Български  |  English

Натурализъм срещу романтизъм

 
Гастрол на солистите от „Ковънт Гардън” Хикару Кобаяши и Валери Христов в „Жизел”
„Жизел” в последните години се оказа заглавие, в което гастролират като че ли най-много балетни артисти – руски, френски и дори български, работещи чужбина. В емблематичното заглавие сякаш най-лесно може да се разбере смисълът на академичния танц и да очертаят различията в школите и стила. Гастролът на солистите от Британската кралска опера и балет „Ковънт Гардън” – японката Хикару Кобаяши като Жизел и българина Валери Христов като Алберт, провокира значителен интерес и повдига редица съществени въпроси. Макар и в епохата на мултинационализъм, големите балетни сцени налагат своя отчетлива естетика и все още са емблеми на многовековните си школи, въпреки че там присъстват артисти от всички части на света. Срещата с двамата представители на британския балет може да се тълкува като интересен сблъсък на стилове и начин на представяне на класическия образец.
Ясно е, че съвременната форма на класическия балет е следствие от трансформацията на оригиналите, които са били редактирани, обогатявани и развивани от редица поколения изпълнители и хореографи. От своя страна, тук консерватизмът е здравословен, защото удържа архетипа на първообразите и го актуализира неизменно за всяко следващо поколение. Макар че Хикару е японка, а Валери българин, те представят британската танцова школа и нейната визия за този бял балет, а в съчетаването с нашата първа трупа се откроява нещо повече от идейно различие. Кобаяши и Христов представят колкото силния и строг консерватизъм на британската стилистика, толкова и стратегията за интерпретация и адаптация на класическия образец към настоящия момент. Вариациите се оставят максимално чисти, но мимическите сцени се развиват в конкретни актьорски задачи, тълкувани през разбиранията на Станиславски за образ, мотивировка и действие. Вкусът към конкретиката се подсилва от физическото взаимодействие, което е почти натуралистки овеществено, за сметка на характерното за романтиката алегорическо обобщение, утвърждавано като академична мяра в руската школа. Акцентите се поставят на други места, работи се в детайл, възвишената елегантност се заменя от една ясно разпознаваема експресивност, не рядко изваяното скулптиране на формите е жертвано в името на по-динамичния темпоритъм и цялостна отривистост на движението.
Хикару Кобаяши, балерина с прекрасни физически данни и завидна техника, представя героинята си в І действие като жизнерадостна, лъчезарна, наивна, но и дяволита селска девойка, която копнее за щастие и любов. В изпълнението й впечатлява техническата освободеност, но силата на майсторството й е в непринуденото търсене на акценти и красивия рисунък на ръцете. Вариацията от първо действие не е постигната в пълна техническа амплитуда и има видими разклащания, в дуета с Христов също има ритмично разминаване. Много по-уверена е във ІІ действие. Тук нейната Жизел е не толкова безплътна, колкото обладана от желанието да съхрани любимия си от мъстта на злокобните привидения. Натурализъм е очевиден при тълкуването на лудостта на Жизел, която Кобаяши осъществява като гневна невротична криза, отмъщение колкото за измамника, толкова и за собственото си простодушие.
Алберт на Валери Христов е самонадеян, горделив принц, у когото обаче се развихря не само страстта, но и съвестта - търси прошка и осъзнава вината си. Кулминацията в неговата интерпретация е преходът от младежко безразсъдство и страст не толкова към разкаяние, колкото към изненада, че страстта е била истинска обич, която не е осъзнал. Като двойка, Кобаяши-Христов демонстрират увереност, стабилност, единност, чувствителност, стилова изравненост и артистична лекота.
От българските солисти следва да се открои Марта Петкова като Мирта, която се превръща в една от най-внушителните интерпретаторки на образа – техническата безукорност й дава свободата да нюансира движенията. Впечатлява органичната непосредственост на Кирил Иванов като Ханс и не на последно място - видимото израстване на Боряна Петрова, представила се заедно с Александър Александров в Селско па дьо дьо.
Романтизмът е епоха, която съсредоточава вниманието си върху тайната на съществуването и човека като тайна в тайната – ето защо и романтичният човек-творец е отдаден на стихиите на чувствата, на психическия живот и осъзнаването на трагическото крушение на всяко битие, на самото мироздание, пропито от скръб. Днес живеем в пределно телесното време на конкретната наслада, което тълкува духовния живот през патологията на физическите знаци, гради ценностите си по-мярата на безпощадната пазарна логика, далеч от представата за лична вина, отговорност и съвест. В превъплъщението на Хикару Кобаяши и Валери Христов сякаш става по-очевиден сблъсъкът между романтичното и постмодерното светоусещане, но и за пореден път става ясно защо живеят класическите творби – не само защото са утеха, достъпен, макар и за миг, по-красив свят, но и защото ни помагат да разберем, че тълкуванието на света не е застинало във времето и всеки конкретен живот може да го промени, обогати и разкрие от неочакван ъгъл.
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”