Европа, повече от всякога
Кризата на еврото отразява краха на една лишена от перспектива европейска политика. Германското правителство няма необходимата смелост да победи едно, станало вече непоносимо, състояние на нещата. Въпреки впечатляващите спасителни планове и множеството кризисни срещи на върха, от две години насам ситуацията в еврозоната постоянно се влошава.
Неблагоприятната конюнктура, на която се позовават страните в затруднение, усложнява нестабилното положение на банките, а растящата несигурност за бъдещето на валутния съюз правят инвеститорите все по-неразположени да придобиват акции от страните в затруднение. Повишаването на лихвите на държавните дългове и икономическата ситуация усложняват процесите на консолидация.
В същото време, причините тази нестабилност да се засилва трябва да се търсят във факта, че стратегиите по овладяването на кризата спряха на прага на усилването на европейските институции, без да го прекрачат.
Кризата в еврозоната не е единственото оправдание да бъде направена решителна крачка към интеграция, подобна крачка се обяснява също и с политическата необходимост да бъдат намерени ресурси, които показват, че еврозоната се опълчва на бедствието, в което се превърна този призрачен свят, изграден от инвестиционните банки и спекулативните фондове на една реална икономика, производител на блага и услуги.
В същото време, мерките за регулация не могат да бъдат конкретизирани – от една страна, защото тяхното въвеждане в една тясно национална рамка би било контрапродуктивно, от друга, защото мерките за регулация, разглеждани по време на първата среща Г-20 в Лондон през 2008 г., имат нужда от съгласувани действия на световно ниво. До този момент те не могат да бъдат предприети заради политическата фрагментираност на международната общност.
В това отношение, икономическа сила от мащаба на Европейския съюз би могла да играе авангардна роля, поне на нивото на еврозоната. Единствено усилването на интеграцията в дълбочина може да позволи общата валута да бъде опазена без безкрайна серия от мерки за помощ, които, в крайна сметка, в по-далечна перспектива ще изправят солидарността на националните европейски народи пред тежко изпитание. За целта би било неизбежно прехвърлянето на суверенитет към европейските институции - едновременно за да наложи фискална дисциплина и да гарантира стабилността на финансовата система.
Задълбочаването на кризата показва, че стратегията, налагана досега от Германия на ЕС, почива на погрешна диагноза. Кризата не е криза на еврото, което, напротив, се оказа стабилна валута. Кризата не е и криза на специфичен за Европа дълг. За сравнение, ЕС и еврозоната са доста по-слабо задлъжнели, отколкото САЩ или Япония. Кризата е криза на рефинансирането на отделните държави в еврозоната, чийто произход трябва да се търси в недостатъчната институционална защита на общата валута.
Развитието на кризата илюстрира недостатъчността на проекти за предвиждани решения. Ето защо ЕС не би могъл да преживее без радикална смяна на стратегията. Германия изхожда от идеята, че проблемите се дължат на липсата на фискална дисциплина на национално ниво и че, следователно, решението е в установяването, във всяка страна, на съответната политика на ограничения.
На практика, тази политика минира икономическия потенциал и кара безработицата да расте. Въпреки политиката на ограничения, преживяващите трудности страни не успяха да намалят стойността на рефинансирането си. Диагнозата и терапията, сочени от Берлин, бяха изработени едностранно. В същото време, кризата се дължи на системни проблеми. Принудите на национално ниво няма да променят нищо. Единственото решение, за да се премахне или поне да се ограничи рискът от неплатежоспособност за една страна, би било отговорността за държавните заеми в еврозоната да се споделя от всички.
Съществуват само две смислени стратегии да се преодолее кризата: връщане в ЕС към националните валути, което би оставило всяка страна да се правя сама с непредвидените флуктуации на силно спекулативните парични пазари, или институционалната протекция на една фискална, икономическа и социална обща политика, която си е поставила по-амбициозната цел да направи така, че на наднационално ниво политиката да преоткрие своята, загубена на национално ниво, действеност по отношение на пазарните императиви. Към тази стратегия, отвъд мисленето за кризата, е част и обещанието за една „социална Европа”.
Дори само защото открехва тази перспектива, втората опция е по-добра от първата. Ако искаме да избегнем едновременно връщането към националните монетарни политики и една криза на еврото, налага се да направим стъпката, която не бе направена при въвеждането на общата валута – а именно, да въведем механизми, водещи към политически съюз, първо, сред седемнайсетте членки, които съставляват валутния съюз.
Ние призоваваме нищо да не бъде скривано – не можем да искаме да задържим валутния съюз, без да бъде покрит институционалният дефицит, от който страда той. По-съответно на целите би било дългът да се споделя всеки път в пределите на критериите от Маастрихт, т.е. в размер до 60%. Като не съобщават какво, всъщност, имат намерение да правят, правителствата само подсичат крехките демократични основи на Европейския съюз.
Нека си спомним обединението на Германската империя, която анексира някои области, като приобщи династиите им. Тук историята ни кара да сме внимателни. Не става дума единствено да се успокоят финансовите пазари посредством комплицирани и непрозрачни конструкции, докато в същото време правителствата да се примирят удобно с факта, че съответните им народи ще бъдат сложени под похлупака на една централизирана изпълнителна власт, без да бъдат питани.
На този етап народите трябва да си кажат думата. Ако на референдумите се получат положителни резултати, то народите на Съюза биха преоткрили на европейско ниво онова, което им бе отнето от „пазарите”. Стратегията на промяна на договорите цели да създаде валутно пространство около едно европейско политически единно ядро, отворено към присъединяването на други страни – и по-специално на Полша. Това означава, от гледна точка на конституционната политика, да имаме ясна идея за това що е наднационална демокрация - позволяваща общо правителство, без в същото време да бъде възприета формата на федерална държава.
В европейския контекст федералната държава не е добър модел, дори само заради това, че изисква форма на солидарност, към която исторически автономните европейски държави не са предразположени.
За да бъдат засилени институциите й, подходящият за Европа начин би била може би идеята, че демократичното европейско ядро трябва да представлява всички граждани на валутния съюз, но така, че всеки гражданин да бъде представен в двойното си качество на гражданин на реформирания Съюз и на гражданин на народ, участващ в Съюза – в първия случай той ще бъде включен в процеса индивидуално, във втория – по индиректен начин.
Кризата, която продължава вече четири години, предизвика промяна на темите в дневния ред, която привлече вниманието на националните обществени мнения върху европейските въпроси. Наблюдава се всеобщо разбиране на необходимостта да се регулират финансовите пазари и да бъде превъзмогната структурната неуравновесеност в еврозоната. За първи път в историята на капитализма криза, отприщена от банките, можа да бъде отслабена и притъпена само защото правителствата успяха да направят така, че гражданите им да платят, в качеството си на данъкоплатци, за причинените щети.
В същото време, обаче, преградата между системните процеси и процесите от света на живота беше пречупена. Гражданите се възмутиха от това. Ако усещането за неправда се разпространи така широко, то е защото анонимните процеси на пазара в очите на гражданите придобиха политическо измерение. Това усещане е родствено с яростта, повече или по-малко сдържана, която ражда у тях безсилието им. Тъкмо с тази ярост би трябвало да се срещне една политика, която претендира да вземе нещата в ръцете си.
Една дискусия върху крайната цел на процеса на съюзяване би предложила възможността да се разшири полето на публичната дискусия, задържана до този момент в икономическите въпроси. Осъзнаването на приплъзването, което се извършва на световно политическо ниво, при което силата преминава от Запад на Изток, както и разбирането за промените в отношението със Съединените щати, са именно ресурсите, които биха могли да представят в друга светлина предимствата на едно европейско обединение. В този постколониален свят ролята на Европа се промени значително.
Анализите предсказват на Европа намаляващо население, по-слаба икономическа тежест и свито политическо значение. Европейците трябва да се научат, че – заедно – могат все още да носят високо знамето на обществото, основано на социалната държава и националното и културно разнообразие. Но ако искат все още да влияят върху дневния ред на световната политика и върху решенията, които трябва да се намерят за проблемите на планетата, трябва да обединят силите си. Да се откажем от европейското обединение, би означавало да се сбогуваме с историята на света.
Le Monde, 4 септември 2012
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
