Антисистемни телевизии
Преди всичко е нужно уточнение – антисистемността не е контрадемокрация, макар да прилича донякъде на нея. Извор и на двете е недоверието, но поразличен начин: при контрадемокрацията изявата на недоверието, според Пиер Розанвалон, играе роля на „подпора“ за демокрацията. При антисистемността недоверието е изобщо към демокрацията, не към една или друга партийна власт, която не изпълнява в достатъчна степен демократичните изисквания. Антисистемността обича да говори за политиците и политиката по принцип, за световната неправда и империалистическото господство по принцип, за мизерния живот и сбъркания ред по принцип. Не съответствието на едно или друго управление с демократичните институции е под въпрос, самата демокрация като необходимост е под въпрос. Антисистемността не е подпора на демокрацията, а кол в сърцето й. Защото демокрацията е лъжлив вампир, който пие с виртуозна демагогия кръвта на унижените…
Разбира се, няма изцяло антисистемна телевизия. Е, ако не броим една в интернет, но там като че ли повече трябва да се говори не с категориите на медийната критика, а с тези на патопсихологията. Макар че и при някои от другите психопатологичният анализ също би могъл да свърши работа – има водещи, за които с пълна сила важат думите: „Това, че страдам от мания за преследване, не значи, че не съм преследван“. Никой не ги преследва, естествено, ако беше така, едва ли щяха да имат екран, от който да пропагандират убежденията си. Но – заедно със планетарната несправедливост, именно параноята им е вторият по мащаб техен разказ. Като тази параноя е свързана не само със сегашната власт, тя особено силно и втренчено се вглежда в бъдещето и съдбата на българската нация след десетилетия. Както може да се очаква, тази съдба никак не е за завиждане – ние или ще бъдем претопени от циганите, или ще бъдем завладени от турците. Ако преди това, разбира се, не ни глътнат руснаците или пък Брюксел не се изгаври над суверенитета ни. Изобщо, нищо добро да не очакваме, защото враговете – и вътрешни, и външни – са се разпасали, а са се разпасали, защото се чувстват безнаказани. А защо се чувстват безнаказани? Защото властта нехае…
Не си мислете обаче, че в случая иде реч за телевизия „Алфа“, проекта на Волен Сидеров и „Атака“, с който те правят отчаяни усилия да се наместят и в следващия парламент. (Прочее, любопитно е как Ахмед Доган постоянно прави усилия да ги реанимира, последно със случая в Кърджали и 100-годишнината от Балканската война.) Да, в „Алфа“ има опити за антисистемно говорене, но в същото време личи, че то е някак насилено, някак не им идва отвътре. Сидеров & Co се наместиха в системата на българската политика и сега вече им е много трудно да се представят и изявяват като нейни радикални противници. Това по-добре и по-органично го правят в СКАТ, където значителна част от програмата е проявление на антисистемно мислене и евентуални бъдещи антисистемни действия. Ала не са единствено „националистическите“ телевизии, в други също има територии на антисистемността. В „Евроком“ например това е предаването на Минчо Христов „Премълчани истини“, в което недоверието към демокрацията блика от почти всяка дума на водещия. В НБТ, бивша „Евроком България“, откриваме същото в „Свободна зона 032“ с водещи Гергана Никленова и Любомил Лазаров, които продължават да държат на формàта „зрители звънят по телефона“. Всъщност, това е характерно за антисистемните тв предавания – прекият контакт със зрителите, който на други места все повече отмира. Но, след като идеята е да се чуе „гласът на народа“ (в „Свободна зона 032“ формулата е употребена дори като слоган) и то именно в неговото антисистемно изявление, ясно е, че такъв контакт е просто задължителен.
Антисистемните телевизии обаче не са задължителни, напротив. Наличието им говори само за едно – че в масовото българско съзнание демократичният модел на управление продължава да се възприема като небезалтернативен модел на управление. Макар че, от друга страна, подобни антисистемни предавания все по-рядко се срещат в ефир, Ник Щайн например изчезна безследно и от него ни вест, ни кост. Което значи, че българското общество все пак се учи на демокрация – макар и бавно, макар и с грешки. И все повече неговата антисистемност се трансформира в контрадемокрация, която е не срещу демокрацията, а се стреми да я разшири и уплътни, да се превърне в нейната „носеща конструкция“, по думите на Розанвалон. Ала това става не благодарение на телевизиите, а въпреки телевизиите. Което е вече друга тема…
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
