Една мрачна визия за бъдещето на Европа
- Г-н Глюксман, предвид интелектуалния и екзистенциален опит, който натрупахте през XX век като антитоталитарен мислител, тревожите ли се за бъдещето на Европа?
- Никога не съм мислил, че след падането на фашизма и комунизма всички опасности ще са отминали. Историята не остава в застой. Европа не се измъкна от хватката й след изчезването на Желязната завеса, макар и понякога да ни се струваше, че много й се иска. Демократичните страни обикновено пренебрегват или забравят трагичните измерения на историята. В този смисъл бих заявил: „Да, случващото се в момента е крайно обезпокоително.“
- От самото си съществуване от преди 60 години европейската общност почти не е спирала да залита от една криза в друга. Трудностите са като че ли част от нормалния й начин на функциониране...
- Съвременната европейска епоха се характеризира с усещането за криза. Оттук човек може да си извади заключението, че Европа всъщност не е държава или общност в националния смисъл на думата, която да се споява органически. Тя не може да се сравни и с древногръцките градове-държави, които, въпреки различията и конфликтите си, са били съставни части на една обособена културна единица.
- Европейските страни се свързват помежду си и с общи културни черти. Има ли такова нещо като европейски дух?
- Европейските нации не си приличат, поради което не могат да бъдат слети. Тях ги обединява не дадена общност, а обществен модел. Има европейска цивилизация и западен начин на мислене.
- Какви са особеностите му?
- От гърците – от Сократ и Платон, та до Аристотел – западната философия е наследила два основни принципа: човекът не е мерило за всичко около себе си и не е застрахован срещу грешки и зло. Въпреки това, той е отговорен за себе си и за всичко, което прави, или всичко, от което се въздържа. Приключението - предизвикателство пред човечеството е едно непрестанно сътворение. Господ обаче не участва.
- Несъвършенство и свобода. Тези основни страни на европейската интелектуална история не са ли достатъчни, за да се създаде един постоянен политически съюз?
- Европа никога не е била национална единица, дори и през Средновековието. Християнството винаги е било разединено – католици, православни, а по-късно и протестанти. Основаването на Европейска федерална държава или Европейска конфедерация е далечна цел, която е като застинала концепция. Според мен, да се стремим към нея, е като да целим грешна мишена.
- Европейският съюз не преследва ли някаква утопия - както в политически, така и в исторически смисъл?
- Основателите на ЕС обичаха да се позовават на легендата за Каролингите, а голямата награда на ЕС бе кръстена на Карл Велики. Но, в крайна сметка, тъкмо неговите внуци са разцепили империята му. Европа е единство в своето разделение или разделение в своето единство. Както и да го наречете обаче, ясно е, че не е някаква единна общност по отношение на религия, език или морал.
- И въпреки това съществува. Какво мислите за това?
- Кризата на Европейския съюз е симптом на неговата цивилизация. Тя не се определя според идентичността си, а по-скоро според различността си. Не е задължително една цивилизация да почива върху общо желание да се постигне най-доброто, стремежът е по-скоро свързан с отритването и забраняването на злото. От историческа гледна точка, Европейският съюз е отбранителна реакция спрямо ужаса.
- Тоест, това е негативно определена единица, която е възникнала от тегобите на двете световни войни?
- В литаниите през Средновековието благочестивите християни пеели: „Боже, опази ни от болести, глад и войни“. Това показва, че една общност не съществува заради доброто, а срещу злото.
- Напоследък мнозина цитират фразата „Никога повече войни!“ като първопричина на Европа. Важи ли все още този принцип, след като опасност от война вече няма?
- Войните в бивша Югославия и кървавите действия на руснаците в Кавказ не се случиха толкова отдавна. Европейският съюз се основава, за да се противопостави на три злини: спомена за Хитлер, Холокоста, расизма и крайния национализъм; съветския комунизъм през Студената война; и, последно, колониализма, с който някои страни от европейската общност трябваше с мъка да се простят. Тези три злини родиха общо разбиране за демокрация, което се превърна в основен критерий за цивилизованост в Европа.
- Днес липсва ли ново, обединяващо предизвикателство?
- Нямаше да е трудно да се намери такова, ако Европа не бе толкова невнимателна. В началото на 50-те години на ХХ век основата на съюза се явява Европейската общност за въглища и стомана (ЕОВС), първият наднационален икономически съюз в областта на тежката промишленост; тъкмо Лотарингия, Рурската област и ЕОВС се превръщат в пречка за война. Както всички знаят, днес аналогично обединение би било Европейски енергиен съюз. Вместо него, Германия предпочете да започне прехода си към възобновяема енергия сама, като така пренебрегна Европа. Всички страни си преговарят самостоятелно с Русия за нефт и газ, Германия сключи споразумение за изграждането на газопровод в Балтийско море, въпреки съпротивата на Полша и Украйна, а Италия пък участва в проекта „Южен поток“ за газопровод през Черно море.
- Тоест, всяка страна си гони собствения интерес, като си променя съюзниците и двустранните спогодби, което е в разрез с духа на Европейския съюз?
- Това е мрачен пример за безредие, тъй като показва, че държавите членки вече не желаят и не могат да се обединят в общ фронт срещу външните заплахи и трудностите пред Европа на глобално равнище. Това засяга смелостта на европейския проект за цивилизация, според който всеки трябва да може да живее за себе си, но същевременно всички да желаят да оцеляват заедно. Това улеснява Русия и президента Владимир Путин. Въпреки всичките си слабости, тази гигантска страна на естествени ресурси все още има значителна способност да вреди и това е нещо, което президентът й обича да използва. Безразсъдството и забравата създават предпоставките за нови катастрофи както в икономиката, така и в политиката.
- Винаги ли неуспехите на Европа произлизат от френско-немското партньорство?
- То бе белязано от символичната маловажност на церемонията по случай петдесетата годишнина от немско-френското помиряване в Реймската катедрала в началото на юли. Мадам Меркел и мосю Оланд почти нищо не си казаха, освен някои не остроумни шеги, касаещи лошото време, което като че ли често бележи срещите им. Не бяха спазени каквито и да било интелектуални, исторически, философски и политически стандарти!
- Патосът и историческото значение на срещата между бившия френски президент Шарл дьо Гол и бившия немски канцлер Конрад Аденауер на същото място преди 50 години не може да се пресъздаде. Дали връзката просто не се е изтъркала?
- Съкратила се е. Политическите ни елити страдат от интелектуално късогледство. Аденауер и Дьо Гол мислеха по напълно различен начин. Зад тях стояха три немско-френски войни, включително две световни войни, и очакваха с нетърпение демократичното обединяване на континента и преодоляването на разединението на властта в Европа, за което политическите лидери се споразумяха на Ялтенската конференция през 1945 г. Това беше основната движеща сила зад помирението на Германия и Франция.
- А то бе постигнато през 1990 г. след падането на Берлинската стена. Премахването на заплахата и разединението доведе ли и до разпадане на вътрешната кохезия? Бившият френски президент Франсоа Митеран и бившият немски канцлер Хелмут Кол искаха валутният съюз да стане новата спойка.
- Която в момента, по ирония на съдбата, всява разединение. Но проблемът трябва да се търси по-дълбоко. През 1990 г. сякаш бе дошъл краят на историята, а с него – краят на заплахите, опитите, идеологиите и големите борби и спорове. Това се нарича постмодерна епоха. Меркел и Оланд плуват в мигновеността на постмодернизма, в който се загърбват „големите наративи” с техните всеобхватни претенции за легитимност, както твърди философът Жан-Франсоа Лиотар. Настоящите европейски лидери мислят и действат с ритъма на изборните графици и допитванията до народа.
- Двамата непрекъснато поддържат връзка и немско-френските отношения приличат на утвърдените привички на стара двойка. Да си освободен от бремето на историята не е ли и предимство?
- Човек не може да се освободи от историята. Тя винаги готви ново бреме. Ако немско-френската двойка иска да се пенсионира, трябва просто да си каже. Ако обаче Европа не мърда напред, ще изостане.
- По време на заседанието в Реймс бяха осквернени германски гробове във военно гробище от Първата световна война. Може ли кризата с еврото да събуди демоните на миналото?
- Не мисля. Във Франция дните на карикатурите с колонизатори отминаха. Ненавистта към бившия президент Никола Саркози, която стана очевидна по време на изборната кампания във Франция, можеше и да предизвика недоволство срещу Германия, тъй като се смяташе, че Саркози непрекъснато играе по свирката на Меркел. Но не стана така. Събуждането на стари вражди не е проблем за Европа; но пасивността е. Хората искат да ги оставят на мира. А тези, които искат да ги оставят на мира, няма да се чудят с кого да се сбият. Вместо това, предпочитат да не правят нищо. Това важи за Франция, за Германия и за всички останали.
- Недоволството от загубата на жизненост, от упадъка и падението е често срещана тема в историята на Европа. За щастие, живеем в необичайно дълъг период на мир и благополучие. Ако не за друго, то Германия и Франция имат заслуга поне за това.
- Естествено, че вече не сме непрекъснато на ръба на световна политическа и идеологическа катастрофа, както бяхме през ХХ век. Но по периферията на Европа се случват тревожни събития, като например опасната среща между сталинизъм и стар европейски национализъм в Унгария и Румъния. Ето, и една Гърция, която е особен случай. Страната представлява единствен по рода си случай, тъй като има твърде хаотична история от независимостта си през 1830 г., както и след 1945 г. - белязана е от граждански войни и военни диктатури. Гърция по много начини противоречи на Европа, тъй като е антигермански, но затова пък - просръбски и проруски настроена.
- ЕС не е изгубил чара си. Никой не излиза от еврозоната по собствено желание.
- Сократ бил казал, че никой не желае да върши злини. Това го тълкувам по следния начин: лошите неща се случват, когато волята отслабне. Според мен, не е някакво свръхчовешко предизвикателство да се намерят решения и начини за справяне със сегашната финансова криза - в крайна сметка, лидерите на ЕС постоянно намират някакви...
- И намират начини често да организират срещи на върха в Брюксел и то на все по-кратки интервали от време. Но онова, което би трябвало да е решение, просто не се получава.
- Липсва ни глобална визия. Забравили сме защо съществува Европейският съюз и каква е първопричината му. Винаги ще има начини да се подобрят институциите на ЕС и да се нагодят според нуждите на ситуацията. За това можем да разчитаме на изобретателността на политици и адвокати. Предизвикателството е на друго ниво и е ясно, че става въпрос за оцеляване: ако старите европейски нации не се обединят в единен фронт, ще загинат.
- Но европейските лидери не са ли вече прозрели това?
- Ако са го прозрели, то защо тогава са толкова разединени в действията си? Въпросът с размера стана абсолютна необходимост при глобализацията. Г-жа Меркел несъмнено усеща, че съдбата на Германия ще бъде решена и в задния двор на Европа. Ето защо, след известно двоумение, тя предпочете солидарността, макар и в умерени количества. Въпреки това обаче, тя допуска Германия, Франция, Италия и Испания да се разединят по време на кризата, а ако страните ни могат да си позволят да бъдат на различни позиции под натиска на пазарните сили, то те ще загинат, както поотделно, така и заедно.
- Да не би да твърдите, че идеята за обща европейска съдба все още не е приложена?
- На практика не е. Глобализацията носи със себе си световен хаос и световната полиция, която дълги години бе играна от Съединените щати, вече не съществува. Участниците може и да не се стремят към война, но и не си мислят доброто. Всеки си играе своята игра. Насред това анархично объркване Европа трябва да отстоява себе си и да се изправя срещу заплахите по-агресивно. Путин и Русия, която иска да си възвърне част от онова, което изгуби, са заплаха. Китай, една бюрократична страна на роби, е заплаха. Ислямизмът е заплаха. Европа трябва отново да се научи да мисли кой може да представлява заплаха. Немският философ Юрген Хабермас, например, не забелязва това, когато твърди, че добронамереният космополитизъм може да обедини всички в едно световно гражданство.
- За много страни по света Европа символизира свободата и човешките права.
- Но идеалите и ценностите не отварят перспективи за бъдещето. Европейските нации може и да имат привлекателни плуралистични ценности, но не е достатъчно те да бъдат представяни, сякаш са част от някакъв справочник. Вместо това е важно предизвикателствата да бъдат преодолявани заедно. Европа е замръзнала в една колебаеща се поза, която понякога добива формите на лицемерие. Има два начина да се избягват трудности: първият е да ги игнорираме и да се преструваме, че не съществуват. Вторият е свързан с фатализма – с безпомощното свиване на рамене и с преструването, че, така или иначе, няма какво да се направи по въпроса. Великият историк Арнолд Дж. Тойнби оценява развитието на културите на базата на способността им да реагират правилно на трудностите. Европа желае ли да се изправи очи в очи със съдбата си? Има защо да се съмняваме.
- Причината за това липсата на добри лидери ли е?
- Далеч не само това. Тук също може да се говори за провала на интелектуалците, за безразличието на общественото мнение и изолационизма. Погледнете изборите в Европа. Каква роля играят външната политика и мястото на Европа в света? Преди няколко години ЕС се сдоби с върховен представител по въпросите на външните работи и политиката на сигурност - Катрин Аштън, на която е поверен отделен орган, наел на работа няколко хиляди държавни служители. Къде е тя, какво прави и кой изобщо я забелязва? ХХI век ще бъде векът на големите континенти, които или ще се разбират един с друг, или няма. Ако Европа не проумее това, ще се върне в ХІХ век. Тогава политическите ни действия ще почиват само върху далечни спомени: Европа, континентът на страданието и носталгията.
- Как може да се дадат нови сили на интелектуалната енергия? Немските и френските мислители дълго бяха очаровани един от друг. Може да се каже, че това продължи от Френската революция до студентските движения от 1968 г.
- Това е любопитен случай, който е възникнал заради съревнованието и съперничеството. Внимателно се огледахме един друг и се опознахме доста добре. През последните десетилетия интелектуалната дистанция значително нарасна. Винаги сме мислели по различен начин. Хегел описва Париж през Просвещението като пример за „интелектуалното царство на животното“. Французите негодуват и ругаят; те обичат различията и полемиката. Дискусиите им имат общо с журналистиката и спектакъла, но не и с академичната строгост. Немците работят върху основни обяснителни системи, като търсят познанието като заместител на политическото и религиозното разединение. Днес над двете страни тегне интелектуална депресия. Във Франция интелигенцията като социална класа вече не съществува и от двете страни на немско-френската граница й липсва логическа последователност. Изгубила се е в постмодернизма.
- Тоест, онези, които искат да избягат от трудностите, вече нямат нужда и от важни истории?
- Поне така е прието в онова, което Лиотар смята за края на системите и идеологиите. Но самият постмодернизъм, за който се смята, че не е идеологичен, е една идеология. Според мен, той въплъщава движението на недоволните – недоволството като морален протест, който сам по себе си е край. Формата е съдържанието. Това ми напомня за Оскар Мацерат от „Тенекиеният барабан“ на Гюнтер Грас: Виждам, удрям по барабана и непоносимият свят се разбива на парчета.
- Наивна вяра на дете?
- Европа все още е форум, на който се предлагат идеи.Но мисленето е толкова надробено, толкова обременено от скрупули, че не може да се подложи на истинско изпитание. В този смисъл, то е огледален образ на политиката.
Разговора води Ромайн Лайк
Spiеgel.online, 23.08.2012 г.
Превод от английски Росен Асенов
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
