Приложение на метода или още едно мнение за „Човека и народа”
Не твърдя, че този филм е „гениален”. И аз мисля, че можеше да бъде по-кратък, а на места - по-малко многословен. Но не мога да се съглася с тези, които го определят като скучен, дори безсмислен филм, който не казва нищо ново за епохата на Живков. За мен това е цялостен и умен анализ на това време, какъвто досега не е правен в нашето кино.
Сигурно съм малко пристрастен, защото съм бил продуцент на три други филма на Светослав Овчаров: за българските държавници Стефан Стамболов, Константин Стоилов и Фердинанд Български. Нямам нищо общо с „Човека и народа”, но смятам, че довършва една своеобразна тетралогия - не само тематично, но и като приложение на метода „Светослав Овчаров”. Този метод включва невероятна подготовка, стотици прочетени страници, прегледани хиляди архивни единици, снимки, километри кинохроника. (Неслучайно Държавна агенция „Архиви” е копродуцент на филма.) Една, две години натрупвания, после започва осмислянето, редуцирането, структурирането. Що се отнася до изразните средства, методът включва внимателно вглеждане в документа, откриване на точния детайл, умен, често пъти ироничен коментар. Понякога (както в този филм) са използвани и пестеливи, но точни възстановки. Светослав Овчаров обича както препратките към българския фолклор, така и към класиката, към митологията. Например, историите със змиите, които ограждат като рамка филма, съдържат библейска символика, поднесена фарсово: да припомним, че чрез горящия храстГоспод отправя заръката си към Мойсей да освободи народа от робството и да го отведе в Обетованата земя. Самата змия, освен символ на злото, е и древноегипетски символ на властта.
Сигурно някой ще запита защо са му на режисьора архиви, дикторски текст и възстановки, след като има достатъчно живи хора, познавали Живков. Вероятно, защото Светослав Овчаров не вярва много на тези свидетели, основателно се съмнява в достоверността на техните спомени. Довчерашните съратници на Живков и членове на фамилията или се надпреварват да величаят неговото дело (а по този начин и самите себе си), или си слагат ореола на репресирани. В стремежа към постигане на тези цели някои неудобни историческите факти се омаловажат или премълчават, а други се раздуват. Както е казано и във филма по повод на пренаписването на историята след Девети септември 1944 г.: ”В пренаписването участват журналисти, писатели, кинематографисти, „свидетели на епохата“, които всеки път „свидетелстват“, както им е най-изгодно.”
Впрочем, напоследък се появиха няколко филма за Тодор Живков. Например, един руски с красноречивото заглавие „Титан от отминала епоха”, излъчен от петербургска телевизия в рубриката „Строго секретно”. „Последният лов” бе излъчен в праймтайма по bTV. Той има претенциите да разкрие „сензационни факти” за това как Тодор Живков искал да измъкне България от Варшавския договор. И тя да завиела на Запад и да се отърве от диктата на Съветския съюз. Филм по темата засне и журналистката Светослава Тадаръкова. Той също залага на сензации, поднесени от бивши велможи от обкръжението на Първия. От него научаваме, че като дипломат, Живко Попов развеждал Людмила Живкова из Лондон, за да й помага при пазаруването на сутиени…
Подобни „документи от първа ръка” ме карат да предпочета метода на Светослав Овчаров. Неговият филм е „по-скучен”, но е като разговор с умен събеседник, от когото научаваш повече и мислиш повече. Днес често се припомнят случаите на съпротива срещу комунистическата власт от периода 1944-1948 г., но Овчаров припомня и кинокадрите с площадите, пълни с ентусиазирани от промяната българи. И факта, че за тези четири години броят на комунистите в България нараства от десет хиляди до четиристотин хиляди. „Комунистическата партия от сталински тип предлага на хората същите условия като погиналия патриархален дом – в нея трябва да изглеждаш като другите, да мислиш като другите и да изпълняваш дела от общата работа, която ти се възлага… Всичко това деформира психиката на обикновените хора, загубват се ориентири в ценностната система: размива се границата между истина и лъжа и обществото пребивава в състояние на летаргична полуистина.”
Така, от портрет на една политическа личност, филмът се превръща в песимистична теория за нашия народ, притча за една страна без особени белези, управлявана от „лице без особени белези”. За това как народът намира своя човек.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
