Свой свят сънят си има
„Парижката Света Богородица” от Виктор Юго. Драматизация Димитър Стоянович. Сценична версия, режисура и музикална картина Лилия Абаджиева. Сценография Васил Абаджиев. Участват Антон Григоров, Пламен Манасиев, Йорданка Любенова, Калин Врачански, Мартин Гяуров, Майя Остоич, Михаил Милчев, Николай Антонов, Николай Върбанов, Николай Димитров, Росен Белов, Симона Халачева, Юлиян Малинов, Юлиян Рачков, студенти от ТК „Любен Гройс”. Театър „София”. Премиера 24.01.2013.
Конфликтът между съня и действителността, любимият конфликт на Романтизма, определя принципа, по който е организиран спектакълът на Лилия Абаджиева „Парижката Света Богородица”. Пространствената организация го въплъщава визуално. Реалността на революцията и равнодушието на тълпите към идеите са противопоставени на реалността на съня, на копнежа за любов и доброта на отделната личност: Улицата срещу Храма.
Спектакълът разказва историята за силата на невъзможната любов и щедростта на доброто сърце. „Сънят на чувствата е по-реален от реалността на разума”, казва представлението на своя зрител чрез най-трайно фасциниращата история на Романтизма.
Васил Абаджиев е създал отново въртяща се конструкция, този път със силует и розети за катедрала, която тук функционира като пееща механична играчка или карусел на панаир, тоест, внушава вечната повторяемост на тази „сънна” история. Осветлението и музикалната картина допълват работата по създаването на реалността на съня. Към това режисьорката включва в началото, натрапчиво пак като в сън, стиха „свой свят сънят си има – царство на реалност странна” - откъс от малко известната творба на Байрон „Сънят” (1816).
Това, което се случва в реалността на съня, е любовната история. А тя е затворена, както се полага на истинска мелодрама, в триъгълника между двама влюбени и един злодей. Между циганката Есмералда, капитан Феб дьо Шатопер и архидякон Фроло. Героите са облечени като в костюмен филм. Тя (Симона Халачева) е предана на капитана (Мартин Гяуров), той е вятърничав и непостоянен, а архидяконът Фроло (Пламен Манасиев) е откровен злодей, който актьорът изобразява, раздвоен между любовта си към Есмералда и отмъщението заради невъзможността да я има. В тази еднозначна линия на изображение на героите е трудно да се говори за създаването на каквито и да е сложни или богати образи. Отделните монолози на Фроло или Есмералда в ключови за сюжета сцени, колкото и пламенно да са изпълнени от актьорите, не могат да компенсират отсъствието на противоречиви в развитието си образи. А тъкмо затвореният, конфликтен и богат свят на човешките взаимоотношения и преживявания е силата на тези образи, тъкмо той е голямото предизвикателство към актьорите в театъра, които трябва да пресъздадат дълбочината на човешките чувства и сложните характери. Същото важи и за образа на Квазимодо. Трогателният разговор с Есмералда в катедралата, когато той й обяснява, че капката вода, която му е дала, е спечелила завинаги сърцето му, е изпълнен от Калин Врачански с искрен патос, но очертава еднозначно като във филм на Дисни образа на добрия грозник.
Пламенно изпълнените монолози не могат да заменят в театъра богатството и сложността на цялостно композирания и въплътен от актьора образ. С други думи, за да разкаже историята на невъзможната любов и силата на доброто сърце, в представлението се разчита най-вече на визуално-пластичната пространствена организация, музикалната картина и динамиката на масовите сцени, сред които проблясват ефектно отделни трогателни диалози.
В най-добрите спектакли на Лилия Абаджиева обикновено страстта, невъзможната реализация на любовното чувство биваше дълбоко затулена зад механиката на изказа му в модерния свят. Винаги в тях е имало една дълбоко приглушена в пародията и в играта на иронията, във визуалната експресия и квази-поп-естетиката им сантименталност. Тук тя е извадена най-откровено наяве, събрана е просто в посланието за любов и доброта. Както се казва в приказката „Студеното сърце” на друг велик романтик Вилхем Хауф: „Трябваше да си пожелаеш добро сърце, въглищарю Петер”.
Много странен е този неосантиментализъм в театъра ни през XXI век. Но след като в България театърът вече се наложи като откровено забавление и терапия срещу дискомфорта на всекидневието, романтичното бягство в света на чувствата, типично повече за киното от холивудски тип, отколкото за съвременния театър, е най-вероятно спонтанна и естествена реакция срещу примитивността и бруталността в отношенията в българското общество.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
