Съобщението Hello World
Поводът за този текст е съобщението „Hello World“ в галерия „Васка Емануилова“, излъчено от Рене Беекман в ролята на куратор на селекция от шестима млади автори, излизащи от програмата „Дигитални изкуства“ на НХА. Изложбата е много точно попадение в платформата „Място за срещи“ - форум за млади автори и нови имена. В този случай „новостите“ са умножени – нови имена в сравнително новото поле на „дигиталните медии“ и нова образователна програма в това поле. Заглавието, както кураторското експозе ни разкрива, е първото съобщение, с което прохождащият програмист установява контакт с универсалната машина, способна да емулира и моделира всеки аспект от света на човека (компютъра). Съобщение, което „раздава роли и установява взаимоотношения“.Това задава и формата - както на изложбата, така и на художествените практики, обединени под проблематичните етикети „дигитални изкуства“ и „нови медии“.А именно – централният проблем в изложбата – интерфейсът между образа като проекция, медията като контейнер и тялото на зрителя-съучастник в произведението.
В обръщението си кураторът ни кани да видим „онова първо поколение професионални дигитални художници“. Ще пропусна „първо“ с убеждението, че е част от PR език, адресиран към медиите, но на „професионални“ и „дигитални“ си струва да се отдели внимание.
Какво е „дигитален художник“? Можем ли да обособим художествените практики в дигитална среда като самостоятелно поле? Дали дигиталните произведения изчерпват възможността зарефлексия спрямо технологиите? Моето разбиране е, че технологичният детерминизъм има ограничения, които не ни помагат особено в комплексното поле на съвременното изкуство.
На фона на всички актуални дебати около лимитите на „научността“ в художественото образование, трябва да подхождаме и с известна дистанция към гаранцията „професионален художник“, която академичното образование дава. Да, наистина е важно, особено в нашата периферна културна среда, един художник да е в състояние да позиционира практиката си в конкретен исторически контекст (безспорно академичен метод). Но не трябва да забравяме, че същото това позициониране в своите крайности е довело до превръщането на автентични открития и жестове на авангардите в академични норми и клишета или до превръщането на произведението в набор от бележки под линия – нечетими от непосветените.
За щастие, в тази изложба не срещаме нито една от двете цитирани крайности. Произведенията са ясно поднесени, непретенциозни и структурирани около играта между авторския интерфейс и публиката. В произведенията си Албена Баева, Яна Крачунова, Мартин Пенев и Николета Бончева ползват някакъв тип физически обект като навигационен инструмент (боксова круша; таблет за рисуване, бутон), което ги приближава до интерфейса на компютърна игра. Може би единствено при Пенев напрежението между редуцираната интеракция (натискането на гигантски червен бутон) и непредсказуемите последствия на екрана е довело до сюблимно преживяване, надскачащо логиката на играта.
Стефан Дончев и Нели Борисова разчитат на по-невидима интеракция на базата на сензори за движение и по този начин въвличат участието на зрителя, без да го указват. Метафората на огледалото и жеста на изтриването на собственото отражение в него в “Изтриване” на Дончев притежават силно и дълбоко въздействие, постигнато със завидна простота. “Спукан балон, хвърлен камък” на Борисова изненадва с отсъствието на екранен образ и работа с физическата материалност на камъка и сапунените мехури.
При всички случаи, това е една различна изложба, предизвикваща интерес и повдигаща много въпроси около състоянието на съвременните художествени практики.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
