Ходене по буквите
Тадеуш Ружевич. „Пиеси”. Превод от полски Божко Божков. Издателство „Валентин Траянов”, С., 2012, цена 10 лева
Издадена по идея на Полския институт, книгата съдържа познатите и у нас „Картотека”, „Групата на Лаокоон”, „Свидетелите, или нашата малка стабилизация”, „Неконсумиран брак” и „Гладуващият си отива”. В предговора Юзеф Келера заявява, че театърът на Ружевич, гонещ по важност театъра на Мрожек и Кантор, е произведение на знаменит поет, който в края на 50-те е почувствал силна необходимост да излезе извън словото: във веществеността и телесността, от които то е лишено. И набляга на моментите мълчание на сцената - по-съдържателни и по-истински, отколкото самото слово. Тези наблюдения препращат към „Ружевич” на Чеслав Милош, описващ родения през 1921 г. автор като човек, който „няма снизхождение/ за фриволността на формите/ забавността на хорските вярвания/ иска да знае със сигурност// рови в черната земя/ лопата е ранен от лопатата кърт.” Прочее, Ружевич рови като с лопата, примерно, в „Издръжливец на гладуване” от Кафка. Енигматичен и мощен, разказът му бе дописан не само от живия полски класик, но и от Иван Добчев в „Маестро Глад” през 2000 г., когато големият режисьор видя в съдбата на маестрото смъртта на изкуството като изключителен божи дар... Явно, прочутият текст на Кафка е обсебвал десетилетия Ружевич като възможност да осмисли зрелището на отказа. Или спектакъла на един човек на изкуството, който гладува в клетка пред публика, постепенно губеща интереса към него. Ружевич намира за нужно едва в послепис към „Гладуващият си отива” да заяви причината, поради която героят на Кафка е гладувал – „Аз никога не намерих храна, която да ми е вкусна.” Неговият гладуващ, за разлика от „издръжливеца” на Кафка, остава жив – и си тръгва с репликата: „Признавам, че моето гладуване е връх на самонадеяността и арогантността... Моля всички да ми простите... Позволете ми да си отида... Няма повече да преча на вашето спокойно и заслужено приемане на храна, музика, песни.” Нека припомня, че и двамината гладуващи – на Кафка и на Ружевич – пеят, за да докажат на пазачите и публиката си, че не ядат. „Наистина господин Тадеуш/ злото (и доброто) идва от човека”, ще ни каже друго стихотворение на Чеслав Милош в гигантския междутекстов театър на полската литература.
Христо Кърджилов. „Свински парчета”. ИК „Сиела”. С., 2012, цена 10 лева
В първия роман на художника Христо Кърджилов, познат и със сборника разкази и новели „Котки в квартал Страх” (2007), има умение за сказ, за изграждане на персонажи и стил далеч по-ярко, отколкото у мнозина шумно награждавани днес разказвачи. Логично би било с тази книга носителят на много български и международни отличия като художник да влезе в полезрението и на литературната критика. От „Ломски разкази” и „Островът на пияниците” на Емил Андреев насам не съм се срещал с толкова сочен и тъжен разказ за една питейна компания преди и след абсурдната 1989. Но тук събитията са в централна софийска кръчма (по съвместителство и избирателен пункт), която мнозина помним.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
