Градът и мотаенето
Чавдар Ценов. Кучета под индиго. София: Рива, 2012. Цена: 14 лв.
... През повечето време Томи просто се мотае: по улиците, из кафенетата, в спомените си. Можем да го видим като характерен представител на определен градски тип, който действително има разпространение сред младите хора в България; а можем и да го четем като продължител на литературна традиция с присъствие в българската градска проза, например тази от края на 80-те: традиция, която помни знаковата фигура на фланьора, но има и своя конкретен социален контекст.
Градът и мотаенето: това са сякаш двете централни теми на „Кучета под индиго“, първата от книгите на Чавдар Ценов, която експлицитно е наречена роман. Маршрутите на Томи из София са проследени с топографска прецизност, но тя само подчертава хаотичните им траектории: оттук и усещането за някаква объркана пространствена неадекватност, което много често в изграждането на фикционално пространство се внушава именно по този начин. Томи броди из столицата сякаш по същия начин, по който скитат и така характерните за града улични кучета: уж с някаква делова задача, с ясно съзнание къде отива, но всъщност случайно и безцелно. И пак така случайно водеща нишка на дните му в хода на романа се оказва търсенето на едно избягало куче, което дори не е негово.
Подобни хаотични посоки следват и спомените на героя: деветдесетарските купони, преминаващите като сенки фигури на срещнати и недозабравени хора, откъслечните впечатления от изчезналия навремето баща. За Томи нито миналото изгражда строен разказ, в който може да се идентифицира, нито бъдещето се очертава като някакви предвидими възможности. В този смисъл съвсем не е случайно, че романът започва с описанието на унилата клиентела пред „кабинета“, който предприемчива врачка е отворила на етажа на Томи. Това са хора, обзети от суеверие и тръпнещи от страх пред напълно неоформеното си бъдеще; на тази опашка би могъл да се нареди и презиращият ги Томи, ако не беше твърде интелигентен. Върволицата от смачкани хорица пред кабинета на врачката символно рамкира сюжета и фигурата на протагониста. Още една подобна рамка идва от песничките, които пее малката съседка на Томи: за всеки ден от седмицата си има куплет, който определя какво ще се прави в него. Този шеговит график почти се превръща в някаква опора, за която може да се хване младият скептик в своето свободно падане – също като търсенето на избягалото куче.
С две думи, „Кучета под индиго“ е роман, който си поставя задачата да опише едно празно всекидневие. Изпълнението на тази задача би могло да отиде към висок модернистичен експеримент, а би могло да залитне и към неловко струпване на битови подробности. За съжаление, „Кучета под индиго“ често нагазва във второто; и сюжетът, който в началото тръгва обещаващо, постепенно се забавя сред нахвърляни случки, които не допринасят с нещо съществено за развитието му. Томи не успява да издържи на плещите си цял роман; и тук е мястото да се отбележи, че Чавдар Ценов познаваме преди всичко като разказвач, че силата му е все в неща, характерни за късия разказ – стегнатия рисунък, точно намерените моменти, усета за гротеска, леките бодвания на абсурдния хумор. Тези достойнства ги има и в „Кучета под индиго“. И тъкмо на тях се дължат успешните пластове на романа, какъвто несъмнено е, например, физиономичното присъствие на София в текста. Къде другаде, освен в София, би могъл да се чуе разговорът, започнал с „Какво ми зяеш, бе“, изречено от таксиметров шофьор, преминал в настояванията на Томи да не му се говори на „ти“ и завършил с компромисното заявление: „Не ви отива, не ви отива така да зяете“? Оставам си обаче на мнение, че разказите на Чавдар Ценов превъзхождат първия му роман и бих очаквал завръщането му към този жанр.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
