Български  |  English

В самотата на извънстоличното поле

 

Централизирането в столицата на културно значимите явления за сметка на провинцията е устойчива тенденция у нас, особено засилваща през последните години заради естествената смяна на поколенията и неясната културна политика. С още по-голяма сила това се отнася до балетните трупи, които не само са със силно редуциран състав, но и с крайно ограничена постановъчна дейност. Имах възможност да посетя новата балетна премиера на Старозагорската опера и балет "Кръстопът на страстта" по хореография на Антоанета Алексиева - прима и хореограф в МТ "Стефан Македонски".Спектакълът е в три действия и четири картини, с музикално оформление и аранжимент Милен Ямаков, костюми на Мария Драганова и сценография на Борис Стойнов.
Ако все пак оперните институции у нас, въпреки големите трудности, успяват относително да устояват на резките намалявания на щатовете, то с балетните трупи положението е направо плачевно. Дори първият ни състав, Националният балет, е едва с 50 души - танцьори и корепетитори, като през 90-те бе намален от 150 наполовина, а сега е на санитарния минимум за представителна трупа и с активен репертоар от 4-5 заглавия и 2 премиери годишно, които обичайно са едноактни платна. Балетът в Стара Загора е пред закриване, трупата наброява едва 15 души, 5 мъже и 10 жени, като част от танцьорите са на възраст около 50 години и малцина са с балетно образование, а новите попълнения, 4 момичета от местното хореографско училище, са назначени на половин щат. Може би трябва да припомним съдбата на Пловдивската трупа, която преди няколко години едва бе възстановена с неимоверното упорство на примата Силвия Томова и бившия директор Калуди Калудов, която смогна за малко повече от година да осъществи редица концерти и премиера на „Спящата красавица”, но днес е от едва 15 души с един солист мъж и има декоративна функция.
Сега Антоанета Алексиева е поканена в Стара Загора да осъществи нова постановка, за да може съставът да се консолидира и да набере репертоар. Работата с трупа с неравно ниво - възрастово и стилистично, е рисково начинание. Ето защо Алексиева предприема смелия ход да търси по-характерна и свободна изразност. През последните няколко години тя задълбочено изследва и претворява на сцената фламенко танца и е може би един от най-добрите му познавачи у нас. Все пак, именно нейно дело бяха оригиналните дивертисментни платна в постановката на „Дон Кихот” от Масне в София от 2009-та, изцяло удържани във висок фламенко стил, както и динамичните цигански танци в мюзикъла „Зоро”.
„Кръстопът на страстта” представя различните лица на любовната страст - привличане, ревност, съперничество, безумие или мъдрост, чрез емблематичните образи най-напред на андалузките цигански танци с музиката на Де Фая и Албенис, с екзотиката на ориенталската съблазън във фрагментите от „Шехерезада” на Римски-Корсаков и „Гаяне” на Хачатурян, а накрая - с руските цигански романси. Първата част е най-характерна, втората е по-близо до класическия хореографски език, без да се качва на палци, а третата представлява някакво своеобразно обединяване на кинетичните търсения. За съжаление, свободата на хореографския изказ е съобразена с възможностите на изпълнителите, които често не успяват да постигнат синхрон, едва догонват водачите, развалят диагоналите и т. н. Солистичните партии са поверени на премиер солистите Петя Вънева и Станко Танев. Вънева има добра линия на движение, но все още личи напрежение, което не й позволява интерпретаторска свобода, Танев има много добра осанка, но, за съжаление, среща трудности от чисто техническо естество. Приятно впечатление оставя и младата Ивелина Димитрова. Може би отново най-въздействащи са онези моменти от първо и трето действие, в които солира самата Алексиева. Тя смогва да насити със страст фламенко движението, да го предаде като душевно откровение. Бравурният финал от трето действие с разветите цигански поли е много умело организиран около солистите и оставя ведро впечатление. Заслуга на хореографката е точно в търпеливата репетиторска работа с трупата, която все пак успява да изнесе този спектакъл, въпреки очевидните технически трудности, сложността на артистичните задачи, както и да заяви желание за съществуване и творчество.
Публиката, зажадняла за изкуство, е възторжена и ентусиазирана, тъй като рядко има възможност да наблюдава самостоятелни танцови постановки. Факт, който, обаче, по-скоро натъжава, защото напомня до каква степен вкусът се е принизил, а кризата в провинциалните състави е нарушила естествените творчески процеси и е стеснила кръгозора на самите артисти, които дори не се осмеляват да осъзнаят проблемите на собственото си художествено битие, взрени единствено в трудностите на оцеляването. Дори подобни героически гастроли на хореографи с доказани имена само изострят проблемите, защото правят още по-ясна нерадостната картина. У нас Министерството на културата упорито не желае да изработи никаква ясна и цялостна културна стратегия за развиване на национално художествено съзнание, за съхраняване на достиженията и обогатяване на културната реалност. Всичко е оставено на самотек, то зависи само от всеотдайността на малцина ентусиасти. Очевидно трябва да превърнем в лозунг на съществуването си парадокса на Мюнхаузен непрестанно сами да спасяваме себе си, когато безпардонността и посредствеността ни заливат отвред и се давим някак мълчаливо, примирени със съдбата на обречени.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”