Без оглед на границите
Изложба „Реакции” (12.05 – 15.06.2012), галерия „Васка Емануилова” – „Място за срещи”. Участници: Искра Благоева, Станимир Генов, Ани Васева & Боян Манчев, Викенти Комитски, Кирил Кузманов, Камен Стоянов. Куратор Владия Михайлова
Спомняте ли си колко се вълнувахме преди години за границата между изкуството и живота? И как всяко престъпване, нарушаване, размиване на тази граница се възприемаше едва ли не като революционен акт. Може би наистина сме знаели къде е тази граница и вероятно тя е била важна по някакъв начин. За нея се сетих в изложбата „Реакции” – само колкото да разбера, че вече нито ме интересува има ли такава граница, нито ме е грижа за нея. Съвременното изкуство просто елиминира този въпрос: младите художници с лекота вземат, възползват се и променят елементи от общия ни живот. И е истинско удоволствие, поне за мен, да ги следвам в тази игра. Защото:
- Половин час обикалях блок 711 в Люлин и се взирах в долните му панели, за да открия надписа „СЪЖАЛЯВАМ”, който художникът Станимир Генов би трябвало да изписва с ударна бормашина там – като част от работата си „Невинен” (2012). (Не толкова, че съм „буквалист” – просто живея наблизо.) Оказа се, че надписът е в помещение на 14-ия етаж. Не знам дали ще го видя на място, но и така, както е представена работата в галерията, ми въздейства съвсем осезаемо: животът в панелния блок е изпълнен с шум от ремонти, с постоянно притеснение да не смутиш съседите и най-важното – със съзнанието, че и нищо да не правиш, със самото си съществуване вече пречиш някому...
- Нагледала съм се на останки от човешка дейност, които се рушат, ръждясват, буренясват – и то в непосредствена близост до нагъсто и луксозно обживени градски пространства. „Засърбявали” са ме ръцете да извърша нещо с тези останки навсякъде около мен. И когато във видеото „Синхронизация” (2010) Камен Стоянов връзва хамак в някаква голяма метална конструкция насред буренясало поле, полягва в него и започва да се любува на пейзажа, изпитах удовлетворение...
- Подрипващият имплант за бюст в говорителя на тонколона – под звуците на поп и попфолк песни – ми напомни, че когато погледът ми случайно попадне на съответните „звезди”, ги гледам с равнодушие и досада. „Красотата не успя да спаси света 02” (2012) е нарекла тази своя работа Искра Благоева. Факт, така е. Красотата на човешкото тяло отдавна не е възхитителен природен феномен, не е уникален божи дар, а е индустриален продукт – безинтересен като всяко серийно производство...
- Гледала съм представлението „С” на Ани Васева – отново с мисълта за граници: този път между театъра и пърформанса. Не съм знаела, че то „рециклира” останки от друго представление. А сега в изложбата виждаме „Светът на С” (2012) на Ани Васева и Боян Манчев: фотодокументация и веществени материали от „С” (предимно в сладко розово) са пропълзели из залата. Сякаш готови да се сглобят в следващо представление – в нов хлъзгав възел от страховита невинност...
- Мобилният телефон, сложен върху висок постамент, така и не звънна, докато разглеждах изложбата. „Моята работа със или без мен” (2012) е заглавието на това произведение на Викенти Комитски. Трудно е да се каже в какво се състои то – като че ли само във възможността телефонът случайно да звънне и да разговаряш с художника. Което не е задължително да се случи тук и сега. Така де, живеем в ерата на комуникациите и всеки е намираем по всяко време и навсякъде. И все пак се надяваш това да стане, докато си в галерията. При мен не се получи, сигурно като потвърждение на правилото, че телефонът никога не звъни, когато го очакваш...
- А може би е звънял, докато съм била в другата зала, увлечена в „Под трафика” (2011) на Кирил Кузманов. На две срещуположни видеостени следим (и почти участваме) в екзотичното пътешествие на автора и група приятели с плоскодънни лодки по Перловската река в София. Това си е един час „рафтинг” от НДК до Малък градски театър зад канала: по речните прагове и вирове, през тунели, с перипетии по преодоляването на паднали дървета, боклуци и изненадващи плитчини. А пейзажът се сменя – от див и тропически през старинно градски до бетонно безличен. Как да не се захласнеш! Включително от перспективата за нов вид „градски” туризъм...
И накрая, защото кураторът на изложбата – Владия Михайлова, се е вдъхновила от две забележителни и близки по време събития миналата година: оцветения релеф от Паметника на съветската армия и акцията „Поклонение пред надгробната плоча на съвременното изкуство” пред САМСИ. (В последната нямах възможност да участвам, но изпратих по колеги цветя.) И с изложбата „Реакции” продължава основната им идея: действителността ни определено е незадоволителна и съвременното изкуство текущо я прекроява. Без оглед на каквито и да е граници.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
