Не може без театър
„Нощна пеперуда” от Пьотър Гладилин. Превод Иван Тотоманов. Сценична редакция и режисура Явор Гърдев. Сценография и костюми Даниела Олег Ляхова. Музика Калин Николов. Хореография Виолета Витанова и Станислав Генадиев. Участват Михаил Билалов, Весела Бабинова, Христо Петков, Йосиф Шамли, Сава Драгунчев. Гласът във фонограмата на спектакъла е на Наум Шопов. Народен театър „Иван Вазов”. Премиера 8 март 2012.
„Не може без театър”, казва Сорин в „Чайка”. „Не мога без театър”, цитира го Лебедушкина в началото на „Нощна пеперуда”, когато убеждава полковник Кинчин, че затова е станала момиче и той трябва да я пусне да си ходи вкъщи. Пиесата й „Озелма - кралят на пчелите”, която представя пред него като доказателство, е аналог на прочутия монолог на Заречная „Хора, лъвове, орли и яребици” за Вселенската душа. Пиесата на Треплев повече от век е класически израз на конфликта между желанието за „новите форми” и традиционния театър и литература на Аркадина и Тригорин. Но, за разлика от Заречная, Лебедушкина мечтае не за „нови форми”, а за запазването на театъра, на изкуството изобщо. Новите форми вече са се случили и Весела Бабинова - сама начинаеща и талантлива актриса - с въодушевление обяснява на полковник Кинчин (Михаил Билалов) идеята на представлението, което иска да създаде.
Превръщането в името на изкуството на редник Лебедушкин от руската армия в момиче е формален драматургичен ход, с който Гладилин навързва фантасмагоричната фабула, сблъсквайки реалностите на момичето и полковника. Целта на тази среща е създаването на представление, в хода на подготовката за което те ще се влюбят, а зрителят трябва да се убеди, че човек не може да живее без театър. Принципът „театър в театъра”, любим на авторите от цялата романтична традиция през ХIХ в. (превърната от модерната драма на ХХ в. в знак за театър), е централен в пиесата. Чрез него се доказва силата на изкуството чрез преобразяването дори на обръгнал на всичко руски военен.
На „театър в театъра” е заложил режисьорът, обозначавайки с Даниела Ляхова мястото на действието като театрална сцена, а актьорите върху нея - като откровено фикционални фигури (облечени в бели екипи). Гладилин не е Галсеран, затова, без да използва типичното за театралността в неговите спектакли многозначно кодиране и да поема каквито и да е рискове, Явор Гърдев разказва най-старата и любима приказка за преобразяващата сила на изкуството чрез любовта. И както в приказката всичко е бяло и черно, така и за представлението е избрана графичната стилистика.
Режисьорът показва с неочаквана сантименталност как се срещат реалностите на живота (казарма и несвобода) с реалността на изкуството (духовност и свобода) и откровено залага на нея в един чист разказ без втори планове. Няма „пет пуда любов” като в „Чайка”, но и тези, които предлага семплата фабула на пиесата, са достатъчни. Класическият любовен триъгълник Кинчин-Лебедушкина-Багаев е усилен с „Отело”, за да впише в сблъсъка между изкуството и живота класическия сблъсък на традиционния театър (Шекспир) с „новите форми” (пиесата за краля на пчелите). Точно в репетициите на „Отело” – още веднъж „театър в театъра” - преживява трансформацията си полковникът. Влюбва се, осъзнавайки силата на театъра, и си спечелва Багаев (Христо Петков) за враг. Полетът на влюбените и техните преживявания се изразяват с танц, изобразяващ красотата на изкуството.
Реалностите в края се наслагват и това струва живота на момичето. Така фабулата показва, че животът убива, но изкуството преобразява и спасява Кинчин (Гладилин дори го кара да прочете над ковчега на Лебедушкина финала на пиесата „Озелма”). И, както се полага на една приказка, макар и тъжна, победата на любовта е вече happy end. Чрез нея е поставен ясен проблем: „Има ли нужда от изкуство днес?”. Отговорът на спектакъла е повече от категоричен. Актьорите, особено Весела Бабинова и Михаил Билалов, изиграват с мяра прескачането от реалност в реалност.
Като се има предвид колко незначително е вече в България мястото на театъра, колко неатрактивно е поемането на рискове в изкуството, подобен ясен код и послание вероятно са нужни. Защото „Не може без театър”, както казва Сорин. А интертекстуалният диалог с Чехов, за който стана дума в началото, театралните цитати и паралели са удоволствие, предназначено за театралите, тоест, за малцината посветени. Така има за всекиго по нещо и всички са доволни.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
