Патриархът: урок по вероучение
Кончината на патриарх Максим се превърна в урок по вероучение за българския народ. Този урок продължи 2-3 дни, през които – за пръв път – в полезрението на общественото внимание застанаха тихите добродетели: търпението, смирението, незлобливостта, благостта, умереността, неотвръщането на злото със зло, вярата, молитвата, Православието.
Всички изведнъж осъзнахме, че си отиде един особен човек, сякаш пратеник от други времена. Осъзнахме, че е бил по-добър от всичките си критици. Бил е по-добър от всички нас, които си позволявахме да гледаме отвисоко на него и да го съдим за негови действия и бездействия.
Смъртта на патриарха стана начало на неговото израстване в съзнанието на обществото. И това израстване се оказа толкова внезапно, неочаквано и бързо – с часове – че всички бяхме сварени неподготвени. Не беше подготвен дори висшият клир, поради което и поклонението, и погребението станаха някак си набързо. Не стигна времето за подобаващо всенародно и международно прощаване. Не предполагахме нито колко е бил значим, нито колко е бил обичан, нито колко много неизвестен и необикновен смисъл се съдържа в неговия тъй всеизвестен и тъй „обикновен“ живот.
Хиляди хора от цялата страна имаха желание и готовност да дойдат в София, за да се простят с него, ако поклонението беше продължило и в петък, и в събота. Тези дни на всенародно вероучение щяха да са духовно много полезни за българския народ: за клира, за вярващите, за невярващите, за всички - още ден-два да се посветим на духовен размисъл в края на един вековен житейски и църковен път.
Този път завърши точно там, откъдето е започнал, защото родното село на патриарха Орешак е своего рода „енория“ на Троянския манастир. Именно общуването с тайнствения и велик манастир, с чудотворната икона на св. Богородица Троеручица, с отците и братята в обителта се е превърнало в изначално вероучение за него – още преди да тръгне на училище. Именно с това вродено вероучение можем да си обясним до голяма степен духовното призвание на бъдещия патриарх, който се явява наследник на цяла династия от още петима владици (двама от които също носят името Максим), родом от Орешак.
От епископското ръкоположение на бъдещия Пловдивски митрополит Максим в 1892 г. чак до кончината на патриарх Максим – в течение на 120 години винаги е имало архиерей от тази династия. Забележително е, че в бурния и решаващ период от 1940 до 1948 г. – тъкмо времето, в което младият Марин Минков става последователно монах Максим (1941), йеромонах (1944) и архимандрит (1947) – в Българската църква едновременно светителстват четирима архиереи с произход от Троянския манастир и от с. Орешак. Нито един български духовник не е имал такова епископско потекло, а блаженопочившият патриарх се оказа последният и най-високопоставен представител на това „родословие“.
Бистрата памет на патриарха, която той запази до края на живота си, е била съкровищница на спомени за тази забележителна и единствена по рода си архиерейска поредица и изобщо за Троянската духовна школа. Жалко, че покойникът отнесе със себе си това рядко богатство и не пожела да го сподели с нас. Може би огорченията от разкола и от не престаналото до смъртта му медийно охулване го бяха накарали да се затвори в себе си. А може би причината е в неговата скромност – до такава степен, че той сякаш дори не осъзнаваше този свой особен „аристократизъм“. Или може би не желаеше да влиза в ефектна роля.
Впрочем, целият житейски подвиг на патриарха е тъкмо неефектен, негероичен, нефотогеничен, нетеатрален. През целия си дълъг живот той не се изкуши да направи нито един героичен жест, не застана в нито една поза. А колко изкушаващо е да влезеш в роля. Да изиграеш един по-ефектен „себе си“. Да играеш за публиката (т. е., за медиите, т. е., за „историята“). Да страдаш и да умираш на сцената в светлината на прожекторите. Дори със сладката самоизмама, че живееш този театър „за доброто на Църквата“.
Не. Той не извлече никакъв капитал нито от своето наистина патриаршеско дълголетие, нито от страданията си. Дедраматизира дори самата си смърт и премълча дори „последните си думи“.
Но кой беше последният българин, който може да мери ръст с него? Може би трябва да се върнем повече от век назад, за да намерим подобна личност...
Странно, колко много невярващи изведнъж намериха верния тон и взеха да дават смислени оценки за човека, към когото дотогава бяха имали само снизходително отношение. Дори телевизиите се представиха съвсем достойно, а интервютата с „обикновените граждани“ се получиха неочаквано смислени. Дори вестниците сякаш за два дни обявиха примирие с Църквата.
Българският народ за пръв път притихна – сякаш за да чуе най-сетне молитвеното и вероучително безмълвие на своя тишайши патриарх. Да чуе и да разбере най-сетне неговото мълчание.
Дори уродливата глава на разкола, която саморазобличително се надигна точно в деня на национален траур (сякаш за да отврати всички) и наруши благоговейното мълчание, без да иска заработи за негова прослава, заставайки като тъмно петно, което да открои светлината в картината. Защото всички си припомнихме безбройните хули и недоказани обвинения, с които патриархът беше покриван до самата си кончина. И ето! Всички тези хули изведнъж в деня на неговата смърт пред очите ни се преобразиха в негова прослава и награда, съвсем според Христовото обещание: Блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене. Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата. (Мат. 5:11-12)
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
