Кустурица - бесове и копнежи
Емир Кустурица, „Смъртта е непотвърден слух”, 2012, ИК „Колибри”, превод от сръбски Ася Тихинова-Йованович, редактор Жела Георгиева, редактор на поредицата „Амаркорд” Владимир Н. Трифонов
Най-креативният, най-кипежният и най-рокаджийският европейски режисьор Емир Кустурица (24 ноември 1955) без време написа автобиография. С 9 и 1/8 игрални филма и десетина най-престижни награди, френетичният босненец завоюва без война уникални екранни територии. От хазартното овъртолване из история, истерия, ирония, истина, илюзия, съгради хипнотичен свят на плам и смях. В книгата си – резонен балкански пробив в поредицата „Амаркорд” - прави опит да замени визуалната стихия със словесна. Той твърди, че с нея отговаря на сплетните в жълтата преса. Спомняте ли си, че заради „Ъндърграунд”, донесъл му втората „Златна палма” през 1995, бе обвинен в метафорично лекомислие и подкрепа на Милошевич, вследствие на което той бе на крачка да се откаже от киното? Е, в книгата цялата история е разказана другояче...
Закъснялото ми прочитане на автобиографията на Кустурица бе актуализирано от две противоположни събития, регистрирали отношение към България в родното му Сараево: радостно (награждаването на филма „Парафиненият принц” на Павел Веснаков от тамошния фестивал) и противно (бесовските изстъпления на футболните фенове). Макар да споменава страната ни само мимоходом и в незавидна светлина (българският спален вагон, където хваща краста), киното, футболът и най-вече огнестрелните балкански нрави са доминанти в книгата. „Балканците живеят с единия крак на асфалта и още вадят другия от селската кал”.
Тя е смешна и безутешна, взривна и тавтологична, дълбока и епидермална, написана сякаш „на екс”. И така се чете. Подобно на повечето автобиографии от поредицата „Амаркорд”, и тази на Кустурица поема от детските спомени. И с тръпните разкази за дядовата си щедрост или сърдечната патриархалност на Сараево ме запокитва към собствените ми волни троянски ваканции при дядо и баба, но пък спестява подробността, че сам е станал дядо.
За разлика от повечето познати автобиографии, тази на Кустурица е свръхболезнена – тя е нещо средно между гневна автопледоария и терапия на амнезията. И се рее между политика, род и сантимент – от Тито до Милошевич и след това, от ужаса от войната до носталгията по изгубена Югославия и невъзможността да види отново Сараево.
В началото четем: И макар да принадлежа към хората, които вярват, че забравата е спасителна(та) формула на съществуванието, иска ми се да се дистанцирам от съвременния стремеж към забравяне. Днес тълпата следва кокошия модел и помни само станалото между две хранения. Най много заради това, че забравата се поставя във функция на теорията за "края на историята", която завладя света през деветдесетте години на миналия век. Така глашатаите на либералния капитализъм ни внушаваха да се откажем от вярата в културата и идентичността и да се оставим на стихията на технологическата революция, която би трябвало да канализира ходовете на нашата съдба и да направи пазара регулатор на най-значимите житейски процеси. Тази дързост пробуди у мен идеята да уредя сметките си с паметта, но ме насочи и към равносметка със забравата...
В книгата личното и общественото, иронията и патетиката са като скачени съдове в разбирането на Кустурица за истина. Из 288-те страници се смесват случки и реминисценции, времена и нагласи, Прага и Кан, Ню Йорк и Париж, китари и рок, филми и предистория, награди и последствия, футбол и боеве, Джони Деп и Джим Джармуш (преведен като Джармъш), Мики Манойлович и Вилко Филач... Не е подминат и Фелини, разбира се – досега мислех, че „Пътят” е магистралното заглавие за Кустурица, ала от книгата научих, че е „Амаркорд”, проспан от него 3 пъти като студент, а после изгледан поне 10. Макар да обърква датата на смъртта му (фактологичните грешки са коригирани в редакторските бележки под линия), Кустурица пише вдъхновено: Отиде си моят филмов баща Федерико Фелини. Това събитие бе за мен много по-значимо от падането на Берлинската стена за западната цивилизация. Не защото обединението на Германия означаваше разбиване на Югославия. Смъртта на Фелини остави нас, последователите на неговата естетика, сираци в края на двадесети век... Как човек да свикне да живее във време, в което Хубаво, Добро и Възвишено са изхвърлени категории, антикварни ценности?
Но магнитът на книгата, поне за мен, са преживяванията с родителите му Мурад и Сенка. Връзката им е свръхенергийна. И закономерно книгата завършва с главата „Чий човек си ти, сине?”, усещането му за майката и спомена за бащата: „Сянката й ставаше все по-голяма, после изчезна в мрака – старицата вървеше към другия край на тунела, където някакви деца с весела глъчка вдигаха прах, тичайки след топката. А аз, летейки на десет хиляди метра височина, усещах слънчевата топлина и си спомнях с какво вдъхновение говореше за смъртта моят баща, когато ми каза: „Смъртта е непотвърден слух, момчето ми!”. Прочее, освен, че е изведено като поанта, заглавието се обговаря неведнъж, дори му е отредена цяла глава сред 17-те.
Езикът на Кустурица е ту нежен, ту безцеремонен, верен на неукротимата му натура или „дивашкия характер”, както сам се описва, и на места се откроява преводаческа храброст. Що се отнася до наратива, той е пресичан от фантазни ретардации, както се случва и в киното му.
Прочетете автобиографията на Кустурица – дори да ви подразни, пак е по-добре, отколкото да не сте я разлистили. Особено през ваканцията.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
