Всеки звук, предмет, лист, сянка
Пристъпвам към тази книга като читател. Като зарибен читател, голям почитател на Йежи Пилх, още откакто на български през 2003 се появи „При Силния ангел”. Това е моята „силна карта”. Защото полонистите знаят много повече за творчеството на този писател, роден през 1952, превеждан и награждаван, носител на най-престижната полска награда за литература НИКЕ. Сега ще се задоволим само с няколкото щрихи, които ще отбележа, когато представяме романа „Град печален” (номиниран за НИКЕ) в превод на Силвия Борисова. Само щрихи, защото богатството на нюанси в тази книга е голямо.
Това е майсторски написан, дълбок, смислен и не на последно, а на първо място - смешен роман. Да, понякога смехът се изкривява в плач, но трагикомичното не е чуждо на Йежи Пилх, а напротив, впрочем, както не е чуждо и на живота. Да се пише с чувство за хумор, със самоирония, романът да разсмива, но не по повърхността, е трудно. Пилх го умее. Още в самото начало показва, че може да се шегува с всичко, дори със Светия отец, може да се присмива на националните митове, на носталгиите по социализма, на традиционните ценности, на новоизлюпените парвенюта и богаташи след падането на Стената, на женските и на мъжките представи едни за други и общуването им през неразбиваеми клишета. Почти невероятна с познаването на женската същност е, например, последната глава „Изводите на Констанца”. Като се замисля, целият роман е пронизан от иронията на Пилх. Той прекрасно умее да разсмива и да натъжава, да се шегува и да въздига, знаем го още от „При Силния ангел”.
Какво прозърта, какво стои под този смях? За какво разказва Йежи Пилх в „Град печален”? Да не забравя да обърна специално внимание на заглавието (поздравления за превода на Силвия Борисова). Още то задава темата на романа – а именно, днешният живот в днешния полски град на днешния човек на средна възраст с поводите му за печал, несравнимо повече от тези за радост. Проследявайки живота на героя през спомените от социалистическото детство и настоящето в прехода, романът е картина на времето, през което преминават животите ни на граждани от бившия социалистически лагер (има една покъртителна бележка под линия със списък на хранителните продукти на пазара в Гранатове гури през 80-те). В това отношение (и не само) книгата разказва за полския, но и за българския контекст, както и, предполагам, този на чехи, унгарци, румънци… Пилх, обаче, постига още – през всички времена, казва той, хората обичат, скърбят, вярват, оцеляват, радват се, тъгуват. Възвисяванията и паденията на човека в удържане или изгубване на стойностите в живота са също тема на този роман. И за да не бъде това високопарно и нравоучително, пак ще повторя – Пилх разсмива, за да направи нещата по-поносими. Той борави с богатство от средства, докосва се еднакво внимателно до високото и низкото - и не се страхува, че ще изглежда сантиментален в някои пасажи, изпълнени с поетичност и мекота.
Формално романът подлъгва, че има криминален сюжет. Героят е студент по право, който внезапно добива дарбата да чува повече от останалите и то – пин-кодовете на картите им за банкомат. Играта да проследява особено млади красиви дами и да се възползва от слуха си, като тегли от парите им, бързо омръзва и на героя, и на автора - той прави неочакван ход с „възвратната” глоба – изтегля пари от картата на един богат господин и решава да върне парите, написвайки писмо на банката. По това писмо по-късно вездесъщата полиция, която не се отличава с по-добри данни от едновремешната милиция, ще го намери и дори ще му предложи сътрудничество. Ако романът беше криминален, вече щяхте да сте лишени от интригата, след като я научихте. Но авторът си е поставил по-сложна задача – да разкрие очарованието на един провинциален и отиващ си свят, както си отива дядо му Ян Непомуцен, а също и чувството за изгубеност, за липса на опори на човека в съвременния град днес.
През цялото време не ме напусна усещането, че онова, което окръгля, оцелостява книгата, е именно живият спомен за оня свят на Гранатове гури с компанията, седяща в огромната кухня, с очакването на папа Йоан Павел II да се върне при тях, с училищните спомени и красивата учителка по руски, с отсъстващия баща и нещастната майка, колоритния дядо и любящата го баба и т.н. Този свят, обаче, вече е само спомен, а онова, което е около нас, е унило, печално като изповедта на полицая, на любовницата Констанца, на самия герой Патрик Воевода. Прословутата вяра на поляците, за която очаквано героят би могъл да се хване за спасение, при Пилх, освен че е иронизирана, някак остава встрани – има я, но не занимава героя, той предпочита пътуване до родното място пред влизане в храма, да не говорим, че като го питат още дете какъв иска да стане, той отговаря: папа…
Специално внимание заслужава структурата на романа. Както и при сюжета, и тук Пилх задава фалшива посока – романът буквално започва като автобиография на героя: родил съм се…, а после тръгва уж като линеен разказ. Всъщност, книгата е едно отиване-връщане назад в спомените и тук, днес, подобно на пътуванията на героя Варшава – Гранатове гури и Гранатове гури – Варшава. Парчетата на романа ту отвеждат напред, ту се връщат обратно, но в цялото това люлеене на влака авторът знае закъде пътува, накъде води читателя. И това не е крайна гара, междинна спирка или задънен коловоз. Йежи Пилх е създал роман, съответен на съвременното светоусещане – като поглед навън през прозореца на влак, фрагментарен, но здраво споен от онази печал, която ни посреща още в заглавието, от убедеността, че знаещият, преживелият трупа печал. И ако от време на време Патрик се лута, броди, обърква, колебае, то и романът се залутва, поколебава, разбърква, броди, за да се събере в епилога, в момчето, което рита самотно топка в един двор-кладенец, някъде там сред Варшава. Да не забравя – мотото на романа е от Данте: „През мен в града печален се отива”.
Може би пропускам важни детайли, но това са само беглите щрихи на един читател в мое лице. И този читател е очарован от финала. В този финал няма разкрития, няма екстаз, няма тежка поанта. Романът като че ли не завършва, защото какво е основанието да завърши с Констанца, а не с Патрик, може да се попита с основание. Защото краят на този роман всъщност са три въпроса от авторовия епилог. Тези три въпроса казват всичко: „Кой ще разкаже нашите истории? Кой разказва нашите истории? Кой чува нечутия шум на въртолета над Гранатове гури?” Отговорите са в този роман.
Бел.ред. Думи от премиерата на „Град печален”, превод от полски Силвия Борисова (ИК „Панорама + плюс”), в Полския културен институт.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
