Духът на Варна е жив…
ХХV Международен балетен конкурс - Варна
Със сигурност, ХХV международен балетен конкурс ще бъде запомнен, не само защото е юбилеен. Това бе първият конкурс, преминал без своя дългогодишен организатор и директор – проф. Емил Димитров. Конкурсът и проф. Емил Димитров съществуваха като едно цяло и на никого не му минаваше през ума, че тази цялост някога ще бъде нарушена. „Този конкурс живее благодарение на удивителния ентусиазъм на своя директор”, бе казал световноизвестният руски хореограф Юрий Григорович, а на тържественото откриване тази година Жил Фукс (член на Съвета на учредителите на Международен балетен конкурс – Варна) напомни следната любопитна случка: след прекратяването на един от най-престижните балетни конкурси в света, този в Париж, на въпроса към почетния патрон тогава, госпожа Ширак, какви са причините, тя отговорила: „Нямаме личност като Емил Димитров”. И двете изказвания недвусмислено посочват, че без своя всеотдаен рицар, нашият балетен конкурс не би оцелял в една малка и бедна страна, далеч от културните традиции и финансовите възможности на държави като Франция.
Преките наследници и продължители на делото на проф. Димитров са неговите деца: Соня Димитрова – член на Управителния съвет, и Димитър Димитров – новият директор на Фондация „Международен балетен конкурс -Варна”. На техните плещи пада тежката отговорност за организацията на най-стария и авторитетен балетен конкурс в света. Относно най-трудната част, финансирането на такова мащабно културно събитие, значителна подкрепа тази година оказа и община Варна, която пое разноските за членовете на журито , извърши редица подобрения в осветлението и озвучаването на Летния театър, като също така снабди световно известната открита сцена с ново подово покритие. Тук е мястото да се отбележи, че в лицето на Димитър Димитров, бъдещата съдба на Варненския международен балетен конкурс вдъхва надежди. С учудващи за един млад човек увереност, спокойствие и самообладание, той се справяше със сложната организация, разрешаваше непрекъснато възникващите проблеми, тушираше всякакъв вид недоволства и претенции, характерни за толкова много хора на изкуството, събрани на едно място.
След светския блясък на откриването, очакваната с нетърпение състезателна част започна някак вяло. Първият, будещ тревога факт, бе силно намаленият състав на участниците - петдесет и един, вместо заявените шестдесет и шест. Изпълнителите от Азия – Китай, Япония, Южна Корея – доминираха тотално. Дори представители от САЩ, Канада и Холандия бяха всъщност японци. Но не преобладаващото присъствие на азиатските изпълнители бе проблемът (слава Богу, че ги имаше), а отсъствието на Европа, Латинска Америка, най вече Куба, на световно признатите центрове на руската балетна школа – Москва и Петербург, а също така Киев, Перм...
След приключването на първия тур, обаче, стана ясно, че настоящото издание на конкурса е различно, но в никакъв случай - обезнадеждаващо. Незапомнен прецедент е такова масово преминаване на втори тур - четиридесет и един кандидати. За пръв път от много години нямаше вълни от недоволни и протестиращи, журито по никакъв начин не можеше да бъде обвинено в липса на добронамереност. Всъщност, дали заради традиционно отличното техническо майсторство на азиатските изпълнители, дали заради респекта към Варненската балетна олимпиада, но средното ниво на участниците като цяло бе на висота. Друга положителна тенденция, която се открои след приключването на първия тур, бе засиленият стремеж към артистичност и физиономичност на изпълнението. Един от най-големите грехове, в които са обвинявани кандидатите от Азия, е прекомерната демонстрация на технически възможности за сметка на артистичността. Всъщност, като обърна поглед назад във времето, тези дискусии са още от първите конкурси, далеч преди инвазията на Азия в балета. Та нали именно първият и единствен носител на Голямата награда на град Варна Владимир Василиев шокира света със своята за тогава свръхестествена виртуозност. А какво да кажем за феноменалния кубинец Роландо Сарабия, който на шестнадесет години въртеше по шестнадесет пируета. Най-ярък пример си остава Силви Гилем, която просто наложи нови стандарти в балета. Всеки от лауреатите на Варна е блестял със своята изключителна виртуозност, но никой не би могъл да бъде обвинен в отсъствие на артистизъм и творческа индивидуалност. Да, конкурсите подтикват към демонстрация на техническо майсторство, но повишеното техническо майсторство дава по-големи възможности на хореографите. Състезателният характер и стремежът към виртуозност водят и до промени в текстовете на класическите образци – факт, който също буди недоволство сред балетните специалисти. От много време насам водещите имена се обединяват около мнението, че не точният текст на образците от миналото е толкова важен (та самият Петипа е променял непрекъснато хореографиите си според различните изпълнители), колкото добрият вкус във възпроизвеждането на стила, във вярната музикална интерпретация.
Поради преобладаващата численост на азиатски изпълнители тази година, като че ли се откроиха по-отчетливо положителните тенденции в развитието на балета при тях. На първо място, не може да не се отчете изключителната зрялост, която постигат в твърде ранна възраст. Шестнадесетгодишната китайка Уан Чин Син пресъздаде фаталната женственост на Одилия с поразителна актьорска убедителност, а свръх сложната техника бе не просто овладяна, а подчинена изцяло на стила и образа. Петнадесетгодишната американка с японски произход Мико Фогарти се представи в полюсно противоположни като стил и изключително трудни като техника вариации с увереност и ярко сценично присъствие, на които и опитни балерини могат да завидят.
Това, което се забеляза като тенденция, е, че високото техническо майсторство вече е стандарт, но само с виртуозност никого не можеш да впечатлиш. Количеството на пируетите, височината на скоковете са от значение, но ако липсва стил в изпълнението, губят смисъла и стойността си. Няма да е пресилено, ако се каже, че участниците в настоящото издание на Варненския международен балетен конкурс са проумели простата истина, че техниката е средство, а не цел.
В последните издания на конкурса се забелязва тенденцията най-интересно и оспорвано да е състезанието между мъжете. Именно сред представителите на силния пол най-естествено съжителстват спортният дух, атлетичността със строгата елегантност на класическата техника. Три ярки индивидуалности се откроиха от самото начало и точно при мъжете наградите бяха присъдени абсолютно справедливо: сребърен медал за Арата Миягава (Япония) и златен за Бруклин Мак (САЩ) и Денис Черевичко (украинец, представящ Австрия).
С изключителна елевация и въздушност се отличаваше танцът на Арата Миягава, като истински бог на вятъра се носеше из сцената, по-лек от бръшлянените листа по нея. Изпълненията на Арата Миягава на двете мъжки вариации от балета „Силфида” ще останат сред най-добрите в историята на конкурса. Младият японец е един от красноречивите примери за плодотворното взаимодействие между Азия и Европа в съвременния танцов свят. Той е завършил известното балетно училище „Джон Кранко” в Щутгарт, а понастоящем танцува в „Станислав Немирович-Данченко” в Москва.
Битката за златото между Бруклин Мак и Денис Черевичко роди най-красивото съперничество и дари публиката с незабравими мигове. Изпълненията на солиста на балета на Виенската Щатсопера Денис Черевичко носеха всичките достойнства на руската школа - силни крака, отчетлив рисунък на движенията, динамичност, виртуозни пируети, безупречна координация, мощни, атлетични скокове, увереност на позите. Опитът и високият професионализъм на танцьор със стаж в престижен театър кореспондираше с детинско излъчване и очарование, което направи Черевичко един от безспорните любимци на публиката. Репертоарът на младият украинец бе отлично подбран и представяше цялата му палитра от възможности, като той демонстрира еднакво добро владеене на класическия и модерния танц.
Полюсно различен, но абсолютно равнопоставен бе другият златен медалист Бруклин Мак. На следващия ден след обявяването на наградите вестник „Вашингтон пост” отбеляза: „Докато американските атлети се състезаваха за златни медали в Лондон, наш танцьор спечели злато на конкурс, наречен балетна Олимпиада. Победата на Бруклин Мак го поставя в отбраното общество на американците, спечелили злато в най-стария и уважаван конкурс в света. Той е и първият афроамериканец, победил във Варна.” Бруклин Мак е за трети път в черноморската ни столица, факт, достатъчно показателен за значението, което придобилият напоследък известност танцьор отдава на нашия конкурс. Още с първата си поява преди четири години, стилът на Бруклин Мак бе обект на дискусии. Привържениците на академичните традиции на руската балетна школа единодушно отсякоха: „Това не е балет, а шоу”. В противниковия лагер пък твърдяха, че експресивният, агресивен и зареден с вътрешна енергия танц на Бруклин съвсем не означава, че той не владее класическата техника, напротив, изключително виртуозен е. Всъщност, Бруклин е истинско въплъщение на идеята за американския стил в танца, блестящо дефинирана в далечната 1938 г. от Линкълн Кърстийн, основател (съвместно с Джордж Баланчин) на „Ню Йорк Сити Бале”. Агресивността и енергията, твърди Кърстийн, са типично американски черти, родеещи се по-скоро с американския атлетизъм, отколкото с традициите на дворцовия балет. В крайна сметка, Бруклин не можеше да се чувства виновен пред радетелите на „чистата и свята” класика затова, че само щом се произнесеше името му, и оглушителни писъци изпълваха пространството. Нито веднъж той не подведе почитателите си, нито веднъж не се спести, въпреки че след гала концерта куцаше заради сериозна травма. Скокове до звездите, енергия и гъвкавост на пантера, музикалност и свръхритмичност, обсебващо сценично присъствие – това са част от достойнствата, които определиха Бруклин Мак като едно от явленията на този балетен конкурс. За щастие, журито взе правилното решение да възнагради по достойнство любимците на публиката и да даде заслуженото на бъдещи безспорни звезди.
При жените, въпреки високото професионално ниво, нямаше такива ярки и открояващи се изпълнители. Логично бе и да няма златно отличие. Сребърната Мики Вакута (Япония) се отличи с впечатляваща универсалност при владеенето на класическата и модерна лексика. Бронзовата медалистка Айгерим Бекетаева, типично за представителите на Казахстан, съчетаваше безупречната академичност на руската школа с източна екзотика. Макар и в по-малка степен, но и този конкурс не се размина с подценяването на очевидни таланти, по-точно неприсъждането на награда на Ая Окумура (японка, представяща Холандия). Завършила училището „Джон Кранко” и работеща понастоящем в една от най-престижните европейски компании – Холандския национален балет, младата балерина се отличаваше с изумителна техника, но поднесена ненатрапчиво, с финес, прецизност и безупречен стил.
Състезанието в групата на младша възраст бе по-напрегнато. Там представителите на Азия шестваха победоносно и напълно заслужено. За съжаление, без награда остана една от най-стойностните изпълнителки – Катерине Ейрин Хигинс (американка, представяща Белгия). Удължени пропорции, поразителна елегантност и излятост на движенията, удивителен баланс, много рядко срещана вродена лиричност – все високо професионални достойнства, които останаха недооценени. На шестнайсет години да изпълниш вариация на Одета от ІІ действие на балета „Лебедово езеро” с лекотата и вдъхновението на родена балерина е сигурен знак за звездно бъдеще.
При юношите още с първата си поява шестнадесетгодишният китаец Хъ Таий грабна сърцата и на публика, и на жури, като логично и заслужено спечели „Специалното отличие – Варна 2012”, а заедно с това и специалната награда „Емил Димитров”. Танцът и цялостното внушение, което излъчваше този невероятно способен малък магьосник, наподобяваше порцеланова китайска статуетка – съвършена в своето изящество.
Двадесет и петият международен балетен конкурс ще бъде запомнен и с много успешното българско участие – малко, но качествено. Трима участници (всичките преминали на втори тур) и два бронзови медала – Натали Братанова и Кристина Чочанова. Двете великолепни млади изпълнителки безспорно са балерини с бъдеще и тепърва ще прославят страната ни по родните и световни сцени. Преди няколко години Натали Братанова спечели пълна стипендия в елитното балетно училище към Виенската Щатсопера, а тази година завърши обучението си по най-блестящия начин – с връчване на договор за трупата, мечта за много артисти. Натали имаше пълното право да си почине след напрегнатата година, но предпочете неуморния труд и стреса, съпътстващи участието във Варненския конкурс. Пословично трудолюбие, любов към балета и талант са си дали щастлива среща в лицето на младата ни надежда, а сборът от тези качества е гаранция за успех. Оценяването на балерина като Кристина Чочанова е категорично доказателство за това, че на този конкурс се обръщаше внимание повече от всеки друг път на артистичното излъчване и сценичното обаяние. Кристина Чочанова е надарена с всичко от природата и на първо място с поразителна, южна, завладяваща красота. Тя притежава отлични балетни данни и уверена техника. И без да демонстрира чудеса от пируети и фуетета, просто покоряваше с женски чар и чувственост. Наградата за партньор също се озова в български ръце, неин носител стана Никола Хаджитанев – най-успешният ни млад балетист, който години наред бе подценяван във Варна.
Към успеха на нашите артисти се прибави и награда за хореография за младата и много талантлива Галина Сребрева. Владеене на модерната танцова лексика, съчетано със собствен пластичен език, поетично пресъздаване на емоциите – това са част от достойнствата, заради които „Приспивна песен за моето безсъние” бе сред малкото впечатляващи и запомнящи се съвременни хореографии на конкурса.
По отношение на представените съвременни хореографии, това издание на конкурса не може да се похвали с открития и големи постижения. Това даже даде повод за дискусия, провокирана от Бенджамин Феликсдал, относно присъствието на модерния танц в програмата на Варненския международен балетен конкурс. Според някои критици и специалисти, времевите ограничения (творбата трябва да е създадена не по-рано от пет за ІІ тур и десет за ІІІ тур години), съчетани с пълна либералност по отношение на авторство и стил, създават предпоставки за размиване на критериите и понижаване на нивото. Дадоха се предложения да се осъществи връзка с големите хореографи на нашето време, които да предоставят собствени творби за Варненския конкурс. Мисля, че това, първо, би уподобило нашия конкурс на този в Лозана, и, второ, би унифицирало изпълненията. Вярно е, че действащият регламент носи риска и неудобството да се представят много работи без никаква стойност, но как инак варненската публика би се радвала на открития, като „Контрабас соло” (Хулио Лопес) или „Носталгия” (Владимир Ангелов)? Чест прави на най-стария балетен конкурс, че отстоява творческата свобода и новаторството.
В представените съвременни творби тази година определено изпълнителите доминираха над хореографиите, тоест, наблюдаваше се високо ниво на владеене на модерната лексика, което помагаше на инак не особено впечатляващите хореографии. Това твърдение важи в пълна сила за изпълнението на Бруклин Мак в хореографията „По пътя” на Дай Джиян. Без магнетичното, завладяващо присъствие на танцьора, едва ли текстът би въздействал със същата сила. Танцът на Денис Черевичко в „Полета на бръмбара” (хореография Анджелика Холина) също бе невероятно атрактивен. Най-убедително представила се творба, базираща се на ясна концепция и оригинална пластика, бе „Умен” на утвърдената японска хореографка Кеко Ягами (носителка на награда от 2008 г.)
Юбилейното издание на най-стария и авторитетен балетен конкурс в света приключи с подобаващ блясък. Прекрасен подарък на артистите и публиката направи известният балетмайстор и член на журито Елдар Алиев с постановката на заключителна кода, в която всички лауреати дефилираха с кратки вариации, дуети, ансамблови композиции, демонстрирайки своите възможности. За минути публиката бе засипана със зашеметяващи пируети, потоци от фуетета, главозамайващи скокове, с младост и красота… Космическа красота! Двете седмици на съприкосновение с най-възвишеното и одухотворено изкуство, препълненият във всички конкурсни дни до краен предел Летен театър, нестихващите аплаузи вдъхваха надежда, че духът на Варна е жив.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
