Театрална изненада от Омск
През лятото на тази година бях поканен на големия международен театрален фестивал „Академия” в Омск. Не бях ходил в Сибир, пък било то и в западната част този безкрай, но в последната минута разбрах, че международният ми паспорт е просрочен и си останах в София. Още съжалявам, но пък месеци по-късно главният театър (един от осемте!) на знаменития град гастролира в Бургас, Пловдив и София, така че видях два от трите му гастролни спектакъла.
И без никаква куртоазия ще споделя приятната си изненада от тези спектакли, защото те ме накараха да се размисля – едно позабравено удоволствие, все по-рядко провокирано от нашите постановки.
„Дачници” от Максим Горки (режисьор Евгений Марчели) е прочетена от екипа на театъра като жесток водевил, като някаква нелепа „риторика на почвата на истерията”. В нея игрите на мъжете и жените са огрубени, силно еротизирани, бездуховността им не се прикрива с никакви илюзии, копнежите им са объркани и плоски. Всеки иска да е щастлив – крещи спектакълът, и всеки се мята в своята безизходност, задъхва се от невъзможност да продължава по старому, но и нищо не прави, за да промени собствения си живот. Безсмислието на съществуването им не се компенсира от хвърлянето им от една авантюра-илюзия в друга, от жалбите и стенанията им, от самосъжалението им. Може би не са лоши и покварени повечето от персонажите, но никой не тежи на мястото си, никой вече не вярва, че утре може да е по-щастлив от днес. Ако преди 108 години, когато е писана пиесата, така се е усещало предчувствието за революция, то днес никаква промяна (преход, трансформация и т.н.) не е възможна. Остава ни само да се глумим над себе си, да напълним дните си със сарказъм и цинизъм. Какво става с Русия?
Във „Фатално число или Дяволската дузина” („Седем начина да съблазним”) от Аркадий Аверченко (режисьор Георгий Цхвирава) отново всички се борят за своя миг щастие. Но хуморът е хумор на средната класа, в него източникът на смеха са баналният спектър от семейни и любовни отношения, изкушенията на плътта, верността и т.н. Самата Съдба ни води като Вергилий из този комичен ад, за да се надсмеем над себе си, над лъжливите ни надежди, над злочестите ни поражения. Всичко това е много смешно и сравнително бързо се забравя. (Иначе просто не може да се живее.)
Трябва да се отбележи много добрата ансамблова игра на трупата. И двете постановки са с многоброен персонаж, почти без изключения изигран ярко, жанрово цялостно и енергично. По време на спектаклите си мислех, че при нас и на софийска сцена рядко можем да видим такъв ансамбъл.
Браво на колегите от Омския драматичен театър!
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
