Златен ритон 2012
Дишане по инерция
ХIX Фестивал на българското документално и анимационно кино “Златен ритон” се проведе от 2 до 8 декември 2012 в Новотел „Пловдив”. Негов основен организатор е ИА Национален филмов център със съдействието на Министерството на културата, Община Пловдив и БНТ.
В конкурсната програма се състезаваха 38 документални и 23 анимационни филма (зала „Пловдив 1”). От тях 15 бяха дебюти (според справката на НФЦ). В Информационната програма бяха показани 29 заглавия. По статут филмите, произведени със съдействието на НФЦ, влизат по право в конкурса (в крачка от него бяха извадени копродукциите „За душата и други дребни неща” на поляка Корнел Миглус с български продуцент Христо Бакалски и „Балканска мелодия” на швейцареца Щефан Швитерт с български продуценти Агитпроп-Мартичка Божилова и БНТ). Останалите бяха избрани от селекционна комисия в състав: Олга Маркова, Надежда Маринчевска и Димитър Кабаиванов. С изключение на 3, произведени от БНТ и появили се в последния момент: „Боговете на Пловдив” на Златин Бояджиев, „Булевардът” на Росен Елезов и „Изповед” на Крум Филипов.
На „Златен ритон” 2012 имаше 7 новости: част от конкурсните филми вървяха безплатно в кино „Лъки синема” и пловдивската публика им обърна внимание след дългогодишно загърбване (от 1989, когато прожекциите вървяха в кино „Балкан”); по идея на проф. Александър Янакиев студенти от НАТФИЗ издаваха всекидневния бюлетин ФеСтник; Специалната награда за документален филм получи проект, финансиран само от Media (на равнище развитие на сценарий); анимацията се показа респектиращо енергийна, пъстра и обилна; по настояване на журито се учредиха 3 нови отличия: за драматургия и визуално решение в документалното кино и Специална награда за анимация; в журито имаше психиатър (изключително попадение!).
По същия начин може да се окачестви и откриването с репресирания „Коми, хората” (1985) на Петър Попзлатев – структуриран като мозайка на българската безизходица по времето на „зрелия социализъм” и заснет в цветисто черно-бяло от Емил Христов, 27 години по-късно той се оказва не само лаконичен и вълнуващ, а и парадоксално актуален филм. Класата му витаеше над конкурсните прожекции в зала „Пловдив 1”.
„Златен ритон” ни заля с кино. A priori потривах ръце, че доста филми съм видяла, а и коментирала в „Култура”, но програмата наложи каторжно гледане – някои за трети път. Повечето документални бяха по-дълги от търпимото – до изгубване в обилието от архиви, говорещи глави, задкадрови текстове, възстановки или просто липса на концепция и изведена теза... Но пък имаше такива, заради които искаш часовникът да спре. Не бяха много.
Открай време тревожно-рефлективно към социалните и екзистенциални измерения на живеенето, и сега документалното ни кино представи различни визии върху случващото се у нас (и не само) в опитите да се обгледат урбанистичните, манталитетни и лични промени в контекста на пропиления преход, съизмерването на българския дух със световните измерения на успеха (през портрета), отваряне на непознати страници от историята и проектирането им в днешен контекст... Както и на миналия „Златен ритон”, доста от важните документалните филми пробиват с внушение за изчезващия житейски смисъл. Но видяхме и окуражителни бликове насред всеобщия разпад.
Майстори и новаци грабват проблеми от всекидневието в София или малкия град и ги експонират по скалата наблюдение - концептуализиране на ситуацията - reality. Понякога филмите са изцяло впити в днешното състояние на обществото, а то, играейки ролята на активен фон за задух, стимулира усещането за грохналост. Днешното българско самосъзнание, политическите спекулации и катастрофичният хаос на прехода бе една от тенденциите, изведени на фестивала през разни герои, степени на наблюдателност и възможности за изваждане на есенция през оригинална кинематографичност.
Доскоро смятах, че креативната тенденция в българското документално кино, зачената от “Орфей и говедата” на Здравко Драгнев на “Златен ритон” 1998, би могла да бъде терапевтична или поне полезна в ситуацията на всеобща унилост. Откривах упования в разни филми, но това издание на „Златен ритон” ме опроверга – българите са отчаяни и оцеляването е вече хронично разочарование. С малки изключения, те просто дишат по инерция.
В „Преходни истории” Елдора Трайкова, заедно с неизменните си съмишленици Асен Владимиров и Емил Христов, диагностицира Прехода през софийски „гаражен” фризьорски салон като изповедалня. Филмът е построен на новелен принцип. В 5 истории и епилог („Вики”) редови хора изплискват пред кварталната фризьорка, едновремешен кадър на БАН, своите екзалтации и провали, чиито контрапункт са митингови хроники. Само двама сред тях са що-годе успели: балетист, заминал за Германия, и музикант, преквалифицирал се в производител на ковчези. Единственият, артикулирал неслучването на прехода, е пенсионирано ченге от ДС с вид на просветител (завършил е българска филология). Смъртта се премята от уста на уста и всички, с изключение на балетиста, се чувстват излъгани и ограбени, без да са спрели да се бъхтят. Но и не се вайкат. Дори унинието е сведено до рутинност - като боядисване на косата или подстригване. Единственият порив за различност е на малката Вики, която три пъти бяга от салона, а на финала е на стола с подкастрени бретонче и воля. За първи път филм на Елдора Трайкова не ме разплака.
И, ако това е търсено, не бих могла да кажа същото за дългоочаквания „Последната линейка на София” на Илиян Метев (виж тук).
Филмът, който най-оголено артикулира разпада и предизвика най-яростни спорове, бе „Който тръгнал е сам” на Ралица Димитрова. Той е продължение на „Игра на топчета” (2000), чийто сценарий също са написали заедно с Мария Ландова, и разказва какво се е случило с обявеното за гениално художниче Джеймс Илиев, след като родителите му са избрали да го възпитават у дома, а баща му е престанал да рисува. Ами случило се е това, че симпатичното философче с дълги коси и очилца днес е хърбав, фрустриран 19-годишен младеж, който има вече издадена книга, но, вместо да рисува, позира на художници. Джеймс обитава претъпкан и гнусен сутерен с родителите си, сестричката си Мерилин (също не посещава училище) и куче тип бултериер. За да изкарат пари за „цигари, хляб и други важни неща”, по израза на майката, тя е имала две сурогатни бременности, бащата е продавал спермата си, сега боядисва апартамент на приятел... Смрадта в сутерена под наем е нечовешка. Спят в едно легло, откъдето гледат плазма. Рафтовете са гъчкани от книги и албуми, виждаме и два компютъра... Странни хипари, доминирани от бащата, чиято философия „ние не сме различни, ние сме истински” авторитарно налага тотално капсулиране. Превръща семейния lifestyle в своеобразна религия. Не му стига това, но се изживява и като евреин, а за капак виждаме избродирания от майката огромен гоблен на Хитлер... Всъщност, въпреки че авторите внимателно наблюдават четиримата, а и са имплантирани кадри от предишния филм, тук фокусът е бащата – зловещ нарцис-комплексар-тиранин-социопат. Непрестанно говори за любов и духовност, а на практика е опропастил животите на децата си и особено на Мерилин. Истински Армагедон. „Който тръгнал е сам” (по Киплинг) поставя същностни проблеми за избора и семейството, за социалното живеене и алтернативите... Най-ценното качество на филма е търпеливото фиксиране, заснето в рембрандовска стилистика от Пламен Герасимов – през оскъдната светлина сутеренът изглежда ту като библейска пещера, ту като Ноев ковчег. Ужасяващ филм с неразрешим казус.
Тягостно е внушението за пропиляност и в „Булеварден роман” на Галина Георгиева и Благовест Николов. Този дебют преплита в стил синема верите два фотографски/житейски ракурса: „партерния” на художничката Евгения Христова от инвалидната й количка и „високия” на крачещия уверено млад радиоводещ Илиан Ружин. Интересно е да следиш маршрутите им, възгледите и попътните срещи, но филмът е неорганизиран и бъбрив. „Кой е този град?” на Мария Аверина по сценарий на Александър Мануилов се опитва да обеме импресионистично фасади и визии за София, но колажната му задъханост стои по-скоро декоративно. Той, обаче, е пълнокръвен в контекста на рядко срещания у нас „наведен” документален филм – „Булевардът” по сценарий на Екатерина Генова (и с нея в кадър). Уж фокусиран върху ремонта на бул. „Цар Освободител” и злополуките около паметника на Радой Ралин, филмът е лишен от концепция, ако изключим величаенето на софийския кмет Йорданка Фандъкова. Тя наистина върши работа, но едва ли се нуждае от подобна декларативна апологетика. В „Някой като теб...” известният моден фотограф Темелко Темелков се пробва в киното, финансирайки сам оптимистичен поглед върху софийското живеене и реализацията на младите в България. Филмът се състои от пет 6-минутни lifestyle-миниатюри, качени в youtube. Добре е да се видят и щастливи хора тук, но би било полезно авторът да се оттласне още повече от познатата му зона на модната индустрия. Затова пък две серии от поредицата на БНТ „Малки истории” („Спас” и „Милка Хазарос”) на Николай Василев ни среща с възрастни герои и тяхната неизтребима виталност въпреки обстоятелствата. И в близо 14 минути успява да пресъздаде колорита на обектите си чрез сочно представяне на герои и среда.
Два документални дебюта бяха свързани с футбола и българския принос в неговата митология: „Манчестър Юнайтед от Свищов” на Стефан Вълдобрев и „Стоичков” на Борислав Колев. Знам ги като проекти. И тъй като за втория съм писала неведнъж (вж. „Култура”, бр. 11, 41 от 2012), ще се спра на първия. От медийната пикантерия „фен до смяна на името си” и борбения ленивец Марин Здравков Левиджов, Стефан Вълдобрев е изградил плътен образ на провинциалната разруха на брега на Дунава, където корабите отминават по-бързо от дните, но все пак се случват и чудеса. А след срещата с Бербатов на Old Trafford, докато рине сгур в Свищов, героят заключава, че професията му е „фен”. Светъл филм.
Фестивалният контекст понякога би могъл да промени позицията към даден филм. В този смисъл, „Вляво от пътя Лондон-Калкута” на Михаил Мелтев (сценарист Влади Киров, оператор Емил Пенев, вж. „Култура”, бр. 21 от 2012) сега, въпреки тематичните си разклонения, изглежда по-хомогенен и смислен. А може и да затвърди критическата позиция, както се случи с „Дългият сън на крокодила” на Панчо Цанков (вж. бр. 19 от 2011), „Горяни” на Атанас Киряков (вж. „Култура”, бр. 33 от 2011), „Човека и народа” на Светослав Овчаров (вж. бр. 17 от 2012), „Момчето, което беше цар” (вж. бр. 10 и 23 от 2012), „Татко снима мръсни филм” на Йордан Тодоров (вж. бр. 24 от 2012), „Загадката „Веда Словена” на Анри Кулев (вж. бр. 25 от 2012), „Правилата на ергенския живот” на Тонислав Христов (вж. бр. 34 от 2012). Или „Град на мечти” на Светослав Драганов – повторното му гледане потвърди разочарованието. Бляскавата идея да се сблъскат ентусиазмът на комунистическото строителство на Димитровград с днешните социални и лични нагласи е екранизирана като хаотично разминаване на случки и гледни точки.
С триста зора все пак успяхме да видим „Заличаване” на Малина Петрова, посветен на изключително важна тема за държавното безхаберие към обетоняването на българското Черноморие и в частност – Силистар. Тази тема е кауза на автора и беше представена темпераментно и атрактивно в проекта „Сюнлистарео”. Готовият филм е не само с променено заглавие, а и съдържание, и форма. Две изключително важни интервюта за концесиите, дюните и природата изобщо и разкошни ландшафтни панорами, заснети от Георги Николов, са допълнени с дълъг откъс от американски филм за разлива в Мексиканския залив и безвкусно представено местно празненство с икони, нестинари и пластмасови бутилки. Безобразен филм, пропиляна идея.
От филмите, приближаващи историята към днешния ден, ми бе интересен „Случайни гости от случаен влак” на Антоний Дончев, който разказва за белоемигрантските заселници у нас - от неочаквана гледна точка, с богат архивен материал и живо присъствие на потомците. И той, обаче, е разводнен.
„Момчето, което беше цар” на Андрей Паунов се оказа решително най-органичният и оригинален документален филм, който надскача конкретното занимание с царя-премиер, пристрастието към него и разочарованията. Превръща се в свободна и артистично-присмехулна дисекция на българския манталитет и преход. И е лидер в тенденцията на разкрепостеност в поетика и перспектива, демонстрирана на този „Златен ритон” от млади автори, завършили в чужбина.
Анимационните филми бяха разпределени в два панела. Видим е не само паралелизмът в работата на ветерани и младоци, а и подемът в това така трудоемко творчество, пак рехаво подкрепено от държавата. Теми, рисунък, техники, герои, ритъм, настроение се сменяха с бясна скорост – ха си затворил очи, ха си изтървал филма. Станахме свидетели на прецеденти: миниатюрата „Пилета” на Сотир Гелев е 3D римейк на „Пилето” (1982), а меланхоличният „Последна есен” на София Илиева е първият български опит в пясъчната анимация. Той е посветен на бащата на авторката, а „Баща” на Иван Богданов се оказа най-мащабният, фройдистки и рекапитулационен филм в програмата. Решен е като черно-бяло-син (с жълто хвърчило) аскетичен и изискан наивистичен въображаем диалог (на английски език) между дете и баща (представен като вълк с гласа на Хари Аничкин), базиран върху 5 документални истории, издирени от Диана Иванова, изградени от петима режисьори, а субективизмът на травматичните отношения и стилове е обединен от Иван Богданов и отчетливата музика на Петър Дундаков. Последният е връзката с възхитително живописния, камерен, поетичен и многопластов филм на Ася Кованова и Андрей Кулев „Пианистът”. Героят, чието лице наподобява самия Андрей, тъжно се взира в морската шир, из съзнанието му бягат спомени и дори аленият шал не го спасява от студа на самотната безнадеждност. С този филм открих Ася Кованова. „Пианистът” очертава нов етап в анимацията на Андрей Кулев. Събитие за българското кино. „Кошмарът” на Николай Тодоров е страховито абсурдистки прочит на страховете ни, характерен за творчеството на майстора. Повече за анимацията – в следващ брой.
Седмицата на „Златен ритон” се изтъркаля неусетно – филми, пресконференции, спорове... Въпреки традиционно съмнителното качество на прожекциите, публиката този път бе многолюдна. Въпреки недостатъчната държавна подкрепа за киното, хората работят, филмите се роят и оформят 3 неотложни необходимости: да се учреди „Златен ритон” за пълнометражен и късометражен документален филм, което би стимулирало режисьори да експериментират в кратките форми; фестивалът да стане твърдо ежегоден, за да не се стига до тазгодишната изтощителност на конкурса и физическа невъзможност да се видят заглавия и от Информационната програма; екипите на конкурсните заглавия да бъдат така любезни да идват на фестивала.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
1 - 19.12.2013 09:40
От: Katq
Филмът на Елдора Трайкова"Преходни истории" е много добър.Браво!Не помня откога не съм гледала толкова качествен документален филм.
Госпожо Димитрова, съжалявам че не Ви е разплакал, но ако Ви се плаче, пуснете си "Касандра" или " 1001 нощи". Жалко,че толкова пошли хора днес пишат за българската култура!
Госпожо Димитрова, съжалявам че не Ви е разплакал, но ако Ви се плаче, пуснете си "Касандра" или " 1001 нощи". Жалко,че толкова пошли хора днес пишат за българската култура!
