Рискове, концепции, реалности
Традиционно на семинари в Боровец управляващите ходят заради въздух и интимно усамотение, а не поради необходимост да получат съвети за намаляване на рискове, дори и ако те съвпадат и са изпреварили по време прогнози, дадени от реномирани международни тинк-танкове от типа на Carnegie Еndowment, който на 2 октомври в Брюксел дефинира основните заплахи пред сигурността на ЕС. И първите две са дефицит на доверие и дефицит на обществена устойчивост, много подобни на рисковете за България, набелязани от „РискМонитор” още миналата година при стартирането на проекта “Рискове за националната сигурност 2020-2025”.
Големият риск за България е имплозията на институциите – т.е. вътрешен срив и неспособност те да изпълняват първичните си задачи, което, по-общо казано, означава криза на конституционния ред. Това обясни Стефан Попов, изпълнителен директор на „РискМонитор”, по време на конференцията “Престъпност, рискове, институции: дългосрочни перспективи”, която се проведе на 19 и 20 октомври в Боровец.
Политологът Васил Гарнизов от своя страна разказа, че при предварителната работа по проекта са били проучени над 4000 страници, посветени на националната сигурност в отделни страни членки на ЕС. От конкретното проучване за България излязло, че мегарискът – имплозията на институциите, се обуславя от факта, че нашите институции са неспособни да се саморегулират вътрешно, като това се отнася не само до тези на сигурността, но и до институциите, свързани със здравеопазване, образование, регионална политика. На второ място, в много случаи отделно взети рискове могат да се наслагват и транслират, което създава още допълнителни такива. Гарнизов даде пример с рисковете бедност, кризи в образованието и здравеопазването в Северозападна България, които, наслагвайки се, могат да доведат до масова криминализация, сравнима с тази по време на югоембаргото.
Социоложката Петя Кабакчиева акцентира върху рисковете в образованието, които не могат да се мислят ”отвъд бедност, отвъд миграция и отвъд демографски процеси”. Тя цитира данните от международното изследване PISA, според които около 40% от българските деца са неграмотни, като това са и най-бедните ученици, което означава, че българското училище не успява да преодолее социалните разлики. От друга страна, по-голямата част от учениците от елитните гимназии, на които се дължи средният успех като цяло за България, заминават да продължат обучението си в чужбина, което води до неконкурентоспособност, ниско технологична икономика, високо ниво на безработица и оттам - задълбочаване на бедността; бюджетен дисбаланс - ниски приходи и високи социални разходи, разцепване на страната на сравнително богат център и бедни и ниско грамотни периферии. Това води след себе си до висока битова престъпност, социални бунтове и безредици. Възможни са остри конфликти център – периферия, както етнически конфликти и криза на демократичния ред, последван от конституционна криза. Ниско грамотните и бедни граждани, които лесно се поддават на политически манипулации и на купуване на гласове, както и регионализацията и евентуалната зависимост от местния пост, на практика ще доведат до отсъствието на свободни избори в по-голямата част от страната. А за да се овладее подобна политическа и социална ситуация, ще е необходим или авторитарен модел, или надзор от страна на полиция и армия зад фасадата на нещо, наречено „демокрация”, прогнозира Кабакчиева, наслагвайки и усилвайки до крайност различните хипотетични рискове. Говорейки за демографските и имиграционните тенденции, тя препоръча преосмисляне на образователната политика заради перспективата, че в България ще живеем в една среда, все по-отворена към чужди граждани и към мултиетнически модел на управление. Ето защо това ще наложи преосмисляне на националната идентичност, която оттук нататък ще трябва да се мисли не просто моноетнически, с национална гордост - силният хан, управляващ територии, а като политическа или дори гражданска национална идентичност, която е отворена към света и към другите хора.
Васил Гарнизов пък предложи да се постави въпросът за намаляване на евросредствата за селото, след като населението в селските райони е 33% и отива към 25%., а при предишния програмен период европейските пари за тези райони са били също толкова, колкото и за останалите части на страната – 5.5 млрд. евро. Тези пари трябва да отидат в градски центрове и в гета, предложи Гарнизов.
„Проблемът е, че ако искаме тази концепция да се превърне в национална доктрина или стратегия, която да се изпълнява от институциите, ние трябва вероятно да отнемем правото на много други хора извън нас да направят друг избор. Въпросът обаче, е те да знаят какви ще са последиците. Ако изберем да продължим по същия начин, по който в момента се развива България, и не променяме нищо в образование, здравеопазване, икономика, регионална политика, то най-вероятно България няма да се срине, но през следващите 25 години ще се влачи по корем. И тя няма да рухне, защото имаме устойчивост – шуробаджанашки мрежи, свързани с институции, а институциите, от своя страна, са свързани с пари и т.н.”, успокои Гарнизов присъстващите. В същото време той ги провокира с тезата, че Европейският съюз, който първоначално е изглеждал като решение, изведнъж се е превърнал в проблем - изсмукване на сивото вещество и драматично задълбочаване на междурегионалните различия – нещо, което в българската история за толкова кратко време се е случило само в епохата на бързата индустриализация.
Друго отрицателно влияние на членството ни в ЕС открои председателят на СЕМ Георги Лозанов, според когото кризата в българските медии може да се датира с влизането ни в ЕС. Най-важната причина затова е гражданският контрол – „когато влязохме в ЕС, гражданските организации от типа на „Свободно слово” и други производни, специализирани в сферата на медиите, се демотивираха, маргинализираха и изчезнаха. И не само това - на тяхното място и с тяхната функция, представяйки се за граждански организации, се появиха организации на собствениците от типа на издателските съюзи. (…) Гражданските организации в медийната сфера имаха като че ли задачата да стандартизират по някакъв начин процесите в медиите, така че първо ние законодателно да се хармонизираме, а накрая да влезем в ЕС. И дотам беше техният проект. След това той спря и в момента няма субект – външен по отношение на медиите, който да може да оказва някакъв контрол върху тях. Дори е още по-лошо, този субект е подменен с интереса на част от медиите, на техните собственици или пък на самите работещи в тях журналисти. (…) Така че, фактически целият дебат за независимостта на медиите в България вече не е продуктивен. От 2007 г. изпуснахме въпроса с независимостта на медиите, което много ясно се отразява на всички, които мерят свободата на словото в България в момента”, коментира Лозанов. Той призна, че може би възлага прекалено големи надежди на правото, но предлага като решение абсолютно задължителното превръщане на повечето деонтологични норми в законови разпоредби.
Антоанета Цонева от “Института за развитие на публичната среда” реагира на изказването на Лозанов с думите, че ако не е механизмът за сътрудничество и оценка - ръженът и рамката от ЕС, които да удържат случващото се в България, то медиите би ги споходило същото, което респективно би станало в съдебната система, ако бъдат реализирани представите на вътрешния министър Цветан Цветанов.
Свързано с представите на Цветанов бе изказването на Николай Радулов от НБУ, който, говорейки за управлението на сектора за сигурност, коментира, че в момента първо се изграждат концепциите, а после към тях се пригажда реалността; и най-показателен пример затова е случаят с Мирослава в Перник. „Вие знаете, че основният стълб на борбата с престъпността беше, че няма отвличания, няма магистрални грабежи и няма убийства. И понеже концепцията е, че няма отвличания, цели два месеца никой не пожела да изслуша близките на Мирослава, които твърдяха, че тя е отвлечена. Нещо повече – с ирония се казваше на майката и на сестрата, че момичето най-вероятно си пие кафето в Гърция”, разказа Радулов.
Антоанета Цонева пък прогнозира събитията в съдебната система до 2020 г. през емблематичната карикатура във вестник „Сега” на Христо Комарницки - вътрешният министър Цветан Цветанов, държащ пръстена на съдебната система на средния си пръст, и през трите филма по „Властелинът на пръстените” - „Задругата на пръстена”, „Двете кули” и „Завръщането на краля”. „Задругата на пръстена” са хората (200-та съдии на тротоара пред Висшия съдебен съвет), обединяващи се срещу опита пръстенът да попадне в ръцете на Саруман, тъй като са убедени, че, ако това стане, Средната земя е обречена. В следващия филм - „Двете кули”, силите на мрака се групират и се възползват от страха и разделението между хората, за да стегнат обръча около бранителите на пръстена... „Това, всъщност, е тъмен период с някакъв революционен елемент, след който следва хепиендът - „Завръщането на краля”, който няма как да не се случи в Холивуд”, коментира Цонева.
От друга страна, тя призна, че, колкото и да е услужлива трилогията при разказа за „спасяването” на пръстена на съдебната власт от ръцете на лошия, трябва да се има предвид, че пръстените са различни и с различна сила. Онзи, който е много силен и не трябва да попада на ръката на вътрешния министър, е главният прокурор, следващите са членовете на Висшия съдебен съвет, на съдебния инспекторат и т.н. Изборът на Инспекторат, а той е следващото разпределение на пръстените след избора на главен прокурор, ще стане през 2016 г. Това ще се случи при парламента, който ще бъде избран през 2013 г. През 2016 г. ще има избори и за президент, който също е център на власт, определящ и разпределящ пръстените в Конституционния съд. През октомври 2017 г. пък трябва да се избере нов Висш съдебен съвет, като това ще е една изключително специфична ситуация, тъй като през юли ще има нов парламент. Следващият хоризонт е 2019 г., когато ще трябва да се избере нов главен прокурор и всичко свършва през 2020 г., когато степента на предвидимост става изключително ниска, защото е трудно човек да си представи конфигурацията на парламента, който ще излъчи новия Висш съдебен съвет през 2017 г. Добрата новина, която сподели Цонева, бе, че за тогава (обещание, дадено в аванс) от „властелина на пръстените” е разрешено членовете на съдебната квота да се избират пряко с цел избягване на началническите делегатски събрания, в които разпределението на пръстените се управлява през позиции, които вече са заети в съдебната система.
За онези от присъстващите на конференцията, за които 2017 г. бе твърде далечна перспектива, бе изложението на Иванка Иванова, ръководител на правната програма на институт “Отворено общество”, която говори за това дали са налични условия за революция, сравнявайки сегашните с обстоятелства с тези преди Френската революция – тогава се случва нещо, което много прилича на финансовата криза днес – налице е едно свръх задлъжняло правителство, от което гражданите искат отчет за всеки харч, и критичен коментар върху него от страна на Генералните щати – т.е. от законодателния орган (Иванова се позоваваше на документа „Les cahiers de doléances” - „Тетрадки с оплаквания”, от март 1789 г., когато френският крал свиква Генералните щати и моли гражданите от всяко едно от тогавашните три съсловия да направят списък с проблемите, които най-много ги вълнуват и които Генералните щати трябва да разрешат). Освен това, преди Революцията във Франция има между 20 000 и 30 000 съдилища, в които правораздават само съдии, станали такива по произход, а не, както настояват гражданите, по заслуги. Трета своеобразна прилика между предреволюционната ситуация във Франция и тази у нас е смесването на функцията на съда с тази на прокуратурата и полицията.
Накрая Иванова завърши изказването си с констатацията, че юридическият университет не произвежда достатъчно анализи на приложението на конкретните норми в българското законодателство, адаптирани от европейското.
Юлия Захариева, преподавател по европейско право в Софийския университет, призна, че трябва да разочарова Иванка Иванова, защото студентите изобщо не биват обучавани как да транспонират директиви и какво значи българска позиция; и една от причините е, че в момента академичната общност е ангажирана с новата система за академично израстване, при която „можеш да препишеш и готварската книга на Чолчева, защото там има данни, тиренца, статистика и каквото искаш… и ще пораснеш”.
Освен това, Захариева сподели, че, според нея, един от огромните проблеми е, че най-талантливите й студенти биват отблъснати от връзкарството и шуробаджанащината в съдебната система и затова не желаят да работят в нея.
Подобно мнение сподели ипредседателката на Съюза на съдиите Мирослава Тодорова, която от създаването на Националния съвет по правосъдие преподава там и забелязва, че младшите прокурори, когато отидат с голямо желание за реформа в прокуратурата, след две, три години абсолютно се сливат с пейзажа. Тя се позова и на книгата на Борис Велчев, с която той става професор и в която споделя чувството си на неудовлетворение от, грубо казано, зависимата прокуратура.
Тази информация накара Стефан Попов да възкликне, че е много показателно, когато такъв като Борис Велчев, свършвайки мандата си, се окайва в „Моята изповед”, вместо да излезе оттам, въоръжен с идеи за мащабна реформа, за сериозно разчистване и ясен план, формулиран в конкретни точки.
В крайна сметка, предположи Попов, причината за това е, че мнозинството, излъчващо някаква изпълнителна власт, вижда в сектора на съдебната система своя екстремум. На това обаче трябва да се сложи край, като вариантите са многократно обговаряни - години наред се обсъждаше блокираният от Конституционния съд ход за изваждане на прокуратурата и „пласирането й” по особен начин в сферата на изпълнителната власт. Повечето юристи обаче се съмняват, че това ще даде добри резултати. Ако съдебната власт е обречена, по силата на случващото се през последните 20 години, да бъде продължение на амбиции, намерения и проекти на изпълнителната власт, то нейната политизация е неизбежна. Утопично е да се мечтае за независима прокуратура. По-скоро трябва да се въведат и развиват някакви механизми за политическа отговорност на прокуратурата, която да е аналогична на тази на изпълнителната власт. Така тя в бъдеще ще бъде осветена публично, а няма да бъде някаква подмолна институция, някаква катакомба, заключи Стефан Попов.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
