Едно начало
В поредицата камерни концерти, все по-трайно заложени в културната програма на Софийската градска художествена галерия, точно на 6 декември (Никулден) своя първи концерт изнесе новосъздаденият Камерен хор „София”, основан от младата Мария Русева. В контекста на празника първата програма на хора бе изградена от църковни творби от Пол Базлер, Арво Пярт, Александър Вуич, Морис Дюруфле, Стефан Мокраняц, Менделсон, Светозар Русинов, Кирил Попов, Алфред Шнитке и Дмитрий Соловьов. Една интернационална, пъстра палитра на духовна музика, която очерта широката карта на християнството. Широки интереси в музиката показва и интензивната биография на Мария Русева, която е пианист, хоров диригент и работи в областта на музикознанието. Този по-пространен музикален спектър в професионалната й дейност сигурно ще бъде предпоставка за успешната й работа като диригент на хор „София”. Засега музиката, която прави хорът, все още показва белезите на дебюта, на началото. Камерният състав на формацията предполага по-интензивно участие от страна на певците и в ансамбъла, но и по-изразена индивидуална отговорност по отношение артикулацията на музикалния и словесния текст. Засега тези ентусиазирани млади хора са все още плахи във встъпленията си, което води до неравномерност и несъбраност; и са все още несигурни по отношение на интонацията, което от своя страна ограничава възможностите за по-свободно, отдадено музициране. Музициране с отношение към детайла, към избистряне на щрихите, към пределна яснота на емисията и с целенасочен звук. Например, „Отче наш” на Морис Дюруфле с простия хармоничен език в устойчивото тонално поле (фа мажор) изискваше много повече спятост и естествено легато в изпяването на тази, тоново пестелива, скромна, себеотрицателна молитва. Във връзка със звукообразуването и изпълнителския прочит, съвсем проблематични се оказаха партитурите на знакови композиции, като „Магнификат” от Пярт и Трите духовни напева от Шнитке – струва ми се, те още не съответстват на етапа на израстване на хора. Както и на неговия тип камерност. Усещането за недостатъчност на маса и обем в този репертоар бе почти постоянно. Дори мелодичният чар на мотета на Менделсон Herr nun lässest Du Deinen Diener (Сега, Владико, отпущаш слугата си... Лука 2, 29), който е пределно ясен по отношение на посоката и характера на фразирането, не създаде усещането за единство на формата, за общност на преживяването. Допускам, че и сценичната неопитност е взела своето. В друга част от програмата, където би била необходима по-съществена редукция и изравненост на звука, слухът долавяше неувереността на отделни гласове, все още не прибавили се, не слели се с ансамбловата общност. Може би най-близко до замисъла си прозвучаха Херувимската песен на Мокраняц и Преславная Приснодево на Светозар Русинов. В тези творби сякаш и внушението бе най-близко до онова усещане за духовност, за святост, което би трябвало да означи целия концерт. И което остава за бъдещите изяви на хора.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
