Как се печели вниманието на зрителя?
Какво става с българската драматургия, с интереса на театрите към нея, дали на базата на българската драматургия (нова и класическа) са амбициозните опити на театрите да спечелят вниманието на зрителите и т.н. – това са част от въпросите, които правят традиционните Друмеви театрални празници „Нова българска драматургия” важни при диагностицирането на нашия театър. Шумен и тази година гостоприемно и при блестяща организация и домакинство предостави своите сцени за подобен анализ. Той, естествено, започва от селекцията на Светла Бенева, която не случайно и с меланхолична ирония е избрала за свое мото „Посока Зрителя – с потури, фрак и джинси”.
Освен представените в състезателната програма десет български представления, гостуваха и два спектакъла от чужбина: фестивалът се откри със „Зебра” от Яна Добрева – моноспектакъл на Габриела Хаджикостова (режисьор Ищван Наги) в „Малко театро”, Будапеща, Унгария, а се закри с „Оркестър „Титаник” от Христо Бойчев (режисьор Александър Хаусватер) в Класически театър „Йоан Славичи”, Арад, Румъния.
Отказът на Народния и на Младежкия театри да участват във фестивала направи по-бедна общата картина, но, мисля, че тази липса едва ли щеше да я промени съществено (може би само различен щеше да бъде списъкът с наградите).
Афишът на празниците даде възможност да се вгледаме в цяла палитра от опити за привличане на така цененото днес внимание на зрителя. Демократична сама по себе си, тази борба за внимание често кара театрите да пренебрегват (в някои случаи – високомерно!) всякакво усилие да не се отстъпва от вече завоюваното, от вече достиганото от дадените трупи или от българския театър като цяло.
Можеш да имаш своите бележки към „Златни мостове и Секвоя” от Константин Илиев (режисьор Бина Харалампиева) в МГТ „Зад канала” или към „Когато гръм удари” от П. К. Яворов (режисьор Стайко Мурджев) в ДТ-Пловдив, но това са спектакли, които упорито и в отделни сцени - продуктивно търсят своя поглед към нова или класическа българска пиеса. С повече резерви, но и с респект към опита, бих прибавил към тази група и „Змейова сватба” по П. Ю. Тодоров (режисьор Надя Асенова) в Театър „Любомир Кабакчиев”, Казанлък, спектакъл без думи, с предана на идеята игра на някои от персонажите, но не отиващ много по-дълбоко от спектакъл на танцов фолклорен ансамбъл. Прочее, той беше приет много добре от публиката, защото, според мен, отговаряше на представите й за нас, за фолклорните ни опори и легенди – в тези смутни и променливи времена това осигуряваше на зрителя определен уют на познатото, на трайното…
Имаше два спектакъла, които бяха не просто слаби (това винаги е възможно и не е беда, ако се осъзнават от самите театри като такива), те бяха принципиално недопустими, спекулативно оглеждащи се за внимание, упоително самолюбуващи се на своята духовна нищета, уж леко иронизиращи пошлостта, но и отдавайки й се напълно: „Агнес” от Михаил Вешим (режисьор Съни Сънински) в Театър „София” и „Кръщене” от Камен Донев (режисьор Камен Донев) в Театър „Българска армия”. С обясним интерес наблюдавах публиката: нима такива сценични произведения иска? Успокоих се, когато чух доста вялите ръкопляскания…
Не смятам „Омагьосани” от Яна Добрева (режисьор Невена Митева) в ДТ-Габрово и „Безсърдечно” от Здрава Каменова (режисьор Василена Радева) в ДКТ-Шумен за интересни и добри спектакли. Първият беше стар театър, вторият искаше да бъде нов и млад, но и с тази своя амбиция беше не по-малко досаден.
За „Завръщане във Витенберг” от Георги Тенев и Иван Добчев (режисьор Иван Добчев) в ТР „Сфумато” се изписаха много текстове. Напълно заслужено. Магичността на тази нова пиеса (дали ще има и други интерпретации?) е безспорна. Много добре бе посрещнат спектакълът „Гарфънкъл търси Саймън” на Здрава Каменова и Калин Ангелов (режисьор Калин Ангелов) – копродукция на Сатиричния театър и Театър „Арт ленд”, София, която впечатли и с всеотдайния актьорски дует на Кирил Бояджиев и Светломир Радев.
Това са спектакли, които бях гледал и преди. Истинска изненада бе „Нова Библия – Суматоха” от Йордан Радичков (режисьор Маргарита Младенова) в ДТ-Сливен. Една млада трупа е разбрала, че да работи с режисьор и педагог от ранга на Маргарита Младенова е шанс за всеки от тях. Просто се вижда как младите актьори като един са си казали: „Тук е Родос, тука скачай!”… И е станало театралното чудо. Без декори, без специални костюми – идеалът на министерството – само отдаденост, преданост, талант и дързост. Невероятно заразително представление! (Прочее, все по-често Сливенския театър поставя интересни и търсещи спектакли, поема рискове с млади режисьори и актьори, без да подценява проблемите със зрителя, но воюва за вниманието му с качествена продукция. Трябва да се следи този театър!)
В заглавието има въпрос. В текста липсва отговор на този въпрос. Не го зная. Зная, че на фестивала в Шумен ни се предложиха различни отговори и това е нормално. По-близки ми бяха отговорите на ТР «Сфумато» и на ДТ-Сливен. Ако се ограничим с две примера...
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
1 - 08.06.2012 12:40
Какво става с българската драматургия
Какво става с българската драматургия
От: Harold
Имат ли българските държавни театри дълг за развитието на съвременната българска драматургия? Явно не ако се съди по това че нито един от театрите няма ясен регламент за приемане и оценка на нови български текстове. Шансовете на нов текст да достигне сцена са нула ако авторът е непознат.
Писането на пиеси е дяволски трудно. Драматурзите не се раждат по дърветата, те се изграждат. Театърът е колективно изкуство и това в пълна сила важи и за създаването на театрални текстове - ака не друго то един playwright се нуждае най-малкото от това да знае че има къде да изпрати пиесата си когато я завърши. И ако това те са българските държавни театри които се поддържат с парите на бългаските данакоплатци - кой друг да бъде? И баба може да поставя утвърдени западни пиеси - но това не е театър, това е имитация. Истинско изкуство, истински български театър може да се създаде само когато се поемат рискове - но кой иска да чуе това? Кой го е еня?
Писането на пиеси е дяволски трудно. Драматурзите не се раждат по дърветата, те се изграждат. Театърът е колективно изкуство и това в пълна сила важи и за създаването на театрални текстове - ака не друго то един playwright се нуждае най-малкото от това да знае че има къде да изпрати пиесата си когато я завърши. И ако това те са българските държавни театри които се поддържат с парите на бългаските данакоплатци - кой друг да бъде? И баба може да поставя утвърдени западни пиеси - но това не е театър, това е имитация. Истинско изкуство, истински български театър може да се създаде само когато се поемат рискове - но кой иска да чуе това? Кой го е еня?
