитическият и геоикономическият контекст съвсем не вдъхваха доверие. Разбира се, азиатската финансова криза от 1997 г. - 1998 г. изглеждаше далечна и дори екзотична, но китайският възход, който официално бе признат с присъединяването на страната към Световната търговска организация през 2001 г., вече придаваше на глобализацията характера на структурно приплъзване на световните силови пластове. Най-сетне, периодичните трудности, които имаше Япония след 1990 г., демонстрираха на всички рисковете от така наречения „балон” на недвижимите имоти.
На този етап от анализа трябва да бъде изяснен един пункт от съществено значение. Става дума за числата, свързани с испанското задлъжняване. Според последните публикувани данни – и допускайки, че те са верни, понеже при кризата, в която се намираме, става дума и за достоверност на информацията – испанският публичен и частен дълг възлизат на 3143 милиарда евро или 320% от испанския БВП. Публичният дълг съставлява 660 милиарда дълг на държавата, 142 милиарда дългове на автономните области и местните общности и 17 милиарда от страна на Системата за социално осигуряване, т.е. общо 819 милиарда евро (или 85% от БВП). Дълговете на домакинствата се увеличиха от 540 милиарда през 2004 г. на 862 милиарда евро през 2012 г. Това бе тревожен знак за нарастваща неплатежоспособност на испанските домакинства: размерът на непогасените дългове към банките скочи от 0.72% през 2006 г. на 9.42% през юли 2012 г. (което е исторически рекорд[8]). Най-сетне, дългът на предприятията се покачи от 262 на 1426 милиарда. Тук разполагаме със сумата на всички преразходи и за да се получи това невероятно натрупване на дългове, несъмнено е виновна и непредпазливостта на банките.
Европейският спасителен план за испанските банки (според който през юни 2012 г. бяха предвидени 100 милиарда) бе необходим, за да се помогне на банковата система, която вече нямаше фактически никакъв достъп до междубанковия пазар. Но без съмнение ще бъде нужен и още един план, който да помогне на страната да преодолее проблемите с ликвидността. Тези два момента като че ли демонстрират провала на испанския модел[9]. Но, освен това, те отекват и по специфичен начин в тази страна, където преодоляването на провала е начин да се потисне един тежък исторически синдром.
 
Историческото значение на настоящата криза
През 1996 г. френският социален историк Жозеф Перес завършва своята монументална „История на Испания”, посочвайки, че баският тероризъм е най-значимото предизвикателство, с което испанците трябва да се справят. Понастоящем ЕТА обяви окончателно прекратяване на своите действия (през октомври 2011 г.) и за щастие изглежда, че призракът на тероризма остава в историята, където фигурира като чудовищна аномалия. Последната жертва на ЕТА бе френски полицай, убит във френския департамент Ланд през 2010 г. Терористичната групировка – чиято престъпна дейност води началото си от 1968 г., а през 1973 г. ликвидира стоящия начело на правителството адмирал Кареро Бланко – дълго време бе възприемана като елемент от антифранкистката съпротива. Но след завръщането на демокрацията, ЕТА продължи да убива и то с още по-голяма честота. За това можем да съдим от следните числа: 44 убийства между 1968 г. и 1975 г., 93 между 1976 г. и приемането на конституцията през декември 1978 г., 235 между 1979 г. и 1982 г., 380 по време на социалистическото управление на Фелипе Гонсалес (1982-1996) и 70 при правителствата на Народната партия на Хосе Мария Аснар (1996-2004). Съчетавайки целенасочени атентати срещу военни, цивилна охрана, социалистически и консервативни народни представители от Баската област и от цяла Испания, с акции, ненасочени към конкретна мишена, довели до 23 жертви при атентат в супермаркет в Барселона на 19 юни 1987 г. и 11 убити (сред които 6 деца) през декември 1987 г. в Сарагоса, тероризмът на ЕТА хвърли немалко печална сянка върху тези години на напредък в Испания. Но устойчивостта на обществата е толкова голяма, че оловната мантия на тероризма се изличава от всекидневния живот и от колективната памет. Споменът за жестокото присъствие на най-противния фанатизъм в сърцето на една млада демокрация, която показа в борбата си срещу тероризма силно желание да се превърне в истинска правова държава, няма да накара никого да съжалява за направените стъпки. Тези бележки целят единствено да покажат бързото развитие на темите в политическия и социален дебат в Испания. Ако само преди петнайсет години трудно можехме да си представим измъкване от безпътицата на баския тероризъм, то днес си даваме сметка до каква степен снемането на това бреме представлява исторически обрат. Сега този обрат трудно може да се види заради повсеместната икономическа криза и истинският колективен успех на испанците не привлича достатъчно тяхното внимание. Само че нищо не показва, че политическото решение на „баския проблем” – доста двусмислен израз, тъй като е употребяван от онези, които отхвърлят днешната испанско-баска конструкция – ще даде задоволителен резултат. „Сеизмични” реакции предизвиква юридическият въпрос, свързан със задържаните терористи, които настояват за разширяване срещу загърбената въоръжена борба. Като цяло непопулярното, но поддържано от баските националисти искане за амнистия или искането за ефективно прилагане на наказанията, са теми, които болезнено разделят палачи и жертви в един сблъсък, който няма единствено и само символни измерения. Баските избори от 21 октомври 2012 г. начеват нов епизод в него, който трябва внимателно да се наблюдава.
Въпреки това, снемането на това бреме освобождава хоризонта на испанския политически живот. Терористичната аномалия постепенно се отдалечава. Една червена нишка от кръв и терор, която представляваше съвършената приемственост между франкизма и демокрацията, започва постепенно да избледнява. Няма съмнение, че с това завършва един исторически цикъл. Винаги е рисковано да си играем на прогнози, най-вече ако претендираме да сме историци, които наблюдават миналото. Въпреки това, силното ми убеждение е, че има ясни знаци за епохална промяна, която Испания преживява и която бива ускорена от кризата.
През ноември 2012 г. крал Хуан Карлос отбеляза 37 години начело на Испания. Неговото царуване надмина по продължителност диктатурата на Франко (април 1939 г. – ноември 1975 г.). И през всичките тези години Хуан Карлос винаги има известност - осмиван от антифранкистката опозиция (Сантяго Карильо го нарича „Хуанито Краткия”, а през 1975 г. Франсоа Митеран защитаваше тезата, че този „реставриран бурбон” бързо ще падне от власт), привържениците на Франко често го пренебрегват, а самият той е засегнат от интригите на баща си - графа на Барселона, който претендира (легитимно от династическа гледна точка) за короната, след това за кратко Хуан Карлос се радва на ласкавото международно обществено мнение (за което помогна американската преса след 1976 г.) и най-накрая бе признат поради решителните си действия в нощта на 23 февруари 1981 г., когато осуети опит за военен преврат. Наследникът на Франко успя да превърне короната в конституционна реалност, която дори му даде статута на пазител на конституцията от ръцете на размирните военни. Реставрацията на монархията бе демократично конституционно полагане на короната. Този договорен с всички политически сили компромис постави основите на испанската демокрация.
С времето споменът за компромиса избледня. Индивидуалните действия и поведение, които първоначално представляваха изключителна тайна, изведнъж станаха публични. През април 2012 г. личен инцидент по време на сафари за слонове разкри на широката публика нещо, за което само се шушукаше в близки кръгове. Кралското семейство бе на ръба да се разпадне. Във видеоклип, разпространен от електронното издание на всекидневника Ел Паис, радиоводещият Иняки Габилондо притискаше краля „да абдикира или да се разведе”. Четири месеца по-рано проучване, направено от Центъра за социологически изследвания, показа спад в популярността на монархията, която за първи път от 1977 г. бе под 50%.
Причините затова са много, като на първо място стоят проблемите с правосъдието на кралския зет Иняки Урдангарин, съпруг на инфантата Кристина. Разследван за „източване на публични фондове” и „злоупотреба с обществени блага”, дукът на Палма де Майорка е заподозрян, че е участвал в корупционна мрежа на Балеарските острови, организирана около тамошния президент Хауме Матас, който ограбвал архипелага. Наскоро Матас бе осъден на шест години затвор. Иняки Урдангарин също е изправен пред риска от подобна присъда (тъй като с помощта на фалшиви фактури се смята, че е източил близо 16 милиона евро). Аферата „Урдангарин” дълбоко засегна испанците. Тя е повече от шокираща. Освен това, как човек да не си помисли, че кралят е бил в течение на действията на своя зет?
Съзнавайки сериозността на тази стъпка встрани и, без съмнение, загрижен за пакта на мълчание по отношение личните финанси на кралското семейство, Хуан Карлос избра твърдата ръка и изключи своя зет от официалния си кръг. Престолонаследникът Фелипе подкрепяше стратегията на краля, според когото един развод преди самата присъда срещу дука на Палма де Майорка би бил идеалното решение за ограничаване на скандала. Кралицата, от своя страна, изглежда беше против това, също както и основната заинтересована страна, инфантата Кристина. Нека читателят не бърка в преценката си: тук не се занимаваме със светска хроника, а се намираме в сърцето на друга политическа криза, която засяга самата монархическа институция. Само че, за разлика от английската монархия, която съумя да лавира след смъртта на Лейди Даяна и да си възвърне доверието и популярността, манифестирани наскоро по време на честванията по случай диамантения юбилей на кралица Елизабет II, испанската монархия не разполага нито със същата историческа вкорененост, нито с подобно силно символно въздействие. Нещо повече, тази семейна, съдебна и политическа криза се случва след едно десетгодишно оспорване на придобивките от демократичния преход.
От средата на 90-те години, в началото тайно, но впоследствие по доста медиен начин, се разгръща една критика срещу прехода, според която той представлява „пакт на забравата”, благодарение на което франкистите като цяло са се задържали на власт. И привържениците на тази теза говорят за тежестта на Църквата в испанския обществен живот (тежест, призната в конституцията, която, въпреки своя светски характер, изрично подчертава присъствието на католическата църква в обществото), за липсата на прочистване на администрацията след 1975 г. или най-общо - за оцеляването на една франкистка социологическа реалност. През лятото на 2012 г. можахме да прочетем на страниците на Ел Паис излязлата из под перото на Мануел Висент теза, че „ако параклисът, в който Франко бе погребан, все още се издигаше, той щеше винаги да бъде пълен с хора”! Тук в действителност въпросът е за гражданската война и за паметта за нея. Активисти решиха да се заемат със защитата и изтъкването на една „историческа памет”, която е представяна като контра-разказ за демократичния преход. Така през 2000 г. се появи „Асоциацията за възстановяване на историческата памет”. Нейната цел е издирване на жертвите от гражданската война. По-конкретно става дума за локализиране на масовите гробове от времето на франкистката репресия, за да бъдат идентифицирани жертвите, които впоследствие да бъдат погребани достойно и по този начин да излязат от забравата. Никой не може да оспори легитимността на тази акция. Но заедно с това не може да се пренебрегне и политическата мотивация на активистите, според които „бащите на Конституцията (от 1978 г.) са забравили (нашите) баби и дядовци”. По този начин, изпод поредната серия отзвуци от гражданската война се очертава едно оспорване на самите основи на испанската демократична конструкция след 1978 г.
Законът, гласуван при правителството на Сапатеро през 2007 г., разшири юридическата рамка, позволяваща на семейства на изчезнали през онези години да издирват телата им и дори предвижда финансова помощ за тази дълга и деликатна работа. Въпреки това, той отказва ревизирането и анулирането на съдебни процеси от франкисткия период. Тази точка провокира разделение между социалистите, от една страна, и комунистите и националистите, от друга, като последните се борят за юридическо реабилитиране на жертвите на франкистките репресии. Законът даде силен тласък на издирването на масови гробове и дори позволи на съдия Балтасар Гарсон да започне предварително разследване срещу Франко за геноцид. В юридически план аферата бързо утихна, но преди това за малко не придоби смехотворни измерения, след като съдията поиска смъртния акт на Франко, за да удостовери, че той действително е мъртъв! Продължава да стои въпросът за употребата на термина „геноцид”, който получи юридическо, но не и политическо решение.
 
Краят на един цикъл
И така, в настоящия момент в испанската конюнктура се преплитат множество движения, навеждащи на мисълта за края на един цикъл. Бих го определил като цикъла на испанските „Трийсет славни години”, през които за целите на материалната и духовна трансформация на страната бяха обединени икономически растеж, европейска интеграция, консолидиране на демокрацията и усвояване на либералните ценности. Но дали си даваме достатъчно ясно сметка какво означава революционната мощ на този цикъл като преход от общество на недостига към общество на излишъка? И не забравяме ли, че за по-малко от едно поколение животът на жените бе тотално променен? „Трийсетте славни” създадоха условия за оптимизъм, който направи от историята на Испания една success story. Нейни бляскави потвърждения бяха Олимпийските игри в Барселона през 1992 г., културният кипеж на Movida през 90-те години на миналия век и първото десетилетие на новия, възходът на испанските спортисти в световен план, преобразуването на бившите испански монополисти като Telefonica и Repsol в глобални предприятия, успехите на големи финансови формирования като банките Santander и BBVA, а съвсем наскоро и на текстилния концерн Inditex.
Настоящата финансова и икономическа криза руши основите на този успех, а по-лошото е, че тя сякаш изтрива контурите на скорошната история на страната до формата на колективен мираж. И ако има нещо още по-драматично от това, то е, че кризата затваря перспективите към бъдещето и отново провокира „синдрома на провала”, който съпътства, ако не историята на Испания, то със сигурност начините, по които испанците я виждат[10]. През април 2012 г. Енрик Хулиана, хроникьор в големия либерален каталунски вестник Ла Вангуардия, публикува статия под заглавието „Повече от перфектна буря”, в която изброяваше проявленията на кризата и анализираше механизма на завъртване на порочния кръг, в който Испания попада от 1898 г. насетне. Фактът, че позоваването на колониалната катастрофа в зората на ХХ в. и предизвикалата я близо трийсетгодишна криза се появяват отново в обществения дебат, показва ясно колко критичен е днешният момент и ни предупреждава за социалната, политическа и културна несигурност, завладели не само нашата иберийска съседка, а може би и други големи европейски народи. Прочитът на настоящата криза не може да се сведе до колебанията в рисковата премия и в други финансови индикатори. Тези сигнали за опасност са легитимни сред финансовите и икономическите среди, но не трябва да скриват от погледа ни разрушителното действие на една социална и политическа криза. Бъдещето на всеки от нашите европейски народи зависи от отчитането на параметрите на късия и на принудите в дългия исторически цикъл. Уви, това, което ни показва днес Испания, провокира в нас тревожен песимизъм.
 Commentaire, №140, hiver 2012-2013
 Превод от френски Момчил Христов


[1]Нека припомним, че „рисковата премия” представлява разликата между лихвите по испанския и по германския публичен дълг на вторичния дългов пазар.
[2]Обезщетение за 20 дни от една работна година, вместо предишните 40; гъвкавост на процедурите по наемане на работа и по уволняване; ограничаване правата на синдикалните представители.
[3]Гласуваният през март Бюджет - 2012 предвиждаше 15 милиарда инвестиционни разходи, но нарастването на цената на дълга сложи край на този спорен опит. За една година плащането на лихвите по дълга нарасна до 28 милиарда евро.
[4]Появила се след сливането на Каха Мадрид с други регионални спестовни каси, „Банкя” бе управлявана от Родриго Рато, бивш финансов министър от правителството на Хосе Мария Аснар (1996-2004) и бивш генерален директор на МВФ (2004-2007). Той бе отстранен от борда на директорите на „Банкя” от самия Мариано Рахой през юни 2012 г.
[5]През 2000 г. Испания е най-големият чуждестранен пряк инвеститор в Латинска Америка, изпреварвайки Съединените щати!
[6]Инфлацията в Испания си оставаше около 4%, а лихвеният процент на Европейската централна банка беше 3%.
[7]Което можем да преведем като „развитие”. Алюзията е към управляващите, които след 1958 г. си поставят за цел икономическото модернизиране на страната и загърбване на автархичната политика, водена от Франко от 1939 г. нататък.
[8]Предишният рекорд - 8.93 %, датира от 1993 г.
[9]Поради липса на място няма да анализираме другото крило на испанския модел – териториалният въпрос и отношенията държава – автономни области.
[10]Bernhard Schmidt, El Problema espanol de Quevedo a Manuel Azana, Madrid, 1976.
 
още от автора
Беноа Пелистранди (1966) е френски историк, специалист по Испания. През 2008 г. е избран за президент на Асоциацията на приятелите на Casa de Velazquez (френски културен център в Мадрид, който има за цел изучаване и популяризиране на испанската и испаноамериканската култура).


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”