Тъничката нишка на доверието
- Поканихме ви да поговорим за вашия Международен център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия, за неговата дейност, за мястото му в обществото ни. Все пак, той навърши двайсет години... Дали пък нямате чувството, че това са изтекли в пясъка усилия?
- На честването на 20-годишната с колеги от Управителния съвет се смяхме за безкрайно дългото име, което никой не можа да запомни и до ден днешен, макар че всички ни знаят. Но тогава - за да успеем да се регистрираме и да започнем някаква дейност, трябваше да си измислим име, което да не предизвиква раздразнение у никого. Да не се споменава думата „ислям”, да не се споменават „Балкани” и т.н. И търсейки компромисни варианти, стигнахме до това име... Разбира се, и това беше грешка, защото сложихме думата „малцинство” и така се регистрирахме. Първите правителства не искаха да работят с нас, думата „малцинство” я няма в конституцията. Така че и дългото име не успя да изпълни замисъла да бъдем приети от всички.
А по въпроса за пясъка... Разбира се, че размишляваме за направеното. Ние наистина направихме много неща, между които сигурно 20-30% са грешка. Т.е. неща, от които нищо не се е получило: напразни усилия, напразно изхарчени пари, напразни надежди. Струва си да се поговори и за провалите, защото те са както наши, така и въпрос на неприемане, на неразбиране от обществото и от институциите. В някои случаи звучахме като „глас в пустиня” просто защото изпреварвахме времето. Има две-три неща, важни не само за тези 20 години, но които ще останат важни и в бъдеще. Наричам това „фундаментални постижения на Центъра”. Първо, така се стекоха обстоятелствата и такъв ни беше целият политически живот през тези години, че непрекъснато по някакъв начин се оказвахме единственият мост между малцинствата; и особено между религиозните малцинства и мнозинството. Разбира се, такава претенция има ДПС - че те бдят за етническия мир, че се грижат за правата и интересите на малцинствата и т.н. Всички знаем, че това просто не е вярно. ДПС-елитите са егоцентрични и егоистични. Има десетки ситуации, в които нашият център се е намесвал, за да не стане много лошо (в смесените райони, но и в национален мащаб). Защото сме се старали да смекчаваме ударите на прехода, да действаме като помирителна комисия или просто да казваме истината за нашите „други”, за да не бъде манипулирано общественото мнение. Наскоро водих из България наши гости от университета в Копенхаген, с които правим двугодишно изследване за исляма на Балканите. Те бяха поразени, че абсолютно навсякъде, където отидохме, нашият център е не само познат, той е обичан. Т.е. твърдя, че онази тъничка връзка, която съществува между мюсюлманското малцинство и голямото - макрообществото, това е нашият център. Впрочем, колегите се впечатлиха и от факта, че навсякъде на Балканите сме разпознаваеми и добре приети от тамошните малцинства.
- Значи се оказва, че голямото постижение от съществуването на този център е, че сте изградили доверие между вас и малцинствата. А на каква цена?
- Ако въпросът е намек за финансирането, искам да ви кажа, че през последните години нашият център се издържа с големи усилия и сме редуцирали дейността си основно до академичните изследвания. Клишетата, че плуваме в „предателски” пари, са митология. През цялото време градим доверие и сме убедили мюсюлманите в България, че ги смятаме за неразделна част от българската нация, от гражданското общество. Убедили сме ги, че се опитваме да ги проучваме и изследваме, да публикуваме, да обнародваме, да говорим, за да чуе макрообществото какви са те реално, без политически клишета, профанации и манипулации. Стремили сме се гражданите на България да получат някакви обективни знания, да придобият някаква по-реална представа какви са мюсюлманите и другите малцинствени общности в България. И през годините те дори вече са си изградили някакъв рефлекс – щом се случва някаква беда при тях, се обаждат на нас, на мен. И казват: „Помогни”. Независимо дали се касае за работодатели, които не им плащат детските надбавки или заплатите; които ги експлоатират с 12-часов работен ден; или са ги арестували и обвинили произволно – обаждат се за всичко. А да не говорим за по-сериозни напрежения - като тези с дългогодишните съдебни дела при избора на главен мюфтия; за проблемите, които имат с нереализираната реституция; за огромните проблеми, които имат с образованието. Плаши фактът, че ние продължаваме да стоим като единствен субект на връзка. И аз им казвам: „Хора, разширете своя кръг от приятели. Не може само нашият център да ви е приятел и за всички проблеми, които имате, да се обръщате към нас. Вие трябва да имате още много приятели. Аз остарявам, изморявам се, искам постепенно да се оттегля от дейност. А не виждам вие да сте завързали здрави контакти и работни връзки с други, по-млади хора, с други, по-нови и по-свежи организации”. Това ме безпокои.
- Малко наркотична зависимост е това.
- Да, би могло и така да се каже. Мисля по-скоро, че това са „идеални” отношения, като в някаква утопия, особено когато гледам изненадата на моите колеги от европейските институти, които са едни от добрите специалисти по исляма, или на студентите, когато сме на терен. Те просто не могат да повярват на тази близост и на това силно доверие, което хората изпитват към мен персонално и към нас като институция.
- Към ДПС нямат ли подобно доверие?
- Не, разбира се. С политиците имат отношения от съвсем различено естество. Това са отношения на подчиненост, на субординация. ДПС да не би да им помогна, когато имаха проблеми с избора на главен мюфтия? Не. ДПС им каза: „Ние ще присъстваме на вашата мюсюлманска конференция, което означава, че ви подкрепяме”. Но това на практика нищо не означава. ДПС имаха възможност още от зората на демокрацията да настояват в парламента да бъде написан един нормален закон за вероизповеданията в България, който да разреши проблемите и на мюсюлманското изповедание. Но ДПС-елитите не направиха това. Защо? Защото искаха всичко, което е свързано с турците и мюсюлманите в България, да зависи от тях. Те не искаха мюсюлманската общност със своите духовни водачи да може да се самоуправлява. По подобен начин задушаваха през годините опитите за създаване на неформални сдружения. ДПС искаше да контролира всичко. Досущ, както държавата иска да ги контролира. За щастие, краят на това се вижда. Мюсюлманите се еманципират и вече създават свои културни и гилдийни сдружения, за да защитават интересите си.
- От друга страна, вие самата винаги сте казвала, че за българските мюсюлмани религията не е най-важното нещо.
- Твърдя това за албанците, както и донякъде за нашите съграждани турци. Те са доста светски устроени и националната или етническата идентичност имат приоритет. През последните 15 години обаче мюсюлманите в България преживяват ренесанс. Те са във възход, придобиха самочувствие, границите са отвориха, започнаха да общуват със света, искат да имат всички права като религиозна общност. Искат да бъдат независими от политическите субекти. Те обичат своите духовни водачи и разчитат на тях. Всеки петък слушат проповеди. В които, между другото, няма нищо радикално, това са проповеди за морал, за човечност, за взаимопомощ. Хората им имат доверие. Един от обвинените в радикализъм млади имами, когото обискираха през 2010 г. за притежание на незаконна литература, е от с. Лъжница. Жените от селото обградиха къщата и казаха на хората от ДАНС: „Няма да ви пуснем да излезете оттук. Ние вярваме на този човек и го обичаме, и го харесваме.” А в интерес на истината, този имам, той си е и за обичане, и за харесване, аз го познавам. Мохамед е високоинтелигентен, образован и знае как да води своите хора и да напътства младите да спазват морала. Районният мюфтия на Смолян Неджми Дъбов е също изключително харизматичен, образован и интелигентен духовен водач и администратор, но той също е обвинен съвсем нелогично и неясно защо по чл.108 и 109 от НК.
- Само доверието ли ви свързва?
- Да, това е основното в нашата работа – взаимното доверие. Вече 25-30 години никой от тях не ме е подвеждал, нито пък аз – тях. А като се замисля за многобройните неща, които сме правили, които дори понякога са били смешни... Защото сме строили къща за бедни роми; мандра за турците, която и до днес стои като паметник на моя провал; купували сме малки трактори за високопланински ниви, кози (вместо да бъдат използвани за мляко, бяха изядени от глад), раздавали сме елитни семена за картофи и домати. В гладните години по време на Жан-Виденовото управление сме помагали със спешни хуманитарни доставки – храни, лекарства, купували сме линейка и родилно легло за някои села, за да оцеляват хората чисто физически. Даже пазим в центъра една грамота, официално писмо от общината, с която ни благодарят, че сме осеменили техните крави... Ние - които сме се създали като институт за експертиза, за анализи, за прогнози; и основната част от хората, които работят за центъра, са великолепни учени – сме се занимавали и с неприсъщи дейности, защото се е налагало. Понякога животът ни караше да се занимаваме с абсурдни неща от гледна точка на нашата специализация.
- Кое от нещата, които сте направили, е най-важното за вас?
- Ако трябва да избера три – слагам на първо място стипендиантската ни програма. Т.е. това, което сме направили за образованието на малцинствата. Защото то остава. Една голяма част от прекрасните и добре реализирани хора от малцинствата, които виждате тук и там, са се развили като наши стипендианти. Стипендиантската ни програма работи без прекъсване 20 години. Финансира се от швейцарска фондация. Искам да подчертая, че винаги сме избирали хора от общини със смесено население, за да не създаваме ние самите разделения между хората. Имаме и български деца, и турчета, и помачета, и ромчета - никога не сме разделяли децата. Когато подхванем едно дете, го издържаме, докато се дипломира. И съм горда с нашата работа, защото това са може би около 4 000 подпомогнати деца, по-голямата част от които щяха да приключат образованието си до 7-и или до 8-и клас, независимо от талантите, които имат. А ние им даваме възможност със стипендията да отидат в близкия град, за да се запишат в някакво добро училище.
- А след гимназията?
- Години наред издържахме и студенти... Но много по-важно е да изведем децата от 8-и клас до гимназия. О, и гимназия строихме. С фондация „Солон” в едно от най-„плодовитите” села в България, Рибново. То не е най-голямото помашко село, обаче са три хиляди души. А селското училище, което имаха, се пукаше по шевовете и беше до 8-и клас. Абсолютно никакъв шанс нямаха там момичета в 90-те години да продължат след 8-и глас. Женитба - и на тютюна, това е съдбата на тези момичета. И върху малкото училище, което Рибново имаше, достроихме и направихме една голяма гимназия, в която има даже амфитеатрална аудитория. Оборудвахме я с компютри. И още от първия випуск на гимназията четири момичета веднага ги приеха да учат различни специалности в университета. Повлякохме крак - след това и училището в с. Брезница, където пък живеят четири хиляди души - и то стана гимназия. Наскоро се отчитахме пред дарителите и установихме, че сред нашите стипендианти има вече лекари, инженери, педагози, икономисти, юристи, музиканти.
Второто, с което се гордея - когато всичко се рушеше през 90-те години и абсолютно никакви пари нямаше за наука, ние подкрепихме един кръг от млади учени. От студенти започвахме съвместна работа с тях, финансирахме им курсови и дипломни проучвания, след това и докторантурите, за да не отпаднат от науката. След това създадохме и една поредица от първи книги на млади автори, които бяха посветени на Балканите, на малцинствата, на религиите. Разбира се, финансирахме изследвания и на вече утвърдили се учени.
Тоест, изградихме нещо като паралелна научна институция, която се финансираше само отвън – в смисъл, че сме търсили спомоществователи отвсякъде. Никой да не вярва на митовете, че това са били пари само на Сорос или само американски пари. Напротив, ние сме неправителствена организация, която от самото си създаване знаеше какво значи диверсификация. За нас беше принцип не един човек или една институция да ни дарява средства, а да получаваме субсидии от различни източници, за да запазваме своята независимост. Всъщност, това също е едно постижение на нашия център - за 20 години запазихме необвързаност с каквито и да било политически и икономически субекти. И не се оцапахме с мръсните пари в България. Имаше доста желаещи да перат парите си и чрез нашите дейности.
Третото, разбира се, са книгите. Имаме издадени над 100 книги поне, повечето от които са внушителни научни изследвания.
- Има и четвърто – вашите много ценни изследвания „на терен“ из Балканите – спешната антропология. Разкажете за нея.
- Ясно е, че в моята лична класация четвъртото заема първа позиция. През изминалите двадесет години вложих много усилия за граждански и изследователски каузи и естествено с това ощетих собствените си планове, особено в областта на науката. Написах десетки текстове и книги, но една важна за мен книга - „Конструиране на омразата”, която съм започнала от години, все остава недописана поради липса на време и поради непрекъснато участие в туширането на някакви обществени напрежения. За сметка на това, създадох ноу хау за нашия Център в изследователската област – спешната антропология. Това е и предметът, който преподавам в Историческия факултет на Софийския университет. Не е мястото тук да разискваме същността на методиката. Тя е ефективен начин за теренно проучване, анализ и средносрочно прогнозиране на състоянието на етнически и религиозни групи, на обществата в цялост, особено в периоди на конфликт или резки социални и икономически промени. През годините работихме по методиката както в България, така и на територията на Балканите – в Босна, в Сърбия и Косово, в Македония, в Албания, в Гърция. За експертиза към нас се обръщат предимно вън от страната – международни и академични институти. Ние, от своя страна, когато сме готови с някой от нашите анализи, най-напред го предоставяме на различни български институции, за да имат още една гледна точка към балканските и националните проблеми. Друг е въпросът дали те се възползват от нашите наблюдения и прогнози. Създадохме и печатна серия „Спешна антропология”, чиито три тома досега са посветени предимно на събитията около разпадането на Югославия.
- А кои бяха провалите, в какво не успяхте?
- О, в много неща не успяхме. Казах вече каква беше целта ни в началото - да направим независим научен институт. Тинк-танк. А когато тръгнахме да правим първите си научни изследвания в началото на 90-те, ние се ужасихме. Не можеш да се занимаваш с наука за самата наука, когато има проблеми, които подлагат на изпитание социалния и гражданския мир или опират до екзистенц-минимума за определени по-маргинални групи от обществото. И се наложи научно-изследователската и издателската работа за дълги години да минат на втори и на трети план. Цялата тази работа се вършеше със заделяне на мъничко пари от средствата, които бяха за чисто практически дейности. Правехме грешки, защото не може един учен да знае, че не бива да строи къща и да я предоставя на едно многолюдно ромско семейство, тъй като нищо няма да произлезе от това. Прекрасна къща, вътре с дограми, с разкошен покрив, с канализация, с вода, със сервизни помещения, с бойлер за топла вода и т.н. И само след една или две години нямаше нищо... Негативният опит винаги дава своите специфични приноси. Ако имаше някаква полза от това, то беше, че направихме проучвания с антрополози и социолози и разбрахме много добре каква къща искат ромите, с какъв двор, с какви помещения, които да бъдат за животни или за работилници. Как да има калкан, за да може да се долепи къщата за синовете, когато се оженят, и т.н. И когато идваха в Центъра европейски експерти преди 5 или 10 години и искаха да дават огромни средства, за да се построят жилища за ромите, ние се позовавахме на нашия негативен опит: „Разберете, не може да построите една чудесна къща на семейство, което няма работа. Намерете им работа, инвестирайте в работни места. Помогнете малко да се оправи инфраструктурата и да се узаконят тези бидонвили, в които сега живеят. А когато вече имат работа, тогава може да ги настанявате в нови жилища”. Когато седмици наред нямат какво да ядат, естествено, че ще демонтират дограмите и ще ги продадат, за да си купят храна. Естествено, че ще демонтират бойлера и тръбите, след като нямат вода, защото няма с какво да я платят. Всичките неща са свързани и трябва да вървят заедно - децата на училище, родителите с работа, а след това хубавите жилища.
- Още в самото начало на разговора говорехте за тънката нишка на доверие между мюсюлманското малцинство и „макрообществото”. Как определяте макрообществото?
- Разделям условно „макрообщество” и малцинства, защото идеалният вариант е гражданската нация да е едно цяло. Реалностите са много по-сложни. Затова в нашата работа детерминирам „макрообществото” през призмата на неговото разбиране и отношение към другите, особено към малцинствата и по-уязвимите групи.
- Но като говорим за интеграция, в какво интегрираме всъщност „малцинството”?
- Мюсюлманите искат да бъдат интегрирани като равноправни граждани на България. Искат да бъдат приети такива, каквито са: да имат свободата да изповядват религията си, да спазват своите обичаи и т.н. Те мечтаят да не живеят като малцинство, а като част от макрообществото. Искат равноправно и свободно да могат да учат и да работят тук, в България.
Не усещат съпричастие и подкрепа за своите проблеми. Това им липсва и ги изолира. Недоумяват защо държавните институции, а и макрообществото, не кажат убедено: „Да акредитираме Висшия ислямски институт!”. Не може от 10 години Главното мюфтийство и мюсюлманската общност да се опитват да уредят академичния статут на Висшия ислямски институт и никой да не си дава сметка колко важен проблем е това за цялото общество. Когато преди месец или два написах статия по тази тема и я предложих на печатните медии, получих отказ с аргумента „незначителен за обществото проблем”. Нямам друг коментар, освен че това е национално късогледство.
- А какъв е проблемът пред този институт?
- Институтът не може да получи акредитация, без да изпълни няколко първични критерии – на първо място - подходяща сграда. Едно от изискванията за академична акредитация е да имаш подходящ сграден фонд. А те са настанени в един кокошарник. Имат терен, искат да започнат строителство на ислямски културен център, в който да разположат Висшия ислямски институт. Но се намират непрекъснато формални, технически причини, за да не им се разреши този строеж. По тази причина десетки млади, умни, с възможности хора, които са завършили бакалавърска степен във Висшия ислямски институт, не получават легитимни дипломи, защото институтът не е акредитиран.
- Висшият ислямски институт не е ли религиозно учебно заведение? Като Богословския факултет. Те защо не станат част от Софийския университет?
- Веднъж се започна разговор за присъединяването на Института към Софийския университет и се надигна силно обществено негодувание, подкладено от „Атака” и ВМРО. Аз от 20 години питам как е възможно да има в България 10-12% мюсюлмани и част от Богословския факултет да не се занимава с подготовка на кадри, които са специалисти по исляма? В Богословския факултет изучават сравнително религиознание, но с това се изчерпват беглите занимания с ислям. А би трябвало в някаква специалност към този факултет (или отделен департамент) да се преподава ислям като теология, философска система, история и култура. Включително да подготвя и ислямски теолози и духовни водачи. По принцип, решение на въпроса може да се намери бързо, но се усеща недобронамереност, липса на воля. Никой не иска да разреши проблема. Тези млади хора, които завършват средните духовни училища и Висшия ислямски институт, искат да продължат своето образование, да направят магистратури в светски учебни заведения. Да учат философия, психология, да учат риторика, да учат история, икономика, педагогика, но не могат - защото дипломите им не се признават никъде. А те са бакалаври от Висшия ислямски институт. Институтът подготвя теолози, подготвя имами, подготвя мюфтии, но там се четат и много светски дисциплини. Половината, ако не и повече, от лекторите, които четат там, са гост-преподаватели от университетите в България.
Не знам дали ме разбрахте къде е проблемът. Едновременно се съмняваме в хората, които завършват в чужбина, но не създаваме условия на нашите мюсюлмани да завършват тук и да продължават в нашите университети. Има изключително амбициозни и надарени измежду тях, които дори не е казано, че ще работят като имами и мюфтии, ако завършат, примерно, магистратура в Софийския университет, докторантура в Нов български университет и пр.
- И каква е причината да не акредитират ислямския институт?
- Както го формулира един мой приятел мюсюлманин: „Параграф 22”: „Не искаме да учите в Саудитска Арабия и в Йордания, но няма да ви разрешим и тук да учите”.
- Ясно е, че има някакви предразсъдъци – и от двете страни обаче.
- Има. Но не се съм склонна да слагам знак на равенство и да упреквам малцинството за неговите предразсъдъци, защото то се опира на тежък исторически опит. Всякакви техни усилия за развитие по някакъв начин биват затруднявани. И когато изпитват обида или негативни чувства към макрообществото, то е защото всичките им усилия удрят на камък. Не срещат ни най-малко съчувствие у съгражданите си християни. Ами може ли в първото десетилетие на ХХІ век да се изземват книги и компютри, да се казва, че това е забранена литература и никой да не издигне глас в тяхна защита. Би трябвало масово обществото, интелигенцията да се вдигнат в защита на тези хора, на които са отнети книгите. Гражданите не се поинтересуваха службите за сигурност на чия експертиза разчитат. Кои са онези специалисти арабисти и специалисти по ислям, които са извикали, за да прегледат литературата? Защото, по обвинение за радикален ислям, от училището в село Брезница иззеха неразпечатани пакети учебници по турски език от 93-та година, одобрени от Министерството на просветата... И няма скандал заради стреса върху децата и учителите, нито заради непрофесионализма на РДВР – Гоце Делчев.
- Подобни посегателства непрекъснато се извършват и спрямо мнозинството...
- Кажете ми през последните 20 години на кои българи, по-точно, на кои български свещеници и митрополити са им иззели от къщи книгите, телефоните и компютрите?
- Върху достойнството на българина се посяга по много други начини.
- Съгласна съм, но извън общото унижение, което всички получаваме в държавата: мизерия, корупция, простащина, битова престъпност и всякакви безобразия, които трябва да търпим, малцинствата получават и още отгоре. Например, да си учил четири години, да си взел с отличие изпитите и да не можеш да вземеш пълноценна диплома, за да продължиш по-нататък. Значи, някой ти внушава индиректно: „Ей, малцинство, ще си стоиш там, необразован. Не можеш да ставаш магистър, нито доктор на науките”. Когато говорим за унижения за малцинствата, ще ви цитирам един член от новия Закон за предучилищното и училищното образование, който мина на първо четене в Парламента. Според чл.74 от ЗПУО, „В процеса на училищното образование може да се изучават и учебните предмети „Майчин език” и „Хореография”. Според обикновената гражданска логика, „майчиният език” е фундаментално човешко познание и право, докато „хореографията” е професионално обучение. Къде е логиката на законодателите да ги съберат заедно и да ги равнопоставят?
- От казаното излиза, че този висш институт е незаконен. На какво основание той произвежда кадри? От гледна точка на светската държава, това е абсолютно недопустимо.
- Аз затова пледирам светската държава да си поеме отговорностите – или да затвори Висшия ислямски институт, или да създаде условия за неговата акредитация, или да съдейства за такъв факултет към Софийския университет или към друг държавен университет. Другото е негласно и подмолно създаване на пречки за мюсюлманското образование.
- Неотдавна в Смолян е имало конференция, на която един турски историк е развил тезата, че помаците са турци.
- Да. Тя е много стара, тази теза. Казват им родопски турци. Така, както гърците ги наричат славяногласни елини и както нашата политика преди 25 години доказваше, че турците са насилствено ислямизирани българи. Аз имам текстове, в които критикувам всички тези исторически мистификации и ги наричам най-общо „комплексите на балканските историографии”. Това са академични текстове и се четат от малко хора. Но когато казвам, че нашата държава, нашите институции имат авантюристична политика по отношение на мюсюлманските малцинства, имам предвид отсъствието на разбиране и грижа за духовните нужди на тази част от българските граждани. Мюсюлманите искат да бъдат като всички други в страната - по отношение на образование, на реализация в труда, на реализация в политиката и в бизнеса. Създават се пречки и това е глупаво. Защото подобна държавна политика отваря вратите на външните влияния. Когато институциите не осигуряват възможност на своите мюсюлмани на национално ниво, започват да се отварят все по-широко и по-широко входовете за външни влияния и финансиране, в които не винаги има нещо лошо, но винаги ще предизвикват съмнения и подозрения сред макрообществото.
- Ние много говорим за духовните водачи. Впечатлението обаче у „мнозинството” е, че те като че ли са единственият авторитет в мюсюлманската общност.
- Духовната власт, духовният водач е изключително важен, но как те да не уважават и светската власт? Те са съвсем лоялни български граждани. Имат респект към държавните институции на всякакво ниво. Уважават си кметовете, уважават си общинските съветници, които са избрали. Както виждате, уважават или се подчиняват и слушат на централно ниво тези, които избират. Че те, ако не държат на тях, няма да ходят за тях да гласуват. Стигнахме и до гласуването, много сме говорили за това... Ако те не се чувстват притеснени и не им се привижда, че сега за тях е само малко по-различно, отколкото е било при Тодор Живков, не биха ходили под строй да гласуват. Просто чувстват нужда, в името на сигурността си, да имат своята партия, защото, все пак, тя ще ги защити, ако започне да им се случва нещо лошо. Говорили сме за това, да не повтаряме.
- Безнадеждна работа.
- Да, безнадеждна е. И аз така мисля. Не си представям как макрообществото ще се промени и ще започне доброжелателно да се интересува от проблемите на мюсюлманите. Хората са затънали в своите проблеми и не ги интересува, че някъде се случва нещо. Че, примерно, в Брезница не си харесват директора, защото е мутра. Т.е. съпричастие не може да има. Причината е, че разбирането, приемането и съпричастието към „другите” се култивира в семейството, но и в училището, чрез учебниците. Българското училище е далеч от това все още.
- Работата е безнадеждна не за друго, а защото цялото общество, българското, е атомизирано. А вие искате да се проявява съчувствие към едно малцинство от хора, които не проявяват съчувствие към самите себе си?
- Затова казвам, че това е една тънка нишка, която ще се скъса скоро, защото аз, както и шепа още съмишленици и колеги, не можем да работим вечно, а мюсюлманите не успяват да намерят по-широки и официални пътища, които да ги свързват с макрообществото. Сред младите хора няма много желаещи да се занимават извън науката като граждански личности с проблемите на малцинствата. Това, което ме кара да продължавам да полагам усилия, е, първо, защото смятам, че се извършват несправедливости, а не мога да търпя несправедливостите. И второ, защото смятам, че е въпрос на сигурност. Тоест, от самото начало, още отпреди 1989 г., ако нещо ме е карало да се намесвам и да се замесвам, то е, защото ми се е виждало, че нещата не отиват на добре. А аз имам деца, ето, сега ще имам и внуци. Не бих искала да става страшно и лошо в България. Въпрос на обща сигурност е. Не може просто изведнъж, защото цялото общество е атомизирано, да кажеш: „Абе, да си гледат работата мюсюлманите. И те са атомизирани, и ние сме атомизирани, да се оправят както могат”. Може да произлезе нещо не добро от скъсването на отношенията, от пълното отчуждение, от факта, че живеем паралелно, а не заедно, от множеството пречки мюсюлманите да се чувстват комфортно в своята страна и неразделна част от цялото.
- Но въпреки вашите усилия за подкрепа на малцинството, всъщност, на малцинствата, в множествено число – само с подкрепа нещата в бъдеще няма да се оправят.
- Разбира се. Ние сме просто един малък частен институт и сме в състояние единствено да слагаме спешно дребни кръпки на някои социални пробойни, за да подкрепяме малцинствата и онеправданите, като ги уверяваме, че не са съвсем сами.
- В каква посока трябва да се мисли, имате ли идея?
- На този етап най-необходимо е да се инвестира и да се развива образованието. Двадесет години наблюдавам как чрез малка, но системна помощ отвън се активира усилието на семейството и става възможно да се прекъсне една посредствена или сива предопределеност за децата. Вълнуващо е, когато проследиш резултата на едно дете, което е било орисано, поради произход и бедност, да работи на тютюна или да стане дребен наркодилър в циганското гето, а то научава английски, завършва университет, специализира в България или в Европа и става банков служител или патоанатом, оперна певица или журналист. Представете си не само какви са личните ползи за този човек и семейството му, но и за държавата.
Преди месец приключихме теренно проучване в градски и селски училища, като фокус на анализа беше изучаването на майчин език, нивото на българския език, преподаването по история. За екипа ни беше по-важно, че разговаряхме с десетки провинциални учители и директори и сме убедени, че трябва да се инвестира много щедро в учителите. Те работят в много от случаите геройски, дори без необходимата методическа помощ в някои по-сложни дисциплини. Разчитат на своя усет, култура, толерантност, на подкрепа от колегите си, за да бъдат максимално полезни на децата.
- Можем ли да си представим, че като път към едно по-нормално бъдеще, би могло в някои гимназии така, както се учи английски, да се учи и турски? И то от етнически българи.
- Разбира се, смятам, че е добре да се учи. Това би увеличило шансовете за работа. Също така би направило по-ефикасни учителите, които преподават в училищата, където учат преобладаващо турски деца. Както смятам, че е добре - и то ще стане вероятно след време, когато получи академична акредитация Висшият ислямски институт - там да отидат и българи християни, за да специализират, защото в България много ни липсва ново поколение специалисти по ислям.
Разговора водиха Копринка Червенкова и Христо Буцев
31 юли 2012 г.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
