Ходене по въздуха
Ким Тхуи. Ру. Превод от френски Анна Ватева. ИК Колибри, С., 2012
Преди да попадна на „Ру”, ми се струваше, че този вид писане – есеистично-дневников фрагментарен наратив – е изчерпил потенциала си в началото на XXI век така бързо, както го беше развил в последните десетилетия на предходния. Появата на първата книга от канадската писателка Ким Тхуи обаче разбива на прах подобни представи. Рядко се среща толкова блестящ дебют, при това на чужденка, и то в страна с претенциозни литературни изисквания, каквато е Франция. Впрочем, коя е Ким Тхуи и защо не сме чували досега името на тази четиридесет и четиригодишна жена? Нгиен Ан Тин, родена през 1968 г. в Сайгон, избягва на десетгодишна възраст заедно с цялото си семейство в Канада. Влиятелни и заможни някога, роднините й попадат под така добре познатите крайности на победилата комунистическа диктатура. Канада става новият дом на хиляди южновиетнамци, които са изгубили всичко, освен прословутото си азиатско трудолюбие и упоритостта. Нгиен Ан Тин завършва две висши образования в Университета на Монреал, работи почти всичко – от берачка на плодове до оценител на ресторанти, от шивачка до адвокат... и прописва едва когато навършва четиридесет години. „Ру” (2009) е нейната първа книга, която помита всички класации във френскоезична Канада и донася на авторката си пет престижни награди: две в родината й, две във Франция и една в Италия. Особено възторжени изглеждат французите. Този текст „те унася и успокоява... дава ти рядкото усещане за блаженство”, пише „Фигаро”. „Кратка и поетична книга, отбелязва друг критик, в която липсват претенциозност и саморазголване – двете напасти на съвременната литература.” За първа книга от непознат автор посрещането във Франция може да бъде наречено „истинска вълшебна приказка”, казва издателката й Лиана Леви. И защо не? Началният тираж от 10 000 е разпродаден за две седмици. Какво съблазнява французите, какво разтърсва така дълбоко техния преситен литературен вкус?
Може би трябва да започнем с прекрасно премереното съчетание на азиатска екзотика и западна психика, точната мярка, която вълнува и интригува с непознатото, без да прекъсва способността за вчувстване в близкото и познатото. Виетнамските герои на Ким Тхуи: от продавачките на супа из улиците до чаровния чичо Две и налудната леля Седем, от настанилите се в богатския дом северновиетнамски войници до изтощените от глад, окраставели някогашни „буржоа” в малайзийския лагер за бежанци, са разбираеми и далечни, възможни и невъзможни за въображението на сития Запад. Авторката разказва поетично и с една особена напевност, която унася и отнася със себе си въображението на читателя. (Впрочем, ру означава на френски поточе, а на виетнамски – люлчина песен.) Стилът е истинско съвършенство: овладян и красив, без разточителна метафорика, без реторични украси, прост и силно въздействащ с точността на вярната дума, с умението да поразява въображението неусетно, неуловимо. (Трябва да отдадем заслуженото и на добрия превод, направен от Анна Ватева.) Точно намерена е и психологическата мяра: истории, които трогват, без да бъдат сантиментални; искреност без уклон към вербален ексхибиционизъм; изповедност в малката доза, която те кара да вярваш на всичко разказано. Почти всяка страница е отделна история; нерядко краят на една история е начало за следващата; макар и объркани, фрагментите постепенно се свързват в различни образи на света: светът в Южен Виетнам до идването на комунистите, светът на окупацията, светът на бежанците от лагери и кораби, светът-Канада през погледа на виетнамските емигранти – някога лекари, професори и съдии, сега чистачи и общи работници. Това, което свързва всички – и герои, и читатели на книгата, е умението „да се тръгне по въздуха”. „Ако успеем да тръгнем по въздуха, да се откъснем от корените ни – не само като прекосим един океан и два континента, но и като се справим с положението ни на безотечествени бегълци, с липсата ни на идентичност, превратностите на съдбата вече няма да имат значение.” Книгата се чете увлекателно, въпреки липсата на типична романова фабула. Изглежда, понякога си заслужава да изчакаш четиридесет години, преди да започнеш да пишеш.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
